4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 73
гр. София, 31.01.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на шестнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело N 2467 по описа за 2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. Д. – прокурор в Апелативна прокуратура – София срещу решение № 545 от 08.03.2017 г. по гр. дело № 2820/2016 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 10 състав.
Ответникът Н. Х. П. не е взел становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която Софийски апелативен съд /САС/ е уважил частично иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от Н. Х. П. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 5000 лв., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 12.11.2014 г. до окончателното й изплащане и е присъдил разноски 590 лв., като е потвърдил решение № 3205 от 20.04.2016 г. по гр. дело № 10564/2015 г. на Софийски градски съд, 1 – 12 състав в същата част.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос със следното съдържание: „В случая процесуално-правният въпрос е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г.”. Касаторът твърди, че обжалваното решение противоречи на посочената разпоредба, а също така и на разпоредбите на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Като допълнително основание се поддържа чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Цитираният въпрос не произтича от конкретен извод във въззивното решение. Страната не е посочила обективно съществуващите обстоятелства, които не са преценени в съответствие с разрешенията в задължителната съдебна практика, на която се позовава. Поради това изложението не е мотивирано в съответствие с разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1, съгласно които касаторът е задължен да посочи правният въпрос, разгледан от въззивния съд, приетите правни разрешения, с които съдът се е произнесъл, съответно отклонението им от разрешенията в задължителната съдебна практика. В случая тези изисквания не са изпълнени от жалбоподателя, а касационният съд не е длъжен да извежда правния въпрос от сочените факти и обстоятелства в касационната жалба /в този смисъл са разрешенията в отразеното по – горе ТР на ОСГКТК на ВКС, т. 1/. Въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – оправдаване на ищеца по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл.201 НК с влязла в сила присъда по н. о. х. д. № 332/2012 г. на Районен съд – Кнежа. В мотивите на въззивното решение са посочени обстоятелствата, очертаващи неимуществените вреди, претърпени от ищеца – преживени от него негативни емоции и притеснения, чувство на срам и вина, уронване на доброто му име в обществото, отразени са обстоятелствата, причинили тези вреди – посоченото по – горе обвинение, по което П. е бил оправдан по установения от закона ред, характера на обвинението, времетраенето на следствените и процесуални действия, продължило около 10 години, мярката за неотклонение „подписка”, отражението на негативните емоции и притеснения върху размера на вредите, чрез преценка на последиците от тяхното преживяване за здравето на ищеца – липсата на трайни и значителни негативни последици, включително липса на влошено здравословно състояние. По тези правни разрешения, приети от въззивния съд касаторът не е постановил правни въпроси, а липсата им има за правна последица недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. Процедирането на апелативният съд при мотивиране на решението, чрез обсъждане на обстоятелствата, релевантни за ангажиране имуществената отговорност на ответника по иска, както и на обстоятелствата, имащи правно значение за определяне на неимуществените вреди, причинно – следствената връзка между незаконосъобразното обвинение и неимуществените вреди и техния размер обуславя извод за съответствие между приетите в съдебния акт разрешения и тези, развити в задължителната съдебна практика, на която се позовава касатора, включително решението по гр. дело № 957/2012 г. на състав на ІІІ г.о. и решението по гр. дело № 5386/2013 г. на състав на ІV г.о. По тези разрешения, приети от въззивния съд касаторът не е въвел общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а липсата им има за правна последица недопускане на касационното обжалване. Ето защо настоящият състав на ВКС намира, че с поставения въпрос касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК вторият въпрос, определен от страната, като „материално – правен” е със следното съдържание: „Материално – правният въпрос е свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ.”. Въпросът е поддържан на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК със следните доводи: „Налице е противоречие в съдебната практика на отделните съдилища в страната, защото има различия в тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, което е довело в практиката до различно решаване на еднородни случаи”.
По прилагането на критерия за справедливост, заложен в нормата на чл. 52 ЗЗД въззивният съд е изложил конкретни съображения, относно обстоятелствата, очертаващи неимуществените вреди, продължителността на преживяването им, обстоятелствата, релевантни за тяхната преценка /тежестта на обвинението, мярката за неотклонение, продължителността на процесуалните и следствени действия/, свързани с последиците им за психическото състояние и здравето на ищеца. По мотивите на въззивния съд не са формулирани правни въпроси. Цитираният по- горе въпрос е общ, несвързан с конкретен извод на въззивния съд. Същият не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което с въвеждането му не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол. Липсва обосновка на твърдението за противоречие между разрешенията на въззивния съд и разрешенията в цитираните актове на съдилищата, чрез съпоставяне на мотивите им по идентични прави въпроси. Не е направено разграничаване между касационните решения и решението по гр. дело № 54/2010 г. на Варненски апелативен съд, на които страната се е позовала, които са източници на различен вид съдебна практика – касационните решения на задължителната съдебна практика по чл. 290 ГПК, а решението на апелативния съд на казуална съдебна практика. Не е съобразено от страна на касатора, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице тогава, когато противоречивата практика по конкретен правен въпрос е уеднаквена чрез задължителна съдебна практика, както е в случая. Липсата на общи и допълнителни основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, каквато се констатира в настоящия случая е основание за недопускане на касационен контрол по цитирания въпрос.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 545 от 08.03.2017 г. по гр. дело № 2820/2016 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 10 състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: