6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 86
гр. София, 07.02.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на девети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гражданско дело № 2187 по описа за 2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез адвокат К. Н. Й. срещу решение № 648 от 31.01.2017 г. по гр. дело № 8327/2016 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ „Е” състав.
Ответницата М. Е. А., чрез адвокат Н. П. е подала отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържа становище за липсата на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът Г. И. А. не е взел становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което състав на Софийски градски съд /СГС/ е потвърдил решение № ІІ – 38 – 84 от 25.01.2016 г. по гр. дело № 40438/2013 г. на Софийски районен съд /СРС/, второ гражданско отделение, 58 състав, с което са уважени искове, предявени против настоящия касатор от И. Г. А., починал и конституирани, като негови наследници Г. И. А. и М. Е. А., както следва: по чл. 128, т. 2 КТ за сумата 24040.19 лв., неизплатено трудово възнаграждение за периода от месец август 2010 г. до 31 юли 2013 г.; по чл. 245, ал. 2 КТ за сумата 3792.85 лв., обезщетение за забавено плащане на трудовите възнаграждения, дължимо за периода от 26.09.2010 г. до 25.09.2013 г.; по чл. 221, ал. 1 КТ, обезщетение за прекратяване на трудово правоотношение без предизвестие, за сумата 857.60 лв.; по чл. 224, ал. 1 КТ, обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2008 г., 2009 г., 2010 г., 2011 г., 2012 г. и 2013 г. за сумата 3898 лв., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 26.08.2013 г. Решението на СРС е потвърдено и в частта, с която са присъдени разноски за процесуално представителство на ищците в полза на Н. И. А. и В. И. П..
В изложението, подадено по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК e поставен въпрос, формулиран, както следва:
„Фактическият състав, водещ до възникване на задължение за заплащане на трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2 от КТ, включва ли полагането на труд и трябва ли тази предпоставка да бъде установена от служителя при предявяване на такъв иск?”. Като допълнително основание е посочено решение по гр. дело № 329/2011 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС, както и решението по гр. дело № 843/2012 г. на състав на ІV г.о. на ВКС.
Страната не е обосновала приложно поле на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че ответникът не е оспорил факта на полагане на труд от И. А. през процесния период, поради което за ищците не е възникнало задължението за установяване на твърденията в исковата молба, засягащи установяване на факта на реално положен труд през процесния период. Въззивният съд е уважил претенцията по чл. 128 КТ, поради приемането за безспорно на обстоятелството за реално положен труд от И. А. Въпросът за дължимостта на трудово възнаграждение на работник, който не е полагал труд през исковия период, разрешен от касационния съд в посочените решения, не е бил поставен за разрешаване от въззивния съд. Липсва идентичност на въпросите. Не е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това следва да се приеме, че твърдението за противоречие между изводите на въззивния съд и на касационния съд не е установено, респективно липсва основание за допускане на касационен контрол.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следния въпрос:
„Какви са предпоставките за прилагане на презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 от КТ и може ли чрез прилагането й за установено да се приеме полагането на труд?”. Касаторът се е позовал на решение по гр. дело № 846/2016 г. на състав на ІV г.о. на ВКС.
По първата част от въпроса – Какви са предпоставките за прилагане на презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 от КТ…”, СГС не се е произнесъл, следователно не е налице общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС при тази хипотеза касационният съд не допуска касационно обжалване на въззивното решение, без да разглежда сочените за това допълнителни основания. Ето защо съставът на настоящата инстанция намира, че по тази част от въпроса, не следва да се допусне касационен контрол. Другата част от въпроса – „…и може ли чрез прилагането й за установено да се приеме полагането на труд?” не произтича от мотиви на въззивното решение. СГС не е мотивирал извод за доказаност на твърдението за реално престиран труд от И. А. в резултат на прилагане на презумпцията, а въз основа на неоспорване на същото твърдение от ответника. В тази връзка следва да се има предвид неотносимостта на разрешенията в акта на касационния съд по гр. дело № 846/2016 г. на състав на ІV г.о. към мотивите на СГС, които разрешения са третирали въпрос, извън тези мотиви, а именно – „чия е тежестта от доказването на добросъвестното упражняване на правата на работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, предвид разпоредбата на чл. 8, ал. 2 КТ”. Въпрос, който не произтича от решаващите мотиви на въззивния съд не притежава характеристиките на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а липсата на общо основание, каквато се констатира в настоящия случай има за правна последица недопускането на касационен контрол.
По – нататък в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следния въпрос:
„Може ли служебно въззивният съд да отстрани допуснати от първоинстанционния съд нарушения на императивни правила на материалния закон, които водят до неправилност на първоинстанционното решение?”. Въпросът е формулиран общо, без връзка с конкретно процедиране на въззивния съд, а и при позоваване на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1 и т. 2 касаторът не мотивира отклонението на въззивния съд от разрешенията в тълкувателното решение. Изложено е становището на дружеството – работодател, че И. А. следвало да докаже полагането на труд по трудовия договор. Това становище не е съобразено с развитието на процесуалното правоотношение по делото, от данните по което се установява, че ответникът по исковете не е оспорил полагането на труд по процесния трудов договор. По обстоятелства, по които не е възникнал спор страната, върху която се възлага тежестта за доказване на правнорелевантните факти не е задължена да представя доказателства /по арг. за противното от чл. 153 ГПК/. Разрешенията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС се отнасят до спорните факти. В случая въпросът произтича от становище на касатора, а не от процедирането на въззивния съд, поради което настоящият състав на ВКС намира, че не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът:
„Може ли санкцията на чл. 161 от ГПК да бъде приложена, ако страната възпрепятства доказването във връзка с направено от самата нея доказателствено искане?”.
Въпросът произтича от становище на касатора, съгласно което И. А. е укрил счетоводната документация. Въз основа на доказателствата по делото – показания на свидетелката Е. С. въззивният съд е констатирал, че в дружеството не е липсвала счетоводна документация, направена е и констатация в мотивите на решението, при преценка показанията на свидетелката, че счетоводната документация се е съхранявала в магазина и офиса на ответното дружество на [улица], като е отразено още и посоченото от свидетелката обстоятелство, че в качеството си на служител на дружеството, тя е ползвала такава документация и за 2014 г. Тези факти, установени по делото са дали основание на СГС да обоснове извод, че твърдението в отговора на ответника по исковете, че И. А. е укрил счетоводна документация на дружеството, необходима на вещото лице за изготвяне на счетоводна експертиза, която да провери дали процесните суми са отразявани в счетоводството на [фирма], за опровергаване твърдението на ответника по претенциите, е недоказано. СГС е обосновал изводите си и с показанията на свидетеля П., присъствал на среща между И. А. и управителя на [фирма], съгласно които управителят е обещал на А. да му предостави счетоводната документация на дружеството с цел изготвяне на встъпителен баланс при напускане на А. като съдружник, обстоятелство от което въззивният съд е направил извод, че документацията е била налична – при управителя на дружеството. Във връзка с посочените изводи касаторът не е поставил правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а е поставил въпрос във връзка със становището си. Въпрос, който произтича от становище на страната, какъвто е цитирания въпрос, не формира предпоставки за допускане на касационен контрол. Мотивите на СГС за приложение на чл. 161 ГПК са направени, въз основа на фактически и правни изводи, игнорирани от касатора, който е формулирал въпрос по случай, по който въззивния съд не се произнесъл, като е изхождал единствено от своето становище. Правният въпрос, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС произтича от решаващите изводи на въззивния съд и когато не отговаря на тези характеристики на общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК, както е в настоящия случай, правната последица е недопускането на касационно обжалване на въззивното решение. Решението, на което се позовава касатора – решение по гр. дело № 665/2016 г. на състав на ІV г.о. на ВКС се отнася до правен въпрос, различен от въпроса, разгледан по настоящото дело от СГС, а именно : „…невнасянето на депозит за назначена експертиза може ли да се квалифицира като поведение, препятстващо установяването на обективната истина по отнесен до съда правен спор”. К. съд е приел, че невнасянето на депозит за експертиза е неизпълнение на процесуална тежест и не съставлява възпрепятстване на доказването. Като възпрепятстване на доказването съставът на ВКС е изброил примерно няколко хипотези, една от които е непредставянето на документ. СГС е определил процесуалното поведение на ответника по исковете със същата правна квалификация, т.е. приетото разрешение е в съответствие с обоснованите разрешения в касационното решение. Като не е обосновал твърдението си за противоречие в разрешенията на ВКС, в практика по чл. 290 ГПК и изводите на СГС по идентични правни въпроси, касаторът е представил изложение, с което не е мотивирал предпоставки за допускане на касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Последният въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран, както следва:
„Какви са процесуалните предпоставки за прилагането на санкцията по чл. 161 от ГПК?”.
Този въпрос е поставен във връзка с тълкувателните изводи, развити в решение по гр. дело № 590/2010 г. на състав на ІІІ г.о., съдържащи отговор на въпрос, който не е идентичен с разгледания във въззивното решение въпрос. СГС е приел, че в дружеството не е липсвала счетоводна документация, тя се е съхранявала в магазина и офиса на ответника, приел е, че е налична – при управителя на дружеството. Именно при тези обстоятелства са обосновани правните разрешения на въззивната инстанция за приложението на чл. 161 ГПК. Мотивите, с които е обективиран отговор в касационното решение са по отношение на спор между страните относно наличието на документ, за който няма данни, че действително съществува. Приетото от касационния съд правно разрешение е в смисъл, че при такъв спор, за да се приложи разпоредбата на чл. 161 ГПК трябва да има данни, че документът съществува /в спора пред ВКС не е било установено съществуването на щатно разписание за длъжността „оперативен дежурен в Оперативен център при С. инспекторат”/. Въззивният съд е приложил нормата на чл. 161 ГПК, при обосновани преди това констатации, за наличие на счетоводна документация, намираща се в дружеството. Следователно твърдението за противоречие в правните разрешения на двете инстанции – въззивна и касационна, респективно за несъобразяване на задължителната съдебна практика по чл. 290 ГПК е необосновано. Не са установени предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същите съображения следва да се имат предвид и при съпоставяне на изводите на въззивния съд с тези в касационното решение по гр. дело № 999/2011 г. на състав на ІІІ г.о. ВКС е приел, че ответникът по искове по чл. 128, т. 2 и чл. 245, ал. 2 КТ е следвало да представи копие от трудов договор, сключен с ищеца, не е представил същия договор, поради което съставът на ВКС е приел за доказано трудовото правоотношение между страните на основание чл. 161 ГПК. Разрешенията на този състав на ВКС не са в противоречие с разрешенията на ВКС по спора, предмет на гр. дело № 590/2010 г., относно изискването процесния документ да съществува, за да се приложи чл. 161 ГПК. Не е налице противоречие между изводите на въззивния съд и тези на ВКС в решението по гр. дело № 999/2011 г.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав намира, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което приема, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 648 от 31.01.2017 г. по гр. дело № 8327/2016 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ „Е” състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: