4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 199
гр. София, 13.03.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на девети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 4094/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Института по почвознание, агротехнологии и защита на растенията „Н. П.”, [населено място] срещу решението от 11.05.2016 г. по гр. дело № 16812/2015 г. на Софийски градски съд /СГС/, гражданско отделение, ІІІ – В състав.
Ответникът по касация – К. Ж. К. поддържа становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което след отмяна на решение № ІІ – 70 – 56 от 24.07.2015 г. по гр. дело № 25161/2014 г. на Софийски районен съд /СРС/, ІІ гражданско отделение, 70 състав в частта, с която първоинстанционният съд се е произнесъл по исковете, предявени от К. Ж. К. против Института по почвознание, агротехнологии и защита на растенията „Н. П.”, [населено място] по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, имуществената претенция до размер на сумата 2486.40 лв. е постановено решение, с което исковете са уважени, имуществената претенция до размер на сумата 2486.40 лв., ведно със законната лихва, считано от 13.05.2014 г. до окончателното й изплащане. С въззивното решение са присъдени разноски в полза на въззивника в размер на сумата 1000 лв., по сметка на СРС е присъдена сумата 409.50 лв., държавна такса и депозит за вещо лице, а по сметка на СГС, държавна такса в размер на сумата 129.80 лв. За да постанови този резултат СГС е приел, че ответникът по исковете не е спазил изискванията на чл. 333, ал. 1, т. 2 и ал. 2 КТ – уволнил е ищеца по реда на чл. 330, ал. 3, т. 6 КТ, без предварително разрешение на инспекцията по труда и без да вземе мнението на трудово – експертната лекарска комисия /ТЕЛК/. За да обоснове приложението на предварителната правна закрила, решаващият състав е изложил мотиви за наличието на предписание за трудоустрояване на К. К. от компетентния здравен орган – ТЕЛК с експертно решение № 1515 от 30.06.2011 г., с което е призната трайна намалена работоспособност от 50 % и са посочени противопоказни условия на труд. Съдът е развил мотиви за ирелевантност за статута на работника или служителя, като трудоустроен на обстоятелството, каква длъжност заема. В мотивите е изложено разбирането, че задължението за изпълнение изискванията на чл. 333, ал. 1, т. 2 и ал. 2 КТ е с оглед преценката за евентуалното отражение на смяната на работата върху здравословното състояние на трудоустроения работник и възможностите му за адаптация на новото работно място. СГС се е позовал на задължителна съдебна практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, съгласно разрешенията, в която закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ има обективен характер и задължава работодателят да извърши преценка за наличие на предпоставки за провеждане на процедура за получаване на разрешение от инспекцията по труда и мнение на ТЕЛК, като предварително събере информация от работниците или служителите, които има намерение да уволни, дали са трудоустроени и единствено в случая, при който последните съзнателно са укрили факта, че са трудоустроени, посоченото задължение се погасява. Въз основа на фактическите констатации за липсата на поискано от ответния институт мнение от ТЕЛК по чл. 333, ал. 2 КТ и разрешение от инспекцията по труда относно здравословното състояние на предвидения за уволнение работник – ищец по трудовия спор и при доказателствена тежест на работодателя за установяване на тези обстоятелства, за които същият не е представил доказателства, СГС е направил решаващия си правен извод за приложение на чл. 344, ал. 3 КТ, съответно за уважаване на исковете.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на нормативния текст на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и на решение по гр. дело № 1545/2010 г. на състав на ІV г.о. на ВКС, за което твърди, че обективира практика, от която въззивния съд се е отклонил. Изложено е становището на жалбоподателя, че в представеното решение на ТЕЛК е отразено, че работникът е с намалена трудоспособност от 50 %, но липсва произнасяне по въпроса за трудоустрояването. Направени са доводи за необоснованост на извода на въззивния съд, че служителят е трудоустроен. Изложението не съдържа правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По нито един от изводите, обективиращи правните разрешения на СГС, с оглед на които е обосновано разбирането за наличие на трудоустрояване, в конкретния случай въз основа на цитираното експертно решение на ТЕЛК, касаторът не е въвел правен въпрос, отговарящ на характеристиките, разяснени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, определящи въпросът, като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е направена съпоставка между разрешенията във въззивното решение и цитираното касационно решение, с която да се обоснове, по кой конкретен извод в обжалвания съдебен акт са формирани мотиви, противоречащи на тълкувателните мотиви в касационното решение. Д. на страната, че била посочена в решението на ТЕЛК само намалената трудоспособност, освен, че е несъстоятелен, тъй като не отразява цялостното съдържание на експертното решение, не формира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не произтича от конкретен извод на въззивния съд. Съгласно разясненията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, т. 1, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В настоящия случай, предвид излагането единствено на доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в настоящето производство и становища на жалбоподателя, отразяващи собственото му разбиране по въпроса за трудоустрояването, но не и разрешенията на въззивния съд, следва да се приеме липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, цитирано по – горе/, поради което настоящият състав на ВКС приема, че по тази част от приложението страната не е обосновала приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол по отношение на въззивното решение в обжалваната част.
Останалата част от изложението, в която касаторът се позовава на нормативния текст на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също така не съдържа основания за допускане на касационно обжалване, както общи, така и допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В приложението е посочено, че ищецът не представил решението на ТЕЛК пред работодателя, „нито пък то е било изпратено на работодателя по реда на чл. 1, ал. 6 от Наредбата за трудоустрояване”, както и е изложен текст, формулиран, както следва: „От събраните по делото доказателства е видно, че релевираният правен въпрос е че служителят да е укрил заболяването си.”. Направени са доводи за това, че на работодателят не било известно, че работникът е трудоустроен или страда от заболяване по Наредба № 5/1987 г., както и че ищецът не представил данни на ответника, че страда от заболяване по Наредба № 5/1987 г., а също така и че е трудоустроен, поради което не било необходимо разрешение от инспекцията по труда. Цитираният въпрос относно укриване на заболяване от ищеца не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не произтича от конкретен извод на въззивния съд – изводите на въззивния съд са в противоположен смисъл, а именно, че не се установява, че работникът съзнателно е укрил от работодателя факта, че е трудоустроен. Въпрос по разрешенията на СГС във връзка с този извод касаторът не е поставил. Въпрос, произтичащ от становище на страната, какъвто е изложеният в приложението въпрос, а не от извод на въззивния съд не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че като е поставил въпрос, произтичащ от собственото му становище, касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложението и в тази част съдържа единствено доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в настоящето производство. Не са развити и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез позоваването на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която вече не е актуална, предвид промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на такава съдебна практика, чрез обосноваване непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни разпоредби /в изложението, в тази насока не са съобразени разрешенията по т. 4 от посоченото ТР на ОСГКТК на ВКС/. Липсата на общи и допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК има за правна последица недопускане касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 11.05.2016 г. по гр. дело № 16812/2015 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ – В състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: