6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 821
гр. София, 21.11.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на деветнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 1678 по описа за 2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба вх. № 1928/08.03.2017 г. по регистъра на Апелативен съд – П., подадена от Апелативна прокуратура – П., чрез Д. К. – прокурор в Апелативна прокуратура – П. срещу решение № 26 от 17.02.2017 г. по гр. дело № 717/2016 г. на Пловдивски апелативен съд, ІІ граждански състав.
Ответниците – Прокуратурата на Република България и К. А. Б. не са взели становище.
Касационната жалба против въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от ответника по жалбата против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за имуществени вреди до размер на сумата 1680 лева е процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея производство да се прекрати. С разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК, в редакцията й обн. ДВ бр. 50/03.07.2015 г., приложима към настоящия случай е предвидено, че не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела и до 20000 лв. за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая въззивното решение е постановено по иск с цена до 5000 лв. /4980 лв./ и не подлежи на касационно обжалване.
Касационната жалба против въззивното решение в останалата част, с която съдът се е произнесъл по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ между същите страни, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 14000 лв. със законните последици, е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в посочената част, с която е уважен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на К. А. Б. сумата 14000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.04.2014 г. до окончателното изплащане, както и да заплати сумата 2066.18 лв., разноски в производството пред двете инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следният въпрос:
„1.) Относно необходимостта от излагане на собствени мотиви от страна на въззивния съд постановеното решение е в противоречие с тълкувателно решение ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС – т. 19”.
Твърдението за противоречие с практиката на ВКС е мотивирано със съображение за „бланкетно” приетото от въззивния съд, че „твърдените от ищеца и неговите близки неимуществени вреди, са положително налице”. Друго съображение, поддържано в изложението е това, че „Изводите на въззивния съд за претърпените от ищеца неимуществени вреди и техния интензитет са единствено на базата на показанията на свидетелите М. и Л. – близък приятел и колега и приятел на ищеца”. Заключението, направено от жалбоподателя, въз основа на посочените съображения е, че приетите от съда за установени вреди, „не са установени с допустимите по ГПК доказателствени средства”. Мотивите на апелативният съд, макар и кратки не са бланкетни и не са развити по описания от касатора начин. В решението е отразен предмета на спора –размера на претендираното обезщетение, изброени са изчерпателно претендираните неимуществени вреди и е посочено след обсъждане показанията на разпитаните свидетели, кои от тях са установени. Въззивният съд, формирайки мотиви по този начин е процедирал в съответствие с разрешенията в цитираното ТР на ОСГК на ВКС, изискващо въззивният съд да развие собствени мотиви по делото – изложил е свои собствени мотиви, обусловили изхода на спора. Същите мотиви са изведени от доказателствата по делото, а това са показанията на свидетелите М. и Л., други доказателства не са депозирани /ответникът по исковете не е представил доказателства за опровергаване показанията на посочените свидетели/ и в този смисъл доводът на касатора за изводи на съда, направени „единствено на базата на показанията на свидетелите М. и Л.” не е съобразен с проведените в производството процесуални действия. Неправилно е и разбирането на жалбоподателя, че приетите от съда за установени вреди, „не са установени с допустимите по ГПК доказателствени средства”. Разгледано като твърдение за отклонение на въззивния съд от задължителната практика на ВКС същото виждане е необосновано, тъй като процесуално допустимо е неимуществените вреди да се доказват със свидетелски показания, а преценката им по реда на чл. 172 ГПК е въпрос по правилността на решението, който не се разглежда в производство по чл. 288 ГПК и поради това не може да релевира допълнителни предпоставки за допускане на касационен контрол. В случая липсват и доказателства, които да обосноват фактическа обстановка, различна от приетата от апелативния съд, съответно да изискват и тяхната преценка, с оглед регламента в цитираната норма, за обсъждане на всички данни по делото. Горните съображения обуславят извод за недопускане на касационно обжалване, като правна последица от необосноваване твърдението за наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият въпрос на касатора, формулиран в изложението е следният : „2.) Относно определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, при отчитане на всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното определяне на принципа за справедливостта по чл. 52 от ЗЗД, постановеното решение е в противоречие със задължителната съдебна практика на ВС в ППВС № 4/23.12.1968 г. Обжалваното решение е в противоречие и с т. 3 и т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. ОСГК на ВКС, защото част от твърдените от ищците неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането”.
Въпросът не очертава обстоятелствата, които въззивният съд е преценил в противоречие с тълкувателната практика и които не е включил в кръга на фактите, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Правният въпрос, формиращ общото основание за допускане на касационен контрол не се определя служебно от касационния съд. В настоящия случай цитираният текст няма връзка с конкретен извод на апелативния съд, който да се съпостави с разрешенията в практиката, на която се позовава страната, поради което не притежава характеристиките на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а това обстоятелство е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки. В съответствие със задължителната съдебна практика, цитирана от касатора въззивният съд е изложил свои изводи, с които е приел, че е доказан фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид установяването на обстоятелствата, които го формират – водено наказателно производство срещу ищеца за престъпление по чл. 387, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за което впоследствие е оправдан с влязла в сила присъда № 356 от 06.11.2013 г. по н.о.х. дело № 1009/2013 г. на Пловдивски районен съд. Въззивният съд в съответствие със задължителната съдебна практика, произтичаща от ППВС № 4/23.12.1968 г. и Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, относно обстоятелствата, релевантни за определяне на неимуществените вреди и изискването за доказване на пряка причинно – следствена връзка между действията на ответника по иска и неимуществените вреди, произтичащи от тях, е изложил съображения за доказването им, както и за пряката причинно – следствена връзка между същите вреди и обвинението, по което К. Б. е оправдан, като е разграничил неимуществените вреди, които подлежат на репариране като доказани и неимуществените вреди, за които липсват доказателства да са в пряка причинна връзка с обвинението. В тази връзка в мотивите е посочено, че не са представени годни доказателства за здравословното състояние на ищеца. Същевременно съдът е мотивирал въз основа на доказателствата по делото изводите си за установеност на твърдените в исковата молба неимуществени вреди, изразяващи се в преживен стрес, притеснения, нарушено психическо равновесие, себеоценка и самочувствие, накърняване на честта и достойнството, потиснатост, обезвереност, негативно отношение на колегите. Съобразени са разрешенията в Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 и т. 11, като е обоснована пряката причинно – следствена връзка между неимуществените вреди, за които е прието, че са доказани и действията на ответника по исковете, а обезщетението е определено глобално, с оглед оправдаването на ищеца по конкретното деяние. От изложеното следва, че приетите във въззивното решение изводи по определяне на обезщетението за неимуществени вреди не са направени в противоречие с правните разрешения в посочените по – горе ППВС и ТР на ОСГК на ВКС. Ето защо и по този въпрос следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Третият въпрос на касатора, формулиран в изложението е следният : „3.) Относно съдържанието на понятието „справедливост” и как се прилага общественият критерий за справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ”.
Не е налице противоречие в правните разрешения, приети във въззивното решение и решенията по чл. 290 ГПК, на които се позовава касатора. В решенията на ВКС, съответно по гр. дело № 593/2010 г. на състав на ІV г.о., по гр. дело № 159/2011 г. на състав на ІІІ г.о. и по гр. дело № 254/2014 г. на състав на ІІІ г.о. е прието, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на обективно съществуващи обстоятелства, имащи отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди, които са индивидуално определими и паричното обезщетение за тях трябва да съответства на необходимото за преодоляването им, като при определянето му следва да се обсъдят всички доводи и обстоятелства, включително тези, обосноваващи по – нисък размер на присъдената сума. Тези разрешения са съобразени от въззивния съд, който е обсъдил всички обстоятелства, доказани по делото и относими към справедливостта, като критерий по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд е развил мотиви, обосноваващи присъждане на обезщетение в размер по – голям от определения от окръжния съд в съответствие с посочените по – горе разрешения в практиката по чл. 290 ГПК. Съдът е извършил преценка, съобразно установената фактическа обстановка за продължителността на наказателното производство, за личните и професионални притеснения на ищеца, както и за служебното му положение, като обстоятелства, имащи значение за определяне паричния еквивалент на моралните вреди. Същите обстоятелства са от категорията на посочените в цитираните касационни решения, както и в отразените по – горе ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В тази връзка твърдението на касатора, че апелативният съд „е отдал значение на „служебното положение на ищеца”, с което не се бил съобразил с обстоятелствата, релевантни за установяване на обезщетението е необосновано. В тълкувателните мотиви на решението по гр. дело № 254/2014 г. на състав на ІІІ г.о. няма изведени съображения с посоченото съдържание. В мотивите на касационното решение, при разглеждане на жалбата по същество /неотносими към правните разрешения, обективиращи тълкувателната част на акта по чл. 290 ГПК/ заеманата длъжност /народен представител/, различна от длъжността, изпълнявана от ищеца /началник на полицейски участък и оперативен работник към полицейски участък „Т. К.” към ІІІ РУП при ОД на МВР – П./ не е преценявана, като релевантно обстоятелството дотолкова доколкото са липсвали данни наказателното дело да се е отразило отрицателно върху политическата кариера на страната, т.е. обстоятелствата, свързани със служебното положение не се игнорират, а се преценяват в аспекта на връзката им с наказателното производство. В случая такава връзка е била установена по настоящото дело, поради което включването и в кръга на релевантните факти не съставлява отклонение, дори и от мотиви на касационния съд по съществото на друг спор, които по начало не се съобразяват при съпоставка на въззивното решение с правните разрешения по чл. 290 ГПК, включващи единствено тълкувателните мотиви на касационното решение. Останалите доводи в изложението за несъобразяване „в достатъчна степен” на обстоятелства, имащи правно значение за релевиране на обезщетението за неимуществени вреди, съобразно критерия по чл. 52 ЗЗД /трайни последици върху психическото и физическото здраве на ищеца, тежестта на повдигнатото обвинение, взетата мярка за неотклонение, продължителността на наказателното производство, отражението му върху личния и обществен живот на ищеца/ са относими към общите оплаквания за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Същият характер има и довода за извеждането на изводи за степента и интензитета на преживяното от ищеца при тези обстоятелства въз основа „на предположението за претърпени неимуществени вреди”, които според касатора не били конкретно определени и доказани в такъв голям размер. В мотивите на обжалваното решение съставът не е извеждал съображения, въз основа на предположения, а въз основа на конкретни доказателства, т.е. посоченият довод е и фактически необоснован. Ето защо и по този въпрос следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба вх. № 1928/08.03.2017 г. по регистъра на Апелативен съд – П., подадена от Апелативна прокуратура – П., чрез Д. К. – прокурор в Апелативна прокуратура – П. против решение № 26 от 17.02.2017 г. по гр. дело № 717/2016 г. на Пловдивски апелативен съд, ІІ граждански състав в частта, с която съдът се е произнесъл по иска, предявен от К. А. Б. против Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за имуществени вреди до размер на сумата 1680 лв.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.дело № 1678/2017 г. на Върховния касационен съд, гражданска колегия, трето отделение в същата част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 26 от 17.02.2017 г. по гр. дело № 717/2016 г. на Пловдивски апелативен съд, ІІ граждански състав в останалата обжалвана част.
Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба подлежи на обжалване в едноседмичен срок от уведомяването на страните пред друг състав на Върховния касационен съд, а определението в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: