О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 752
София, 02.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 1741/ 2017 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [фирма] чрез процесуален представител адв.И. Н. срещу решение от 21.11.2016 г. по гр.д.№1989/2016 г. на Окръжен съд-Пловдив, ГО, VІ състав, с което е потвърдено решение № 1090/29.03.2016 г. по гр.д.№14973/2014 г. на Районен съд-Пловдив, ІХ състав. С него са уважени изцяло предявените от ищците Б. Б. Т. и Б. И. Т. срещу касатора искове с правно основание чл.200 КТ, като същият е осъден да им заплати по 100 000 лв. обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди вследствие смъртта на И. Б. Т., ведно със законната лихва от датата на злополуката до окончателното плащане. Присъдени са разноски.
В касационната жалба се поддържа оплакване за недопустимост на решенията на съдилищата, като постановени по нередовна искова молба, тъй като в нея са изложени различни факти и обстоятелства досежно търпените от всеки един от ищците болки и страдания, но не е определен поотделно за всеки един търсения паричен еквивалент. Вместо да се занимае с това оплакване, въззивният съд се позовал на факти, които счел за общоизвестни, без да са били определени като такива в доклада на първоинстанционния съд. Това довело до постановяване на съдебен акт , основан на морална позиция, а не на реално установени обстоятелства. Намира за неправилно отхвърлени като нелогични доводите му за извършени при евентуален умисъл действия на пострадалия, с които си е причинил вредата. Определя за несъстоятелни мотивите на въззивния съд относно приложението на чл.201 ал.2 КТ и уважаването на исковете при въвеждане на ново основание за проявена груба небрежност на работодателя. Твърди, че не са обсъдени неговите оплаквания за несправедливост на обезщетението и за необоснованост на фактическите изводи, поради липсата на анализ на събраните доказателства. Иска въззивното решение да бъде отменено, а исковете-отхвърлени.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК поддържа допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Във връзка с първото основание поставя въпросите:
-Следва ли въззивният съд да изложи доводи във връзка с направените оплаквания, като обсъди с оглед на това и доказателствата, които са предмет на обсъждане във въззивната жалба, освобождава ли нормата на чл.272 ГПК въззивния съд от задължението да се произнесе по направените оплаквания във въззивната жалба;.
Намира, че обжалваното решение противоречи на решение по гр.д.№ 4297/2014 г., ІV г.о.,според което въззивният съд следва да изложи собствени доводи по наведените оплаквания и препращането към мотивите на първоинстанционния съд не го освобождава от това задължение.
-Обвързващ съда ли е влезлия в сила ИАА и приложенията към него, с оглед изпълнение разпоредбата на чл.58 КСО досежно установените в него факти и обстоятелства; следва ли становището на съда да бъде обегнато на констатациите,визирани в протокола,съставен по реда на чл.58 ал.6 КСО и допустимо ли е без да е налице оспорване и проведено в тази връзка доказване на установените факти и обстоятелства да не бъдат възприемани като доказани.
Намира,че въвзивното решение е в противоречие с решение по гр.д.№ 4119/ 2008 г., ІІІ г.о.,според което влязъл в сила ИАА относно произнасяне по спорните факти е пречка за преразглеждането им в съдебния процес. Твърди, че изводът на въззивния съд, че не е доказал по какъв начин е настъпила трудовата злополука и какви действия са били извършени от работника са в противоречие с приетото от законодателя в чл.58 ал.6 КСО досежно доказателствената сила на съставения протокол при извършеното разследване на трудовата злополука.
-Следва ли съдът да изследва формата на вината при повдигнато възражение за това при данни за наличие на евентуален умисъл, изключва ли се или се редуцира отговорността на работодателя при предявен иск по чл.200 КТ.
Поддържа ,че изводите на въззивния съд противоречат на решение по гр.д.№ 657/1988 г., ІV г.о., с което е въведено разграничение за възникване отговорността на работодателя при различните форми на умисъла. Същото се отнася и за грубата небрежност в решения по гр.д.№ 673/2011г., ІV г.о., и гр.д.№ 387/2010 г., ІV г.о. Намира,че въззивният съд не е оценил поведението на пострадалия съобразно въведените с цитираната задължителна съдебна практика китерии.
Във връзка с основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът поставя въпросите:
-Следва ли съдът при формиране на преценката за размера на обезщетението, наред с други обективни и субективни обстоятелства да изследва и действащата към момента практика на съдилищата и да съобрази размера на обезщетенията за сходни на настоящия казус хипотези;
-Следва ли ищецът при въведено твърдение за претърпени от него болки и страдания да проведе доказване на това си твърдение; възможно ли е такова твърдение в производството по чл.200 КТ да се възприема като обстоятелство, ненуждаещо се от доказване;
-Следва ли при субективно съединяване на искове по чл.200 КТ всеки от ищците да определи стойността на претендирания размер на обезщетенията, съответно на собствените претърпени болки и страдания.
Аргументира се, че атакуваното решение не съдържа обосновка за причините, поради които се възприема изцяло претендираната сума, а съобразяването с присъжданите обезщетения към съответния исторически момент ще създаде чувство на справедливост. Болките и страданията са субективно състояние на страната следва да бъдат доказани, за всяка от страните поотделно. Процесуалните въпроси ще допринесат за развитието на правото,тъй като всеки субект има собствена душевност и способност за възприятие. По последния въпрос намира, че липсва адекватно произнасяне от въззивния съд.
Ответниците по касационната жалба Б. Б. Т. и Б. И. Т. не вземат становище.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че не споделя изложените в жалбата, с която е бил сезиран, съображения за недопустимост на първоинстанционното решение, поради липса на конкретни обстоятелства, свързани с душевното и физическото състояние на всеки от ищците в резултат на смъртта на пострадалия. Приел е, че преживените болки и страдания, възникнали при конкретна фактическа обстановка, следва да са ясни за всеки човек и не се нуждаят от доказване. Намерил е довода за изключване отговорността на работодателя поради обстоятелството, че починалият е причинил увреждането си при пряк умисъл за нелогично, доколкото липсват доказателства за самоубийство. Счел е, че не е налице съпричиняване, във връзка с приложението на чл.200 ал.2 КТ и твърденията за направен на пострадалия инструктаж при сключване на трудовия договор и периодично.В тази насока споделя изводите на първоинстанционния съд. Посочва, че приложената по делото Инструкция за безопасна работа с товарен автомобил не е актуална, тъй като в нея липсват указания, с оглед възникналата конкретна обстановка-ремарке, натоварено с чували пълни с прежда- товар, който се е раздул при движението. Не е указано какви са задълженията на шофьора, когато възникне такава ситуация по време на движение. Намира, че липсата на технологичен порядък за действие при нередности показва, че работодателят не е проявил грижа на добър стопанин спрямо работниците и че дори застраховка за тях е направил след злополуката. При липсата на регламент за правата и задълженията на шофьора е приел,че отговорността за вредоносния резултат е изцяло на работодателя. Относно размера на обезщетенията е счел, че с него се репарира нехайното поведение и проявената груба небрежност на работодателя спрямо пострадалия.
ВКС,състав на ІІІ г.о. намира,че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Според разрешенията в ТР № 1/10.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК-т.1 , касационният съд е длъжен служебно да се произнесе дали обжалваното решение е валидно и допустимо, като този контрол се разпростира и във фазата по чл.288 ГПК. По наведен довод за липса на валидност и допустимост се дължи произнасяне и когато не са аргументирани основания за селектиране на касационната жалба. При преценка, че е налице вероятност въззивното решене да е нищожно или недопустимо, следва да бъде допуснато касационното му обжалване. По настоящия спор не е налице такава вероятност. Въззивният се е произнесъл по редовна искова молба. Още с отговора касаторът е направил възражение, че в обстоятелствената част и петитума на иска е ползван общ бланкетен израз досежно неимуществените вреди за всеки един от ищците и макар че е посочена претенция от по 100 000 лв. за всеки един от тях, не е конкретизирано какъв е паричният еквивалент на исканията им. Идентично оплакване се съдържа във въззивната жалба. Изтъква се, че исковата молба не съдържа изложение на търпените болки и страдания за всеки един от ищците поотделно и съотносимостта му към претендираното обезщетение. В касационната жалба е изложена различна позиция на касатора, която всъщност е противоположна. Твърди се , че се сочат коренно различни основания за исковете на двамата ищци. Всъщност така, както е редактирана исковата молба, тя съдържа достатъчно обстоятелства, на които се основават исковете, в съответствие с разпоредбата на чл.127 ал.1 т.4 ГПК. Внимателен прочит на изложеното в нея позволява индивидуализацията на търпените от всеки един от ищците неимуществени вреди, отражението на случилото се върху тяхното физическо и психическо здравословно състояние поотделно, еквивалентността на еднакъв размер на обезщетения за различни конкретни болки и страдания, в зависимост от възрастта и житейската ситуация, в която е поставен всеки ищец. Съдът не би могъл да изисква от тях така подредено и редактирано изложение, каквото счита за правилно касаторът. В касационната жалба за обосноваване недопустимостта на въззивното решение той е изложил и доводи, които са относими към неговата правилност- дали въззивният съд следва да изготви свои мотиви или може да препрати на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, дали се е позовал на общоизвестни факти и е основал съдебния си акт на морални норми, дали ищците са установили в хода на делото различна съпричастност към случилото се, дали са представили доказателства за установяване на претърпените болки и страдания – това са все въпроси по правилността, а не по допустимостта. Поради изложеното касационният съд намира, че не е налице вероятност да е постановен недопустим съдебен акт и по тази причина той не следва да бъде допускан до касационен контрол.
За да бъде селектирана касационната жалба, извън преценката за валидност и допустимост, е необходимо обосноваване на общо основание за допускане на касационно обжалване, чрез извеждането на обуславящ изхода на делото правен въпрос и на допълнително основание- развитието на този въпрос в някоя от хипотезите по чл. 280 ал.1 ГПК. Първият въпрос не е релевантен, тъй като се отнася до правилността на обжалваното решение. Според цитираното ТР-т.1, поставеният от касатора правен въпрос не трябва да е свързан с правилността на въззивното решение, възприемането на фактическата обстановка и обсъждането на доказателствата по делото. Вторият поставен въпрос също не е релевантен, тъй като той не е обсъждан в мотивите на обжалваното решение. За да изпълни приложното поле на общо основание въпросът трябва да произтича от решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на делото. Той не трябва да засяга проблеми, които касаторът намира за важни, но които не са намерили разрешение в атакувания съдебен акт. Третият въпрос в първата си част произтича от становището на касатора за неправилност и както вече беше казано, по тази причина той не е релевантен. Втората част от този въпрос е общотематична и не представлява конкретен правен въпрос. Въпросите , изведени в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК също представляват общи формулировки . Поставени са в хипотези, произтичащи от становище на касатора за възникнали юридически факти, които въззивният съд не е счел за реализирани. Допълнителното основание не е аргументирано, това не може да стане с доводи касаещи неправилност на въззивното решение. Изложените съждения имат характера на основания за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК.
Необосноваването на общо и допълнително основание ще има за последица недопускането на касационно обжалване на решението на въззивния съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 21.11.2016 г. по гр.д.№1989/2016 г. на Окръжен съд-Пловдив, ГО, VІ състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: