2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 283
гр. София, 07.04.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на втори февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ търговско дело N 60243 по описа за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби – № 3726/14.03.2016 г. на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], като съдружници в „К.“, [населено място] и № 5568/15.04.2016 г. на [община] дол, [населено място] дол срещу решение № 191 от 27.01.2016 г. по гр. дело № 1825/2015 г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 9 състав.
Всяка от страните е подала отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържа становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол по отношение на подадената от насрещната страна жалба.
По касационна жалба № 3726/14.03.2016 г. на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], като съдружници в „К.”, [населено място]:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която Софийски апелативен съд /САС/ се е произнесъл по исковете, предявени от настоящите касатори, като съдружници в „Консорциум за инженерингови проекти и строителство” против [община] дол по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за разликата между 77776.15 лв. и 99481.26 лв., за всеки от ищците, възнаграждение за извършени строително – монтажни работи /СМР/ по договор № 72/01.11.2010 г. и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата между 17280.92 лв. и 22103.54 лв., за всеки от ищците, обезщетения за забава в размер на законната лихва върху главниците по исковете по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за периода от 26.05.2011 г. до 22.07.2013 г. За да постанови този резултат въззивният съд е приел следните обстоятелства:
Констатирал е, че исковете са за междинни плащания за изпълнени работи, а не за заплащане на окончателно възнаграждение, поради което наличието на неизпълнени работи е без значение за заплащане на извършените работи. Относно въпроса за съответствието между изпълненото и уговореното в количествено отношение въззивната инстанция е кредитирала повторната експертиза, тъй като същата е основана на количествено – стойностна сметка /К./, приложение № 1, а тази К. според решаващият състав обхваща първоначално включените в предмета на договора работи. Съдът е приел, че К., приложение № 2 обхваща допълнителни дейности – хидрогеоложки и инженерногеоложки проучвания и проектиране, при което окончателна К. не е била изготвена и предадена на ответника, съгласно уговореното /К., приложение № 2 е представена едва с молба от 07.07.2014 г., не е приета, като писмено доказателство и обосноваването на първоначалната експертиза с нея е определено от съда, като недопустимо/. САС е определил дължимите суми за изпълнените работи, съгласно заключението на повторната експертиза. По въпроса за съответствието на изпълнените работи със строителните правила и норми САС е приел, че възражение за отклонение на изпълнението в качествено отношение не е било предявено от ответника /същият е поддържал отклонения в количествено отношение и липса на издадени данъчни фактури/ и не е допустимо да се повдига едва с въззивната жалба, поради което въпросът на основание чл. 266, ал. 1 ГПК остава извън фактическата страна на спора. Въззивната инстанция е обосновала изводи за отразяване на издадените от ищците фактури в счетоводството на ответника по исковете. Същите изводи са направени въз основа на представени писмени доказателства и заключение на счетоводна експертиза и са мотивирали съображения за отразяване на фактурите в счетоводствата на страните, включително в дневниците за продажби и покупки. Процесните плащания според решаващия състав на въззивния съд са междинни. Съдът е приел, че приемането на работа е обуславящо окончателното плащане, но не и предходните плащания, както и е приел, че липсата на подпис на ответника в процесните протоколи е липса на съгласие с видове и количества работи, а не отказ да бъде приета работата. САС е обосновал извод за това, че изпълнените работи могат да се доказват и с други доказателствени средства – свидетелски показания, като в случая съдът е приел, че тези работи са установени от показанията на свидетелите А., В. и Г..
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторите са квалифицирали, като въпрос оплакване, формулирано както следва:
„Въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната практика на ВКС по приложението на чл. 269 ГПК – Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ОСГТК по т. дело № 1/2013 год. по процесуалноправния въпрос относно събиране на доказателства и извършване на доказване във въззивното производство по въпроси, за които не се съдържат оплаквания във въззивната жалба и е пререшил въпроса за размера на уважената част от иска, установен в първоинстанционното производство от експертиза, без да назначи нова експертиза, а на база на собствени изчисления при съществуваща неяснота относно техния краен резултат.”.
Цитираният текст няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като се отнася до процесуално действие – „събиране на доказателства и извършване на доказване във въззивното производство”, което не е осъществено от апелативния съд. Неговият състав се е произнесъл по кредитирането на експертизите и е изложил съображения за възприемане на повторната експертиза. Мотивите на съда в тази част съдържат правни разрешения, по които касаторите не са поставили правен въпрос, а са развили доводи по реда на чл. 281, т. 3 ГПК, съгласно които въззивният съд трябвало да „извърши изрично приемане на представената, но неприета от първоинстанционния съд К. № 2”, „да назначи експертиза – т. 3 от ТР № 1/2013 ОСГТК, която да даде отговор на въпроса за съответствието на СМР по процесните протоколи с К. № 2 по договора”. Касаторите във връзка с оплакванията по чл. 281, т. 3 ГПК са изложили становището си по това, какви процесуални действия е следвало да извърши съда, без да изведат общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК от разрешенията, приети във второинстанционното решение относно кредитирането на една от представените две експертизи. Цитираният по – горе текст, определен от жалбоподателите като процесуалноправен въпрос, какъвто цитатът не съдържа, освен че произтича от становище на ищците, не отразява и действителното съдържание на въззивната жалба, съответно съобразяването на решаващия състав с тълкувателната практика на ВКС в ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС. Не е налице хипотезата на т. 3 от посоченото ТР на ОСГКТК на ВКС, тъй като оплакването във въззивната жалба на [община] дол не е за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, по което съгласно приетото от ОСГКТК на ВКС разрешение, въззивният съд е длъжен да събере доказателства служебно, а за несъответствие на изпълнените СМР с К., обстоятелство имплицитно съдържащо необходимостта от преценка на обосноваността на констатациите на вещите лица във връзка с това, тези констатации да произтичат от приети по надлежния ред доказателства по делото. Въззивният съд не се е отклонил от тълкувателната практика, обективирана в посоченото ТР на ОСГКТК на ВКС, като е мотивирал съображения, коя експертиза кредитира и по какви съображения. Не е налице и хипотезата на т. 1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС № 1/2013 г., тъй като в разглеждания случай не се прилага императивна материалноправна норма /такава норма не се посочва и от касаторите/, която да налага служебното събиране на доказателства. Определянето на размера на дължимите суми е направено от съда, въз основа на повторната експертиза, а не „на база на собствени изчисления”, но по тази част от мотивите на въззивния съд няма поставен правен въпрос, отговарящ на характеристиката на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в настоящето производство. В заключение следва да се посочи, че с приложението касаторите не са обосновали общи и допълнителни предпоставки за допускане на касационен контрол, като не са формулирали правен въпрос, произтичащ от конкретен извод на въззивния съд, а са развили доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Съгласно разрешенията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1, касационният съд не е длъжен служебно да извежда правния въпрос и това разрешение следва да се има предвид и за настоящия случай, в който с изложението не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо съставът на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на ищците.
По касационна жалба № 5568/15.04.2016 г. на [община] дол, [населено място] дол:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, ВКС състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която САС се е произнесъл по исковете, предявени от настоящите касатори, като съдружници в „Консорциум за инженерингови проекти и строителство” против [община] дол, по чл. 266, ал. 1 ЗЗД до размер на сумата 77776.15 лв., за всеки от ищците, възнаграждение за извършени строително – монтажни работи /СМР/ по договор № 72/01.11.2010 г. и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД до размер на сумата 17280.92 лв., за всеки от ищците, обезщетения за забава в размер на законната лихва върху главниците по исковете по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за периода от 26.05.2011 г. до 22.07.2013 г., като е потвърдил решение № 76 от 08.12.2014 г. по търговско дело № 7/2014 г. на Кюстендилски окръжен съд в същата част и е присъдил разноски за първоинстанционното и въззивно производство в полза на ищеца [фирма]. За да постанови този резултат въззивният съд е приел посочените по – горе мотиви, подробно изложени по предходната касационна жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос, формулиран, както следва:
„1. В противоречие с практиката на ВКС /чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК/ е разрешен въпросът дали при предявени искове за заплащане на извършени строителни работи следва да се установява отговаря ли изпълнението им на съществуващите правила и норми в строителството или установяването на това обстоятелство не е необходимо?”.
Въпросът е релевантен, но не е налице допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Страната се позовава на решение по т. дело № 822/2010 г. на ВКС, състав на търговска колегия, ІІ отделение, като излага твърдения за правни разрешения, които видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд не е приел. САС не е приел, както необосновано твърди касаторът, че съответствието на изпълнените СМР с установените строителни правила и норми или с уговорените показатели за качество е ирелевантно, а е приел, че ответникът по исковете не е предявил възражение за отклонение на изпълнените работи в качествено отношение, поради което този въпрос не следва да се третира /остава извън фактическата страна на спора/, след като се повдига едва с въззивната жалба. Тези мотиви не противоречат на разрешенията в касационното решение (в него се приема, че извършената работа по договор за изработка може и да не e приета изрично /със съставяне на писмен акт, подписан от възложителя/ и че са достатъчни и конклудентни действия за това, но когато се касае за строителни обекти, за да се дължи заплащане на възнаграждение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД на изпълнителя, СМР следва да отговарят на одобрения технически проект /ако няма такъв на уговореното между страните/ и на съответните строителни правила и норми), поради което следва да се приеме, че с цитираният въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Следващият въпрос в изложението е формулиран, както следва:
„2. От значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 / е въпросът, дали основанието на исковете, предявени за заплащане на окончателно изпълнени строителни работи по договори за изработка и основанието на исковете за извършване на междинни плащания за извършени видове и количества работи в хода на строителството по такива договори е едно и също – чл. 266, ал. 1, от ЗЗД, или основанията са различни?”.
Въпросът съдържа хипотеза, която не е разглеждана от въззивния съд. Неговият състав е квалифицирал иска с оглед на изложените в исковата молба обстоятелства по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, без да разглежда въпрос за подвеждане на междинните плащания под друго правно основание. Разграничението в мотивите на плащанията, като окончателно плащане и междинни плащания засяга не въпрос за основанието на иска, а въпрос относно доказването на междинните плащания по видове и количества и чрез други доказателства, извън протоколите, при положение, че изпълнените СМР отговарят на изискванията за качество. По този въпрос, както вече се посочи въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика /напр. касационното решение по т. дело № 822/2010 г. на състав на ІІ т.о., на което се позовава страната/. Цитираният въпрос произтича от становище на касатора, не отговаря на характеристиката на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно която въпросът трябва да се формулира по правните разрешения на въззивния съд, а не по становища на страните / в този смисъл са разясненията в ТР № 1 от 19.02.0210 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, които касаторът не е съобразил при изготвяне на изложението /. Ето защо следва да се приеме, че в случая не е обосновано общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпросите, разгледани от въззивния съд не е мотивирано и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което изложението в тази част не съдържа предпоставки за допускане на касационен контрол.
Следващият въпрос в изложението е формулиран, както следва:
„3. От значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото е и въпросът за това, може ли съгласието /полагането от възложителя на подпис върху протокол за междинно плащане в хода на изпълнение на строителни работи/ да бъде дадено от възложителя с конклудентно действие ?”.
По поставения въпрос в съответствие с тълкувателната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, включително разрешенията в обсъденото по – горе касационно решение по т. дело № 822/2010 г. на състав на ІІ т.о. въззивният съд е приел, че изпълнението на СМР може да бъде установено с други доказателства, извън протоколите, при положение, че изпълнените СМР отговарят на изискванията за качество /обстоятелство, прието за неоспорено от ответника по претенциите/. Прието е още в обжалваното решение, че за СМР са издадени фактури, отразени в счетоводството на ищците, както и в счетоводството на ответника, включително в дневниците за продажби и покупки. При тези обстоятелства изводите на въззивния съд за доказаност на СМР в присъдения от състава размер са в съответствие с тълкувателната практика на ВКС по чл. 290 ГПК. С оглед на изложеното следва да се приеме липсата на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както поради немотивиране на хипотезите на разпоредбата от касатора, така и поради наличието на задължителна съдебна практика, с която въззивния съд се е съобразил, обстоятелство изключващо приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно разрешенията в ТР № 1 от 19.02.0210 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС /същите разрешения не са съобразени от касатора при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/. По тези съображения настоящият състав на ВКС приема, че и по касационната жалба на ответника по исковете липсват предпоставки за допускане на касационен контрол.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 191 от 27.01.2016 г. по т. дело № 1825/2015 г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 9 състав в обжалваните части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: