О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 572
гр. София, 10.07.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и шести април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 4948 по описа за 2017 година.
Производството по чл. 288, вр. § 74 ПЗР на ЗИД на ГПК /Преходни и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс/, обн. ДВ, бр. 86/27.10.2017 г. е образувано по касационна жалба на Х. П. Х. против решение № 4880 от 05.07.2017 г. по гр. дело № 6796/2016 г. на СГС /Софийски градски съд/, гражданско отделение, ІV – „в“ състав.
Ответникът – [фирма] в несъстоятелност, [населено място] поддържа становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
С цитираното въззивно решение е потвърдено решение № ІІ – 71 – 204 от 11.03.2016 г. по гр. дело № 25127/2015 г. на СРС /Софийски районен съд/, 71 състав, с което първоинстанционният съд е отхвърлил искове, предявени против ответника по касация от касатора с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, присъдил е разноски 1200 лв. в полза на ответника по исковете, както и е оставена без уважение частната жалба на въззивника, сега касатор срещу определението на СРС от 26.10.2016 г., с което е оставено без уважение искането му по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси, поддържани на основанията, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, в редакцията преди изменението на ГПК, обн. ДВ, бр. 86/27.10.2017 г.
Първият от тях е със следното съдържание: „Закрито ли е предприятието на банката и осъществен ли е фактическия състав по чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ с постановяване на Решение № 664 от 24.04.2015 г. на СГС, Търговско отделение, ІV-4 състав, с което, на основание чл. 13, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност /З./, е открито производство по несъстоятелност на К., при положение, че дори въззивният съд приема, че и след това решение предприятието продължава да съществува /цит. „Нормите на чл. 91 и чл. 92 от З. визират правната възможност за прехвърляне на търговското предприятие на банката като АД…/? Конкретно има ли закриване на предприятието по смисъла на КТ при положение, че чл. 91-92 от З. изискват запазване на предприятието през целия период на несъстоятелността с цел да може да бъде продадено като цяло или на части?“.
С цитираният въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Решението на съда по чл. 13 от З. /Закон за банковата несъстоятелност/ включва в себе си елементите на решение по чл. 630, ал. 1 ТЗ /Търговски закон/ и на решение по чл. 711 ТЗ и съответно поражда последиците и на двете. Отнемането на лицензия за извършване на банкова дейност по реда на чл. 36, ал. 2 от ЗКИ /Закон за кредитните институции/ е условие за началото на производството по несъстоятелност на банката, без да води до прекратяване на дейността й /арг. чл. 8, ал. 1 от З./ . Въз основа на акта по чл. 36, ал. 2 ЗКИ, Българската народна банка подава искане за откриване на производство по несъстоятелност на банката до съда, който се произнася с решение по чл. 13 З., с което обявява неплатежоспособност на банката, определя началната й дата, открива производство по несъстоятелност, обявява банката в несъстоятелност, прекратява дейността на предприятието, на органите му, постановява обща забрана и запор върху имуществото на банката, лишава я от право да управлява и да се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността и постановява започване на осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността, разпределение на осребреното имущество. Нормите на чл. 8 и чл. 13 З. са ясни, пълни и непротиворечиви. Затова не се нуждаят от тълкуване, а формираната по чл. 711 ТЗ задължителна съдебна практика намира приложение и спрямо решението по чл. 13 З., като в същата практика е утвърдено разбирането, че фактическият състав на чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ възниква с постановяване на решение по чл. 711 ТЗ, без да е необходимо влизането му в сила /арг. чл. 714 ТЗ, съгласно който решението, независимо от обжалваемостта му, подлежи на незабавно изпълнение/. Д. на касатора, развит в изложението, че двете решения – съдебният акт по чл. 13, ал. 1 З. и съдебният акт по чл. 711, ал. 1 ТЗ не са идентични, поради което съществувала само съдебната практика, обосноваваща приложението на чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ с постановяване на решение по чл. 711 ТЗ, но нямало такава относно ефекта на решението по чл. 13, ал. 1 З., е правно несъстоятелен. Правната уредба на решението по чл. 13 З., засягаща предмета на съдебния акт, обжалваемостта и изпълнението му е същата, както правната уредба на решението по чл. 711 ТЗ по посочените въпроси, поради което формираната по чл. 711 ТЗ задължителна съдебна практика по тълкуването на чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ намира приложение и спрямо решението по чл. 13 З.. По тези съображения настоящият състав на ВКС намира, че изводът на СГС за прекратяване дейността на предприятието на банката, най – късно с постановяване на решението по чл. 13 З. е в съответствие със задължителната съдебна практика, която не се нуждае от промяна и е относима към цитираните норми на ТЗ и З., която са ясни, пълни и непротиворечиви. Следва да се отбележи още, че изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа неправилно разбиране за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в редакцията преди изменението, обн. ДВ, бр.84/2017 г., разяснено с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Съгласно приетите в него правни разрешения точното приложение на закона, като допълнително основание предполага наличие на съдебна практика, отразяваща неправилно тълкуване на закона или наличие на нуждаеща се от осъвременяване практика на съда, а касаторът чрез пълномощника си се позовава на практика на ВКС, която счита за неприложима, в която хипотеза е задължен да аргументира непълнота, неяснота или противоречие на конкретни норми, което с оглед на горните съображения не установява. Като правно несъстоятелно следва да се определи и становището на касатора, за необоснованост на изводите на съда, съвпадащи с разрешенията в практиката на ВКС по тълкуване на чл. 711 ТЗ, чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ и приложението й спрямо решението на съда по чл. 13 З., което становище е свързано с приложението на чл. 91 и чл. 92 З.. От тълкуването на закона не може да се изведе довод, че прекратяването на трудовите правоотношения на работниците и служителите на банката трябва да стане едновременно. Предвидената в чл. 91 и чл. 92 З. възможност за продажба на предприятието на банката изцяло или на части се отнася до предприятието на банката по чл. 15 ТЗ, без в него да се включват трудовите правоотношения с работниците или служителите. Поради това преминаването на същите правоотношения към новия собственик е последица не от продажбата на предприятието, а настъпва по силата на закона /чл. 123 КТ/. Закриването на предприятието по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ се реализира с решението по чл. 13 З., а не настъпва в по – късен момент с решението по чл.105 З., като неправилно счита страната. В този смисъл неправилно е позоваването на практиката по приложението на чл. 123 КТ /напр. решение по гр. дело № 1451/2010 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС и др./, която не обективира разрешения в противоречие с изложените от СГС мотиви. Затова настоящата инстанция приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по цитирания въпрос.
Вторият въпрос е със следното съдържание: „Ако се приеме, че решението на съда по чл. 13, ал. 1 от З. е основанието за закриване на предприятието на К. по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ, кога настъпва тази последица – към момента на постановяване на решението или към момента на влизането му в сила?“. Изводите, обосновани по – горе, по предходния въпрос следва да се имат предвид и по цитираният, а именно, че подари идентичната правна уредба на предмета, обжалваемостта и изпълнението на двата съдебни акта – по чл. 711 ТЗ и по чл. 13 З. правните разрешения в задължителната съдебна практика по тълкуването на чл. 328, ал. 1, т. 1 вр. чл. 711 ТЗ са относими и към тълкуването на чл. 328, ал. 1, т. 1 вр. чл. 13 З.. Съгласно чл. 16, ал. 2 З. обжалването на решението по чл. 13 З. по реда на чл. 16, ал. 1 З. не спира изпълнението, поради което прекратяването на дейността на предприятието на банката настъпва с постановяване на решението по чл. 13 З., е не от момента на влизането му в сила или от друг по – късен момент, като неправилно поддържа касаторът. В изложението не е мотивирано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и в двете хипотези – относно точното приложение на закона липсва позоваване на практика, която се нуждае от промяна / не е обоснована необходимост от промяна на съдебната практиката, а такава не е и посочена/, а относно развитието на правото, не е съобразено от страната, че това основание не може да се кумулира с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което е налице, предвид изложеното за приложимостта на практиката по чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ, вр. чл. 711 ТЗ към тълкуването на чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ, вр. чл. 13 З.. Затова настоящата инстанция приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по цитирания въпрос.
Третият въпрос е формулиран, както следва: „Могат ли синдиците на К., въз основа на постановеното по чл. 13, ал. 1 от З. Решение № 664 на СГС за откриване на производство по несъстоятелност на банката, да уволняват служители от Специализираната служба за вътрешен одит /ССВО/, без да има писмено предложение за това от Ръководителя на ССВО, при положение, че такова предложение се изисква от Вътрешните правила за организацията и дейността на Специализираната служба за вътрешен одит при К., приети съгласно чл. 74, ал. 3 от ЗКИ, чл. 17 и чл. 18 от Наредба № 10 на БНБ за вътрешния контрол в банките, както и че Общото събрание на акционерите все още съществува до влизане в сила на решението по чл. 13, ал. 1 от З.?“. Поставеният въпрос не релевира предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като основанието по чл. 328, ал.1, т. 1 КТ регламентира прекратяване на трудовите правоотношения с работниците или служителите , независимо от това дали за уволненията се изискват конкретни разрешения или съгласия. Дейността на предприятието не се запазва за в бъдеще, поради което посочените условия /определени съгласия и разрешения/ не са необходими. Поради това и разсъжденията на страната, развити чрез нейният пълномощник за приложимостта на нормата на чл. 18 от Наредба № 10 /2003 г. на БНБ не обосновават наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка неправилно е разбирането на жалбоподателя, обективирано както следва: „Начинът по който се е произнесъл СГС, показва неяснота в текста на нормата по чл. 18, ал. 2, т. 4 от Наредба № 10 на БНБ, което налага създаване на съдебна практика по прилагането му, което ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото“. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК възниква, като предпоставка за допускане на касационен контрол не от начинът, по който въззивният съд тълкува закона, а от неяснотата, непълнотата или противоречието в правната уредба, съдържаща се в конкретни норми, която следва да бъде обоснована от жалбоподателя, т.е. да бъде мотивирана необходимостта от тълкуването й, което в случая касаторът не е направил. Затова настоящата инстанция приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
В изложението следващият въпрос е формулиран така: „Кой е компетентният орган, който трябва да извършва избора на синдици на банка към момента на извършване на уволнението с Предизвестие и Заповед, връчени на 04.05.2015 г. – Фонда за гарантиране на влоговете в банките или съда по несъстоятелността?“. Цитираният въпрос е ирелевантен, като относим към производството по несъстоятелност и е разрешен с разпоредбата на чл. 26 З.. Нормата е ясна, пълна, непротиворечива и поради това не се нуждае от тълкуване. Не са налице основания за допускане на касационен контрол по въпроса.
Касаторът е поставил следният въпрос: „Може ли в производството по трудовото дело съдът да упражни косвен съдебен контрол, съгласно чл. 17, ал. 2 от ГПК, върху валидността на Решение № 41/23.04.2015 г. на УС на ФГВБ, с което са избрани синдиците на К., подписали уволнителната заповед?“. Въпросът не е съобразен с мотивите на въззивната инстанция, а произтича от неправилното становище на касатора, че съдебният контрол относно валидността на въпросното решение е допустим. Косвеният съдебен контрол в конкретния случай е неприложим, поради няколко съображения. По реда на чл. 17, ал. 2 ГПК такъв контрол се реализира само спрямо административни актове, а решението на ФГВБ по чл. 26 З. няма такъв характер. Съдебният контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК е допустим, когато е възможен прекия съдебен контрол върху акта, в който страната не е могла да участва. След като решението по чл. 26 З. на ФГВБ не подлежи на пряк съдебен контрол, неприложим е и косвения съдебен контрол. Предвид изложеното цитираният въпрос не обуславя решението на СГС, поради което не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. При тези обстоятелства и цитираната практика на ВКС, включително доводите, свързани с решение на Конституционния съд са ирелевантни за допускане на касационен контрол. Затова не следва да се допусне касационно обжалване по цитирания въпрос.
Касаторът е поставил в изложението следният въпрос: „Кой е моментът на прекратяване на трудовия договор при едновременно връчени /на 04.05.2015 г./ Предизвестие и Заповед за уволнение, като в предизвестието е посочено, че срокът на предизвестието изцяло няма да бъде спазен, а в заповедта е посочено, че уволнението е в сила от следващия ден /05.05.2015 г./“. С него не е обосновано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросът е разрешен от въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС. К. съд е формирал задължителна съдебна практика, съгласно която работодателят има право да не спази срока на предизвестие, като това обстоятелство не води до незаконосъобразност на уволнението, а поражда единствено право на обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ /решения по следните дела: гр. дело № 1301/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., гр. дело № 1757/2009 г. на ІV г.о., гр. дело № 3525/2008 г. на ІІ г.о., гр. дело № 2023/2016 г. на ІІІ г.о./. Ясна е и разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 2 КТ, относно момента на прекратяване на трудовия договор, като в същата се съдържа регламента, че при неспазване срока на предизвестието трудовият договор се прекратява с изтичане на съответната част на срока на предизвестието, в случая 05.05.2015 г. Въззивният съд в съответствие със задължителната съдебна практика, включително решението, на което се позовава касатора – решение по гр. дело № 1141/2010 г. на състав на ІІІ г.о. е приел, че КТ дава право на работодателя да не спази срокът на предизвестието, което право работодателят изрично е посочил, че упражнява в спорната заповед, предвид постановеното с нея изплащане на обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ. Съдът е приел още, в акта за прекратяване /в случая заповедта за уволнение/, в съответствие с разрешенията в решението, на което се позовава касатора – решение по гр. дело № 1141/2010 г. на състав на ІІІ г.о., че трудовото правоотношение се прекратява от 05.05.2015 г., от който момент е настъпил конститутивният ефект на уволнението. Следователно в съдържанието на акта за прекратяване на трудово правоотношение е посочен момента на прекратяване на трудовия договор и въззивният съд е преценил това обстоятелство в съответствие със задължителната съдебна практика. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че по цитирания въпрос не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
По обжалването на решението на СГС в частта, с която съдът се е произнесъл по частната жалба на Х. Х., с приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси, първият от които е със следното съдържание: „Следва ли съдът да удовлетвори искането за заплащане на разноски, съставляващи адвокатско възнаграждение, в случай, че са упълномощени двама адвокати, но по делото не е представено доказателство дали адвокатското възнаграждение е договорено като плащане за един адвокат или е общо възнаграждение за двамата адвокати, или следва съдът да намали претендираната сума наполовина и да редуцира сумата до хонорар на един адвокат съгласно изискването на чл. 78, ал. 1 от ГПК?“. Въпросът е ирелевантен, тъй като не е съобразен с развитието на процесуалното правоотношение. По делото е установено, че макар и пълномощното да е за двама адвокати, въззиваемият е бил представляван от единия от тях. Не е общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК въпрос, който не произтича от проведените по делото процесуални действия и свързаните с тях мотиви на въззивния съд, както е в случая. Следователно с цитираният въпрос не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК – липсата на общо основание, каквато се констатира в случая, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
По – нататък в изложението е поставен въпрос със следното съдържание: „Могат ли да бъдат приети за доказани и да бъдат присъдени съдебни разноски за адвокатски хонорар, ако пред съответната инстанция не е представен договор за правна помощ, а само документи за плащане на хонорара?“. По този въпрос не е обосновано допълнително основание, тъй като разрешаването му не е в противоречие със задължителната съдебна практика – т. 1 и т. 2 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. дело № 6/2012 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно която не се изисква задължително представяне на договор за правна помощ, достатъчно е да се представят доказателства за упълномощаване на адвоката, който се е явил по делото /пълномощното е достатъчно да удостовери съществуването на договор за правна помощ/, както и за заплатеното възнаграждение на същия. Освен това в банковото удостоверение от 21.07.2015 г. е посочено, че сумата 1200 лв., заплатена с платежно нареждане от 15.07.2015 г. е за договорения и дължим хонорар на адвокат А. П., която се е явила по делото като процесуален представител на ответника по исковете, обстоятелства констатирани от въззивния съд и обусловили извод за доказване на направените разноски в съответствие със задължителната съдебна практика, цитирана по – горе. С оглед на изложеното настоящата инстанция приема, че с цитирания въпрос страната не е обосновала предпоставки за допускане на касационно обжалване.
В изложението е поставен въпрос е със следното съдържание: „Могат ли да бъдат признати и съответно присъдени разноски за адвокатски хонорар, ако не е доказано по безспорен начин, че тези разноски са направени във връзка с конкретното дело?“. Въпросът произтича от становище на касатора, формирано с доводи по съществото на спора, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК, като хипотезата в същия въпрос е отразена, като установена /за това, че разноските не са доказани/. Съгласно разрешенията в т. 1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС № 1 от 19.02.2010 г. въпрос, който произтича от становище на касатора и е по обосноваността на изводите на въззивната инстанция не е общо основание. С оглед на това съображение настоящата инстанция приема, че не е налице основание за допускане на касационен контрол. Освен това СГС не е процедирал в отклонение от практиката на ВКС, а в съответствие с т. 1 и т. 2 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГКТК на ВКС, тъй като страната е представила списък на разноските по чл. 80 ГПК, който включва хонорар 1200 лв. на адвокат А. П. и приложени към него доказателства за превеждане на сумата по банков път. Доводите относно тези доказателства, по които не са формирани правни разрешения в решението на СГС, едва пред настоящата инстанция, които са по съществото на спора не релевират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Последният въпрос в изложението е следният : „По трудови дела как се определя размера на разноските на работодателя, съставляващи заплатено от него адвокатско възнаграждение – съгласно чл. 78, ал. 5, предл. 2-ро във вр. ч. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение или съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?“. И двете хипотези, съдържащи се във въпроса не отговарят на конкретния случай по делото, тъй като адвокатското възнаграждение, уговорено за процесуално представителство на ответника по исковете, пред районния съд е под минималния размер, регламентиран съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от цитираната наредба, 1200 лв. при минимален размер 2308 лв. Когато поставеният от касатора въпрос не произтича от решаващите изводи на въззивния съд, обусловили постановения правен резултат, а от становище на страната или има общо тематичен характер, несъобразен с развитието на процесуалното правоотношение, както е в настоящия случай, същият въпрос не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание е достатъчна, за да се приеме неоснователност на искането за допускане на касационен контрол. Поради това не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос.
Предвид изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4880 от 05.07.2017 г. по гр. дело № 6796/2016 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV – „в“ състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: