ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N. 169
гр. София, 02.03.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на деветнадесети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело № 3783 по описа за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. С. С., подадена чрез адвокат Д. И. И., срещу решение № 41 от 21.04.2016 г. по гр. дело № 23/2016 г. на Бургаски апелативен съд.
Ответниците – В. Н. С. и „П. „А.” „ , [населено място] са подали отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържат становище за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 428 от 30.10.2015 г. по гр. дело № 114/2015 г. на Бургаски окръжен съд, с което са отхвърлени исковете, предявени от В. С. С. против В. Н. С. и „П. А.”,, , [населено място] за заплащане солидарно на сумата 50000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от клеветнически твърдения, съдържащи се в поместена публикация от бр. 75 от 12.07.2013 г. на печатно издание „А.”, под заглавие „Затвор за В. С. за порно” и на стр. 5 в същия брой ’’С.: В. С. е алчен и безскрупулен човек”, ведно със законната лихва върху сумата от датата на издаване – 12.07.2013 г. до окончателното изплащане и е осъден В. С. С. да заплати на В. Н. С. и „П. п. /ПП/ „А.” „ , [населено място] сумата 1450 лв. разноски. С въззивното решение са присъдени разноски в полза на въззиваемите в размер на сумата 2436 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е разгледал поставените в жалбата въпроси по спора за доказаността на изложените в исковата молба твърдения за увреждащи жалбоподателя В. С. действия, като е приел следните съображения:
Относно статията на страница 8 от брой 75 от 12.07.2013 г. на вестник „А.”, съдът е констатирал, че фразата, изнесена като заглавие „Затвор за В. С. за порно” съответства на действителното положение, за което се поднася информацията, а именно, че е подаден сигнал до прокуратурата с искане за извършване на проверка, за да се установи, дали не се извършва нарушение на чл. 159, ал. 1, 2, 3 и 5 НК. Направени са и други фактически констатации, а именно, че авторът на статията – П. Н. е преповторила съдържанието на сигнала, подаден от В. С. в качеството му на народен представител от 42 Народно събрание, пояснила е, че за престъплението е предвидено наказание от 2 до 8 години затвор и е отразено, че две години по – късно прокуратурата е постановила заключение, че от сочените канали, чиято програма е поставена на сайта на телевизия СКАТ, 7 са с еротично, е не порнографско съдържание, както и е отказала да образува досъдебно производство за извършено престъпление от общ характер. Въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи правни изводи за липсата на възможност, както авторът, така и подателят на сигнала сами да направят преценка, дали съответните канали са с порнографско или еротично съдържание, поради което С. е поискал надлежният орган да се произнесе, а авторът на статията е отразил подаването на сигнала в печатното издание на ПП „А.”, развити са правни изводи за това, че описаната дейност не носи белезите на деликт, тъй като право на всеки е да сезира съответните институции, ако смята, че се извършва нарушение, а отразяването на подадения сигнал не може да се квалифицира, като разпространение на обстоятелства, позорящи личността на въззивника. В контекста на посочените мотиви е направен извод, че не е нарушен баланса между личния и обществен интерес, установен с чл. 39 от Конституцията на Република България, както и че журналистическата добросъвестност налага извършването на проверка единствено на поднесени в материала факти, които според решаващият състав са ясно отразени – на страницата е публикувано факсимиле от сигнала на С. и снимка на сайта на ТВ СКАТ. Въз основа на констатацията, че по препратката от стр. 1 към стр. 8 е разяснено, че за отразеното в сигнала деяние е предвидено наказание в НК, Бургаският апелативен съд /БАС/ е преценил недоказаност на твърдението, че медията внушава невярно обстоятелство, а именно, че въззивникът е осъден. Поддържаният от жалбоподателя довод за нарушение на принципа за обективната отговорност БАС е отхвърлил с мотива, че не е налице деликт, за който издателя – ПП „А.” да е отговорен. Във въззивното решение са обсъдени въпроси по спора за доказаността на изложените в исковата молба твърдения за увреждащи жалбоподателя В. С. действия във връзка със статията на страница 5 от брой 75 от 12.07.2013 г. на вестник „А.”, озаглавена „С.: В. С. и алчен и безскрупулен човек”. Съдът е приел, че заглавието, представено, като цитат, съдържа обобщение за мнението, което В. С. има за В. С. и в този смисъл то не подлежи на проверка за истинност. Прието е още, че публикацията под заглавие уточнява, че материалът отразява случилото се на протест на група народни представители от ПП „А.”, както и, че в преобладаваща си част публикуваните фрази съдържат въпроси към В. С. за неговата дейност като председател на Общинския съвет в [населено място], призиви към него да разкрие факти и обстоятелства за взаимоотношенията си с други лица, а оценката на С. за личността на въззивника е определена от съда, като израз на субективните му разбирания за добро и зло, за правилно и неправилно. Съдът е развил виждането, че след като материалът не носи данни за авторство искът не следва да бъде насочен към главния редактор, които отговаря само за собственото си поведение, т.е. за разпространение въз основа на негови действия на клеветническа информация. БАС е приел, че материалът, изготвен от друго лице, без намесата на главния редактор не обуславя ангажиране на отговорността му. Изводът за отсъствието на вредоносно действие е обусловил и следващия извод за ирелевантност на обстоятелството, дали е извършено разпространение на първата статия, чрез плакат и извънреден брой на вестника. Предвид тези мотиви въззивният съд е приел неоснователност на иска.
По реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е изложил текст, който квалифицира, като „материалноправни въпроси” и формулира, както следва:
„…във връзка с дадено разрешение на въззивния съд относно наличието на деликт, които са относно правното значение на добросъвестната проверка на достоверността на изнесената информация за някого, за противоправността на изявления, които с свързани със съобщаване на с неверни и недоказани, като съществуващи факти за личността, дължимата разлика между твърдение за налични обстоятелства и отрицателно мнение, за приложението на чл. 10, ал. 1 от КЗПЧОС по отношение на изявления, дадени нарочно към разпространяване на отрицателна характеристика на едно лице; за разликата между критика и отрицателна оценка и съобщаване на негативни факти свързани с личността, противоправно ли е действието, с което освен лични оценки се дават и унизителни оценки за външния вид на някого, за границите на допустимата критика, по отношение на политик, когато се изразяват забележки за външния му вид и се твърдят факти, които не са доказани или са неверни, и се възприемат отрицателно от него”.
В приложението жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика / решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр.дело № 1486/2011 г. на ВКС, състав на IV г.о. /, относно границите на допустимата критика, противоправното поведение, правното значение на добросъвестната проверка при поднесената информация и дали това изключва отговорността на ответника.
Касаторът в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е възпроизвел съдържанието на част от въпросите, отразени в тълкувателните мотиви на решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр.дело № 1486/2011 г. на ВКС, състав на IV г.о., като не е взел под внимание разясненията, дадени с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е разрешения в обжалваното въззивно решение въпрос, обусловил изхода на делото и включен в предмета на спора. Всяко общо основание за допускане на касационен контрол се характерезира с конкретни правни разрешения на съда, постановил обжалваното въззивно решение, от които касаторът следва да формулира въпросите, преценявани за идентичност с тълкувателната практика, на която се позовава страната. В случая в приложението не са поставени въпроси, произтичащи от произнасянето на БАС, респективно от негови конкретни изводи, а са цитирани въпроси, формулирани в касационното решение. Поради това и предвид разясненията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, съгласно които касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба следва да се приеме, че с цитираните по – горе въпроси, определени от касатора, като „материалноправни” не са обосновани общи основания за допускане на касационен контрол. Липсата на общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в посоченото ТР на ОСГКТК на ВКС са достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания, поради което настоящият състав на ВКС намира, че с цитираните въпроси, определени в изложението, като материалноправни, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК.
В изложението са поставени въпроси, формулирани като процесуални, а именно: следва ли съдът да прави анализ при разграничение на фактите от оценките кои факти които са съобщени са верни и кои не, кои са позорни и кои не са, както и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39 ал. 1 от КРБ особено оценките които са основани на неверни факти или на физически характеристики по външен вид на коментираното лице“. Касаторът общо твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана с посоченото касационно решение. В тази връзка е необходимо да се имат предвид следните съображения, засягащи процедирането на въззивния съд:
Страната не е изпълнила процесуалното си задължение да обоснове твърдението за противоречие, чрез съпоставка на разрешенията във въззивното решение с разрешенията в касационното решение. В тази насока липсва мотивирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Освен това от подробно цитираните в настоящите мотиви фактически констатации и правни изводи на БАС е видно, че въззивният съд е разгледал всички описани в исковата молба действия на ответниците в процесиите публикации, от които ищецът поддържа, че е засегнат. При разглеждане на статиите – „Затвор за В. С. за порно”, „С.” В. С. е алчен и безскрупулен човек”, бр. 75 от 12.07.2013 г. на вестник „А.”, както и на данните за разпространяване на първата статия чрез плакат и извънреден брой на вестника, въззивният съд не е приел изводи, противоречащи на разрешенията в касационното решение за това, че при спор за причинени вреди от изнесена от журналист информация, съдът е длъжен да посочи кои от описаните в исковата молба действията са твърдения за факти и кои – оценка на факти. По първата от посочените статии БАС е изяснил, че заглавието съответства на действителното положение, очертано от конкретни факти – подаден сигнал до прокуратурата с искане за проверка, с оглед установяване, дали не са извършени деяния по изброените в материала текстове от НК и информиране относно предвидените в НК наказания за съответните престъпления. По втората статия – стр. 5 от същия брой на вестник „А.” са разграничени фактите от оценката /мнението/ на фактите, като е изразено разбирането, че заглавието, съдържа обобщение за мнението, което В. С. има за В. С.. Тези мотиви на въззивния съд са развити в съответствие с разрешенията в касационното решение, като съобразно приетото от ВКС тълкуване е посочено, че мнението /оценката/ за разлика от факта не подлежи на проверка за истинност. Като факт в тази статия е отчетено описаното в нея събитие – протест на група народни представители от ПП „А.” пред ТВ СКАТ в [населено място]. В съответствие с тълкувателните мотиви на цитираното касационно решение БАС е обсъдил
въпроса за приложението на чл. 39 от Конституцията на Република България, като след разглеждане на двете статии е обосновал съображения в подкрепа на извода, че не е нарушен баланса между личния и обществен интерес. Във връзка с възпроизведеното в статията изказване на ответника В. С., въззивният съд е обосновал разбирането, че в преобладаващата си част публикуваните фрази съдържат въпроси към В. С. за неговата дейност като председател на Общинския съвет в [населено място], призиви към него да разкрие факти и обстоятелства за взаимоотношенията си с други лица, а оценката на С. за личността на въззивника е определена от съда, като израз на субективните му разбирания за добро и зло, за правилно и неправилно. По така развитите от БАС мотиви за разграничаване на факти от оценки, респективно за квалифициране на конкретни обстоятелства в заглавията и изложенията в статиите, като факти и оценки, с произтичащите от тези разграничения изводи за кръга от обстоятелства, подлежащи на доказване, съответно обстоятелства, които предвид тълкувателната практика не подлежат на доказване страната не е формулирала правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на въпроси по конкретните изводи на въззивния съд, с които решаващият състав е приложил разрешенията, приети в касационното решение към правния спор, предмет на делото обуславя извод за липсата на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК и има за правна последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси, формулирани, както следва: „ … дали издателят на печатно издание следва да отговаря като възложител на работата по смисъла на чл. 49 ЗЗД за съдържание на публикувани изявления без да има редакторска намеса или съкращения, и авторът на изявленията не се намира в трудовоправни или граждански отношения с издателя на медията, следва ли главния редактор да носи отговорност за публикуване на такива изявления и как следва да се преценява неговата отговорност, като виновна по смисъла на чл.45 от ЗЗД за разгласяване на тези изявления, или следва да бъде ангажирана само обективната отговорност на издателя по смисъла на чл. 49 ЗЗД – за последиците от такива действия на редактора по даване на разрешение за поместване на чужди изявления, (както и следващия от това въпрос – допустимо ли е да се търси отговорност и да се претендира паралелно обезщетение за непозволено увреждане от издателя на медията по чл. 49 ЗЗД и от автора на изявленията на основание чл. 45 ЗЗД) както и въпросът при поместване на изявления на лице, което не е в трудовоправни отношения с издателя, но ръководи издателя на печатното издание, следва ли да носи отговорност като автор на собствените си изявления или следва да носи отговорност по действията за тяхното публично оповестяване, каквато би била отговорността на главен редактор за поместване на статия от анонимен или известен автор, тоест за лични свои действия свързани с пубикуване на материал причинил вреди на засегнатото лице”. В изложението се поддържат две несъвместими основания – по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Така страната твърди, че цитираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а същевременно се позовава решение по гр. дело № 1019/2009 г. на състав на ВКС, III г.о., в което били дадени „отговори на сходни въпроси”, от които въззивният съд допуснал отклонение с изводите си за отговорността на ответниците.
В цитираното касационно решение са дадени отговори на въпросите: „дали издателят на печатна или електронна медия отговаря като „възложител на работата” по смисъла на чл. 49 ЗЗД за съдържанието на публикувани без редакторска намеса читателски писма, чието написване и изпращане не е възложено от издателя и издателят и авторът на публикуваното писмо не са обвързани с трудово или гражданско правоотношение; допустимо ли е в две различни производства паралелно да се претендира обезщетение за непозволено увреждане – от издателя на медията като „възложител на работата” по чл. 49 ЗЗД и лично от автора на публикацията на основание чл. 45 ЗЗД; фактическата липса на мотиви към съдебното решение води до незаконосъобразност или до нищожност на съдебния акт”. Третият от въпросите няма отношение към настоящия спор. Другите два въпроса не са идентични с въпросите, разгледани от БАС. Информацията в процесите статии не съставлява писма на читатели, поместени в печатно издание, съдържащи „увреждаща” ищеца информация, а статии в първата от които – „Затвор за В. С. за порно” е публикуван сигнал на ответника С. до районния прокурор Б., а във втората – „С.: В. С. е алчен и безскрупулен човек” е отразено събитие, организирано от група народни представители от ПП „А.”, протест пред телевизия СКАТ в [населено място] с възпроизвеждане на направеното от ответника С. изказване. Начинът на изнасяне на информацията в двата случая – по делото, по което е постановено касационното решение и по настоящия спор са различни и съответно очертават различни хипотези на отговорност на ответниците. В настоящия случай се претендира отговорност от издателя и от главния редактор на вестник „А.”, но не за публикуване на писма на трети лица, съдържащи неверни твърдения, а за възпроизвеждане съдържанието на документ /сигнал до прокуратурата/ в статия, чийто автор е посочен в печатното издание и обществено събитие в статия, чийто автор не е посочен, при което предметът на доказване е също така различен – по отношение на информацията, обективирана в публикуваните писма – конкретни твърдения, а по отношение на информацията в двете статии оценки, които не подлежат на проверка за достоверност и факти, които подлежат на такава проверка.
Цитираните по – горе въпроси не са и релевантни, като общи основания за допускане на касационен контрол. Всичките цитирани въпроси предпоставят доказаност на твърденията за неверност на публикуваната информация. Същите биха имали правно значение при положение, че въззивният съд е бил сезиран с въведено във въззивната жалба обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада и не е дал указания до страните за попълване на делото с доказателства, респективно за разпределение на доказателствената тежест по поддържаните от тях насрещни твърдения, както и при въведен от касатора процесуалноправен въпрос в тази насока, обосноваващ отклонение на въззивния съд от тълкувателната практика – ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС. В разглеждания случай въззивникът не е въвел посоченото оплакване във въззивното производство, поради което апелативният съд не е имал процесуалното задължение да даде указания до страните за разпределение на доказателствената тежест във връзка с установяване верността на публикуваната информация, а и в изложението процесуалноправен въпрос с такова съдържание не е поставен, съответно касационният съд, съгласно разясненията в цитираното по – горе ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС не може служебно да се произнесе. Ето защо ВКС в настоящия си състав намира, че и с изложените въпроси, посочени подробно по – горе касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Този извод произтича и от друго съображение. В изложението се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без обаче да се мотивират допълнителните предпоставки за допускане на касационен контрол, както и без да се съобрази, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неприложимо при наличието на задължителна съдебна практика, с която е уеднаквена противоречивата или неправилна съдебна практика.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени и следните въпроси „от значение за развитието на правото”, т.е. обвързани с допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: „относно необходимостта от разграничаване на изявления съдържащи политически тези и изявления на публични фигури съдържащи нападки към личната сфера на други политици“. Въпросът е допълнен със следния текст: „С оглед на това, се налага и необходимостта от ясно разрешение и отговор на въпросите, свързани с отговорността при политически изявления или изявления съдържащи и политически послания, когато се навлиза и в личната сфера или се отправят лични обвинения от и към политическите фигури и основанията за изключване на отговорността”. Във връзка с позоваване на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК страната е поставила и следния въпрос: „следва ли да се носи отговорност за деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД – при разпространяване на политически мотивирани или политически насочени изявления на публични фигури и при изнасяне на негативна информация в такива изявления относно публични личности, съдържаща неверни данни, или данни с негативен подтекст, засягащи лични права на засегнатото лице, и по какви критерии следва да се преценява добросъвестността на автора или на издателя с оглед освобождаването им от отговорност за публикуването на подобни изявления в печатно или електронно издание?“; „Следва ли изискванията за добросъвестност и предварителна проверка на данните при изнасяне на негативна информация за публични личности – да се отнасят и за изявленията на публичните фигури, и дали това изключва тяхната отговорност, както и следва ли тези изисквания за добросъвестна проверка на достоверността на изнесеното да са същите, или да са по- завишени, отколкото при изявления на гражданите, които нямат това качество – при преценка на отговорността на публичните фигури за техните собствени изявления?”. Касаторът счита, че критерият, който според него е заложен в Решение на Конституционния съд № 7/1996 г. по к. дело № 1/1996 г. и се отнася до „отграничаване на личната от публичната сфера при коментар и изнасяне на информация относно публични личности” е приложим и при оценка на вреди, „нанесени от изявления, с изнасяне на данни за личността, които не са верни”.
По отношение на цитираните въпроси следва да се имат предвид вече изложените съображения за общото им смислово съдържание, което предпоставя доказаност на твърденията за неверност на публикуваната информация, както и развитите по – горе мотиви за липсата на сезиране на въззивния съд по надлежния ред относно предприемането на процесуални действия от страните за доказване верността на публикуваната информация, респективно и за произтичащата от това развитие на процеса липса на основание за допускане на касационен контрол по процесуалноправен въпрос с такова съдържание /следва да се има предвид, че страната дори не е засегнала в изложението си основания, релевиращи такива предпоставки за допускане на касационно обжалване/. Освен това касаторът не е обосновал допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството и обществените условия, а при твърдение за липсата й, чрез обосноваване на непълнота, неяснота или противоречие на конкретно посочени разпоредби. Ето защо следва да се приеме, че и с тези въпроси касаторът не е обосновал наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответниците по касация разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 2436 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 41 от 21.04.2016 година по гр. дело № 23/2016 г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА В. С. С. да заплати на В. Н. С. и „П. п. „А.”,, , [населено място] сумата 2436 лв., разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: