О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 723
гр. София, 17.10.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и първи септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1032 по описа за 2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на П. И. Б., подадена чрез адвокат Б. Д., против решение № 135 от 18.11.2016 г. по гр. дело № 371/2016 г. на Апелативен съд – Б..
Ответницата К. И. И. е подала отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез адвокат М. Т., с който поддържа становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 259 от 28.06.2016 г. по гр. дело № 2185/2015 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, предявен от настоящия касатор против ответницата по касация за разликата над уважения размер от 29540.06 лв.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос, имащ следното съдържание :
„Въпросът е свързан с това, съгласно чл. 127, ал. 2 ЗЗД да ли солидарният съдлъжник дължи припадаща му се част от общия дълг такъв, какъвто е бил в момента на възникването му или дължи припадащата му се част от това, което е платено за погасяването на дълга, такъв какъвто е бил в момента на погасяването, което важи за всяка една вноска по кредита, а не само за това, което е платено след фактическата раздяла на страните по делото, още повече че са налице доказателства от които е видно, че кредита е изплатен изцяло от ищеца и цялостно признание на иска от ответната страна”.
Текстът в частта, формулирана, както следва: „Въпросът е свързан с това, съгласно чл. 127, ал. 2 ЗЗД да ли солидарният съдлъжник дължи припадаща му се част от общия дълг такъв, какъвто е бил в момента на възникването му или дължи припадаща му се част от това, което е платено за погасяването на дълга, такъв какъвто е бил в момента на погасяването…” формира правен въпрос, който е релевантен. В тази част въпросът е идентичен с поставеният въпрос по гр. дело № 177/2011 г. на състав на ВКС, ІV г.о., на който е даден отговор в мотивите на решение № 211 от 23.07.2012 г. Останалата част от въпроса не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Този извод следва от липсата на идентичност между разгледания от касационния съд правен въпрос и посочената част от цитирания в изложението въпрос, която е относима не към приетите от въззивния съд разрешения, а към фактите по спора. Същите факти са различни по двата спора – разрешения от касационния съд и разгледания от въззивния съд. Дали след фактическата раздяла на страните остатъка от процесния заем е бил погасен, както и от кого от солидарните длъжници и в какъв размер е изпълнено задължението към кредитора са фактически въпроси, имащи правно значение за установяване на фактическата обстановка по делото. Ищецът сега касатор е въвел твърденията си по тях пред първата инстанция, а след това и пред въззивната инстанция. В настоящото производство, в неговата първа фаза по чл. 288 ГПК не се разглеждат фактически въпроси – за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, а единствено се обсъждат правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо по частта от цитирания въпрос, с която се третира определяне припадаща се част на солидарния съдлъжник от общия дълг след фактическата раздяла на страните, включваща твърдения за изплащане на кредита изцяло от ищеца, настоящият състав намира, че не се налице предпоставки за допускане на касационен контрол.
Първата част от цитирания въпрос, а именно – „Въпросът е свързан с това, съгласно чл. 127, ал. 2 ЗЗД да ли солидарният съдлъжник дължи припадаща му се част от общия дълг такъв, какъвто е бил в момента на възникването му или дължи припадаща му се част от това, което е платено за погасяването на дълга, такъв какъвто е бил в момента на погасяването…” формира общо основание, което е релевантно, но с въвеждането му не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради липсата на допълнително основание. Както е изяснено в т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС допълнителните основания са изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане на касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело. В случая, като допълнително основание страната поддържа противоречие между изводите на апелативния съд, развити в обжалваното пред настоящата инстанция решение и изводите на касационния съд в решението по гр. дело № 177/2011 г. ВКС е приел, че съгласно чл. 127, ал. 2 ЗЗД солидарният съдлъжник дължи припадаща му се част не от общия дълг такъв, какъвто е бил в момента на възникването му, а припадащата му се част от това, което е платено за погасяването на дълга, такъв какъвто е бил в момента на погасяването. Въз основа на същото правно разрешение по тълкуване на чл. 127, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е разгледал спора. В мотивите на обжалваното пред настоящата инстанция решение е изложено разбирането, че ответницата като солидарен съдлъжник дължи на ищеца половината не от целия дълг към момента на възникването му, а само от частта от кредита към момента на погасяването му. Размерът на припадащата се част от общия дълг е определена в съответствие с разрешенията в цитираното касационното решение към момента на погасяване на кредита – 05.10.2015 г. Въззивният съд е приел, че отпуснатата с кредита сума /договор за банков ипотечен кредит, сключен от страните с [фирма]/ е преведена по сметка на ищеца, изразходвана е за покупка на жилище, каквато е била целта на кредита, изразходвана е за нужди на страните – закупуване на жилищен имот. В мотивите на решението е констатирано, че при установените по делото обстоятелства, че средствата по кредита са използвани за нужди на страните – закупуване на имот при равни дялове, както и че същите средства не са разходвани извън тези нужди следва извода, че страните отговарят по равно за дълга. Освен това съдът е приел, че до фактическата раздяла по време съвместното си живеене, страните са били подпомагани от своите родители с парични средства, продукти, консумативи за отглеждането на децата и грижи по тях и е обосновал извод, въз основа на показанията на свидетелите, че с предоставената от родителите помощ ищецът и ответницата са задоволявали както преките си, ежедневни грижи, свои и на децата си, така и за погасяване на кредита. Съставът е направил извод, че в периода на съвместното им съжителство двамата солидарни длъжници са погасявали кредита, а след настъпване на раздялата на страните, за периода от 12.08.2015 година до 09.10.2015 г. ищецът е погасил остатъка от кредита – главница, лихва и застрахователни премии в общ размер на сумата от 59080.13 лв. Въззивният съд е обсъдил представените от ищеца договори за заем на парични суми, както и възражението му, че само той е изпълнил изцяло задължението по кредита и е отхвърлил това възражение с мотива, че ответницата е оспорила съдържанието и момента на съставяне на договорите, а ищецът не е доказал валидността им, съответно, че предоставените в заем суми по същите договори са били използвани за погасяване на кредита. Въз основа на посочените фактически и правни констатации и в съответствие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана и в цитираното касационно решение, въззивният съд е приел, че ответницата като солидарен длъжник дължи на ищеца половината не от целия дълг към момента на възникването му, а само от частта от кредита към момента на погасяването му, т.е. от това, което е платено след фактическата раздяла на страните. Така обоснованото правно разрешение е в съответствие с практиката на ВКС, поради което настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.
Изложените доводи в касационната жалба относно неправилни изводи на въззивния съд по представените от ищеца договори за заем на парични суми, относно становище на ответницата по спора, необсъждане движението на парични потоци по банкови сметки на майката на ищеца и на самия ищец, както и относно изводите на апелативния съд за заплащане на припадащата се част от общия дълг от заплатеното по дълга такъв, какъвто е бил в момента на погасяването са доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се отнасят до предпоставките за допускане на касационно обжалване. Изводите на въззивния съд за заплащане на припадащата се част от общия дълг от заплатеното по дълга такъв, какъвто е бил в момента на погасяването са в съответствие с правните разрешения в практиката по чл. 290 ГПК, на която са се позовали съдилищата. Прилагането на така обоснованите правни разрешения към частта от дълга, платена от ищеца след фактическата раздяла е обусловена от доказаността на плащанията на остатъка от дълга изцяло от ищеца само за периода след фактическата раздяла на страните. Ето защо доводите за отклонение на въззивния съд от практиката на ВКС са неправилни и не обосновават твърдението за наличие на основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
При този изход на спора касаторът следва да заплати на ответницата по касация разноски, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 2229.73 лв., заплатени са от страната и поискани са своевременно с отговора по 287, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 135 от 18.11.2016 г. по гр. дело № 371/2016 г. на Апелативен съд – Б..
ОСЪЖДА П. И. Б. да заплати на К. И. И. разноски за касационното производство в размер на сумата 2229.73 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: