5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 645
гр. София, 26.07.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на единадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гражданско дело № 243 по описа за 2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление, [населено място] – [община] срещу решение № 438 от 10.10.2016 г. по гр. дело № 324/2016 г. на Софийски окръжен съд, ІІ въззивен граждански състав.
Ответницата – А. А. С. поддържа становище за наличието на трайна съдебна практика по поставените в приложението въпроси, които според изразените в отговора й по чл. 287, ал. 1 ГПК съображения, не били решавани противоречиво от съдилищата.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която състав на Софийски окръжен съд /СОС/ се е произнесъл по предявените против касатора от настоящата ответница по жалбата искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, които е уважил, имуществената претенция в размер на сумата 7251.12 лв., ведно със законната лихва от 31.07.2015 г. до окончателното изплащане на обезщетението, като е потвърдил първоинстанционното решение № 162 от 29.12.2015 г. по гр. дело № 512/2015 г. на Елинпелински районен съд, /ЕПРС/ в същата част, както и в частта, с която са присъдени разноски и е присъдил разноски, направени пред въззивната инстанция – 1400 лева, адвокатско възнаграждение и 30 лв., възнаграждение за експертиза по сметка на СОС. За да постанови този резултат СОС е приел, че уволнението на А. С., предмет на заповед № 074 от 01.06.2015 г. на управителя на дружество, въззивник в производството, по чл. 328, ал. 1, т. 7 КТ от длъжността „инженер технолог, дървообработване” е незаконосъобразно, поради липсата на описаното в същата заповед материалноправно основание и съответно е незаконосъобразно упражнено правото на уволнение.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси, по отношение на които касаторът поддържа, като допълнително основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпросите, означени с „2.” и „3.” и формулирани, както следва : „Защо се счита, че е симулативно преместването на предприятието, след като няма работници на площадката в [населено място], а са назначени други на съществуващата от 2011 г. площадка в [населено място] с цел съсредоточаване на производството за обединяване на дейността на дружеството ?” ; „Как трябва да се изрази съгласието да се последва предприятието от площадката в [населено място] на съществуващата от 2011 г. площадка в [населено място] след като работниците от площадката в [населено място] са отказали да последват предприятието на съществуващата от 2011 г. площадка в [населено място] ? Работодателят е бил принуден да назначи необучени работници и производството е спряно за 2 месеца.” са фактически. Същите имат за предмет факти и по – конкретно възприемането им от съда за осъществени или неосъществени. СОС е приел, че основната част от машините и оборудването са останали в производствената база в [населено място], както и е приел, че не е налице преместване в новото населено място на никакви работници, с които работодателят е осъществявал дейността си до този момент, включително на ръководния персонал, който въпреки, че продължава да работи към ответното по исковете дружество, полага своя непосредствен труд в [населено място]. Въззивният съд е споделил становището в исковата молба и отговора на въззивната жалба, за фиктивно преместване на предприятието. Въззивният съд е приел, че отказът по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 7 КТ трябва да бъде направен въз основа на писмено предложение на работодателя, да бъде изрично изразен, ясен, категоричен и недвусмислен. Прието е от съда, че в случая ищцата не е направила такъв отказ. Цитираните въпроси са относими към производство по чл. 290 ГПК, тъй като засягат обосноваността на въззивното решение, която се разглежда при обсъждане на основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Съгласно разрешенията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС фактическите въпроси не са относими към предмета на проверката в производството по чл. 288 ГПК. Въвеждането им в производството формира приложение, в което отсъстват общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, чиято липса е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания /в този смисъл са разясненията в посоченото ТР № 1 от 19.02.2010 година на ОСГКТК на ВКС, т. 1, които касаторът не е съобразил при изготвяне на приложението си/. Ето защо следва да се приеме, че с цитираните въпроси касаторът не е обосновал предпоставки за допускане на касационен контрол.
Поставен е следният въпрос: „Какво точно представлява преместването на предприятието – е ли то еднозначно с преместването на машините и работниците и дали липсата на изричен писмен отказ е съгласие по смисъла на закона и в какъв срок следва да се даде съгласието да се последва предприятието, т.е. какво означава „изричен отказ“?”. Първата част от въпроса – „Какво точно представлява преместването на предприятието – е ли то еднозначно с преместването на машините и работниците…”, не е съобразена с мотивите на въззивния съд, който не е приел, че преместването на предприятието по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 7 КТ е „еднозначно с преместването на машините и работниците”. Приетият от СОС смисъл на израза „премества в друго населено място или местност”, съдържащ се в чл. 328, ал. 1, т. 7 КТ, определящ фактическия състав на основанието за уволнение, възникващ „при отказ на работника или служителя да последва предприятието или неговото поделение” е преместване осъществяването на дейността на предприятието, включващо преместване на материално – техническа част /машини, съоръжения и суровини/, както и преместване на работниците и служителите, участващи в извършването й. Следователно тази част от въпроса е некоректно формулирана, като непроизтичаща от мотив на окръжния съд. Тълкуването й е проведено при точно приложение на закона. Освен това нормата е ясна, пълна и не съдържа противоречива правна уредба, а възприетото от окръжния съд съдържание на нормата е в съответствие с константната съдебна практика по тълкуването й. Касаторът не е обосновал съображения, обуславящи необходимост от тълкуване на разпоредбата по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по отношение на всички поставени в него въпроси не съдържа мотивирано изложение на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, каквото страната следва да изготви, за да обоснове твърдението си за наличието на предпоставки за допускане на касационен контрол по този ред. Предвид изложеното, а също така и предвид съображенията, развити по – горе за липсата на необходимост от допускане на касационно обжалване по посочения въпрос, както с оглед точното приложение на закона, така и с оглед развитието на правото следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол по посочения въпрос. Касаторът при изготвяне на приложението не е съобразил разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
По останалата част от цитирания въпрос – „…дали липсата на изричен писмен отказ е съгласие по смисъла на закона и в какъв срок следва да се даде съгласието да се последва предприятието, т.е. какво означава „изричен отказ“”, както и по въпросите, формулирани, както следва: „Какъв е разумния срок за изразяване на съгласието да се последва предприятието, след като и самия законодател не е определил нормативен срок ?” ; „След като не е уреден в законодателството срок, кои са критериите за определяне на разумния срок и какво означава да има изричен отказ да последва предприятието? Как би могло да се принуди работникът да изрази изричен отказ да последва предприятието ?”, съвпадащи по съдържание, не са налице основания за допускане на касационен контрол. Въззивният съд е приел, че ищцата не е направила отказ, приел е още, че тя е изразила съгласие да последва предприятието, както и е изложил, че в случая не са налице дори конклудентни действия от нейна страна, от които да се изведе констатация, че е налице отказ. Решаващите мотиви на СОС са за отсъствието и на двете кумулативно изискуеми предпоставки по чл. 328, ал. 1, т. 7 КТ, като липсата на първата от тях – преместване на предприятието или неговото поделение в друго населено място или местност, е достатъчно основание за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна. Следователно цитираните въпроси са свързани с правни разрешения, които не могат самостоятелно да обусловят крайния изход на делото, респективно неговия правен резултат. Поради това поставянето им не формира общи основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ирелевантността на тези въпроси следва и от други съображения. В конкретния случай въззивният съд е приел, че ищцата не е направила отказ по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 7 КТ, а напротив изразила е съгласието си да последва предприятието, като е поискала от работодателя да уговорят новите условия на труд и социално – битовите условия. Това волеизявление на ищцата е било налице към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, поради което въпросите за подходящия срок и свързаните с тях разрешения не могат да променят крайния извод на въззивния съд за отсъствието на кумулативно изискуемите елементи от фактическия състав на разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 7 КТ, а в тази връзка и изводите за незаконосъобразност на процесното уволнение. По тези въпроси не са мотивирани допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, т.е. не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол и с оглед изискването за наличие на кумулативно изискуемите основания по нормата.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не е обосновано приложно поле на посочените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответницата по касация разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 1400 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 438 от 10.10.2016 година по гр. дело № 324/2016 г. на Софийски окръжен съд, ІІ въззивен граждански състав.
ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление, [населено място] – [община] да заплати на А. А. С. разноски за касационното производство в размер на сумата 1400 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: