O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 66
гр. София, 07.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори март две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова ч.гр.дело
№ 525/2017г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от [фирма],чрез процесуален представител адв.Н. В. срещу определение № 3983/30.11.2016 г. по гр.д.№ 5490/2016 г. на Апелативен съд-София, ТО, 6 състав, в частта, с която е потвърдено определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявения иск с правно основание чл.134 ал.1 ЗЗД.
Касаторът прави оплакване за неправилност на извода на въззивния съд,че удовлетворяването на правата му като наемател на процесния имот не зависи от правото на наемодателя СК „Л.“ да го стопанисва ; че успешното провеждане на иска с правно основание чл.134 ал.1 ЗЗД няма да ги гарантира; както и че твърдяното бездействие на длъжника не застрашава правото на касатора да ползва имота.Твърди, че като не предявява установителен иск с правно основание чл.79 ал.3 ЗДС длъжникът заплашва интересите на своя наемател, а гарантирането на правата му не е предпоставка за допустимост на предявения иск.Моли определението да бъде отменено.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат всички допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поставят се следните въпроси:
-удовлетворяването на правото на ищеца да ползва процесния имот като наемател зависи ли от правото на неговия наемодател по договор за наем да стопанисва и управлява имота.
Намира за неправилен извода на въззивния съд,че няма значение дали наемодателят има или няма право да държи имота ,за да може да го отдаде под наем. Твърди,че договорът може да е валиден и дали наемодателят има или няма право да го държи е без значение само докато титулярът на правото търпи това ползване. Когато наемодателят има право да държи имота, той има правна защита срещу трети лица, искащи отстраняването на наемателя. Чл.80 ал.1 ЗДС дава право на защита на държателя. Изводът на въззивния съд, че наемодателят може да действа като такъв независимо дали има право да стопанисва и управлява имота намира за противоречащ на ППВС № 1/29.03.1965 г. по гр.д.№7/1964 г. Според приетото в него кредиторът по договор за изработка може да върне във владение на длъжника, когато той бездейства, необходимите за изработване на поръчаната вещ материали, предадени на влог у трето лице с косвения иск по чл.134 ЗЗД. Кредиторите могат не само да запазват целостта на длъжниковото имущество, но и да осигуряват условия за точно, реално изпълнение на поетите от длъжника задължения, като е без значение вида на облигацията-договор за наем, лизинг, изработка и пр. Поддържа противоречие и с ТР № 6/14.03.2014 г. по тълк.д.№ 6/2013 г. на ОСГТК, в мотивите на което е прието, че в производството по суброгаторния иск ще се установи дали съществува запорираното и непризнато вземане, когато кредиторът твърди,че то съществува.Поддържа се и протворечие с определение по ч.гр.д.№521/2011 г., ІІ г.о., постановено по реда на чл.274 ал.3 т.1 ГПК,според приетото в което удовлетворяването на кредитора е заплашено,когато бездействието на длъжника би довело до невъзможност да се удовлетвори с тази част от имуществото му.Твърди се и противоречие с решение по гр.д.№2802/1971 г., І г.о., според което непрекият иск по чл.134 ЗЗД дава правна възможност на кредитора при бездействие на длъжника,заплашващо удовлетворението на вземането му по съществуващо помежду им облигационно правоотношение да упражни имуществените права на длъжника, като не се посочват по вид тези имуществени отношения.
Поставя се въпросът:
-нужно ли е да е гарантирано правото на наемателя да ползва наетия имот,за да има той като кредитор на наемодателя право на иск по чл.134 ал.1 ЗЗД с който да защити правото на длъжника си-наемодател да държи имота и съответно да му предоставя държането под наем,когато наемодателят бездейства или достатъчно като предпоставка за косвения иск по чл.134 ал.1 ЗЗД е правото на кредитора само да е застрашено от ответника. Поддържа се противоречие с вече цитираното определение по ч.гр.д.№521/2011 г., ІІ г.о.
Последният въпрос е:
-има ли значение за преценката на допустимостта на иск по чл.134 ал.1 ЗЗД каква ще е съдбата на облигационното правоотношение от което ищецът черпи правото си да предяви суброгаторния иск след решението по делото.
Посочва,че този въпрос се отнася за фактите ,въз основа на които съдът дължи произнасяне по допустимостта и основателността на иска, като е длъжен да приложи правото на фактите до приключване на съдебното дирене, както е прието в чл.235 ал.3 вр. с чл.147 ГПК и ТР №1/17.07.2001 г. по гр.д.№1/2001 г. на ОСГК. Т.е. съдът не може да основава акта си на предположения за бъдещи факти, както е подходил въззивният съд. Алтернативно и по трите въпроса се поддържа допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Ответникът по частната касационна жалба държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител старши юрисконсулт Н. А., я оспорва.Министерство на вътрешните работи не изразява становище.
ВКС,състав на III г. о. констатира по делото следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в законовия срок и е допустима, тъй като е подадена срещу определение, което подлежи на касационен контрол.
С обжалваното определение е потвърдено протоколно определение от 20.04.2016 г. по гр. д. № 16022/ 2014г. на Софийски градски съд, с което е върната исковата молба и е прекратено като недопустимо производството по предявения от ищцеца -касатор в настоящото производство, иск с правно основание чл.134 ал.1 ЗЗД. В частта, с която същото е прекратено относно предявения отрицателен установителен иск за това, че процесният имот не е държавна, а частна собственост същото е влязло в сила. Въззивният съд е приел, че касаторът е предявил положителен установителен иск, имащ за предмет правото на СК „Л.“ да стопанисва и управлява процесния имот-държавна собственост. Приел е също така, че спрямо касатора това право действително е чуждо и той може да предяви иска единствено като процесуален субституент. Направил е и извод, че той има качеството на кредитор на СК „Л.“ по отношение на предоставеното му право да ползва имота като наемател по договор за наем. Същевременно е посочил, че удовлетворяването на това право не зависи от това дали СК „Л.“ има или няма право да стопанисва и управлява процесния имот. Твърдяното бездействие на клуба да предяви иск за установяване на правото си на управление не застрашава правото на ищеца да ползва имота като наемател. Дори и по исков ред да се установи спрямо държавата правото на управление на клуба, то това няма да гарантира правото на наемателя да ползва имота. Наемното отношение може да бъде прекратено на предвидени в договора или закона основания, вследствие на което наемателят да бъде изваден от имота.Това няма връзка с предоставеното на наемодателя право на стопанисване управление. В заключение е направил извод, че касаторът не е обосновал интерес и легитимация за субституция по реда на чл.134 ал.1 ЗЗД.
ВКС, състав на III г. о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, постановено от въззивния съд.
От така поставените въпроси е релевантен само първият. Не са налице поддържаните допълнителни основания.Не е налице отклонение от приложената съдебна и задължителна съдебна практика, доколкото тя е относима. Въззивният съд не е отрекъл правото на всеки кредитор, включително и касатора, да използва иска по чл.134 ал.1 ЗЗД за защита на свое непарично вземане. Решаващият мотив да се приеме недопустимост на претенцията е липсата на застрашаващо правото на кредитора да ползва процесния имот бездействие от страна на длъжника, което да е в корелация с правото на последния да го стопанисва.Тази липса предопределя и отсъствието на правен интерес от предявяването на установителния иск. Ако наемодателят не е титуляр на правото да стопанисва и управлява имота, то това няма да накърни признатото от закона право на касатора да го ползва в качеството му на наемател. Смяната на титуляра на правото на управление и стопанисване не засяга правата на наемателя /чл. 237 ЗЗД/. Облигационното правоотношение по договор за наем е извън предмета на установителния иск и процесуалният субституент може да го предяви само при наличие правен интерес, а както вече се каза за него резултатът по спора няма правно значение.Следва да се посочи,че за да е налице допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът трябва да приложи задължителна съдебна практика, в която са разгледани аналогични спорове при пълен фактически и правен идентитет.Задължителни за съдилищата са дадените отговори на поставените правни въпроси, а не отделни изрази, съдържащи се в мотивировъчните части. Поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е аргументирано.
Вторият и третият въпроси са поставени в хипотеза, в която не са формирани изводи от въззивния съд.Относно третия въпрос сам касаторът посочва,че се отнася за фактите, въз основа на които съдът дължи произнасяне за допустимост и по същество.Следователно той не е правен по своя характер.
Необосноваването на общо и допълнително основание ще има за последица недопускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Поради изложеното Върховният касационен съд, състав на III г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3983/ 30.11.2016 г. по гр.д.№ 5490/ 2016 г. на Апелативен съд-София, ТО, 6 състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: