О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 41
София, 17.01.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и седми октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело N 2838/2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество /КОНПИ/, [населено място] срещу решение № 52 от 11.03.2016 г. по гр. дело № 19/2016 г. на Апелативен съд, [населено място].
Ответниците – Т. И. Н. и К. Т. Н. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържат становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на въззивното решение.
Апелативна прокуратура – [населено място] не е взела становище.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 460 от 09.10.2015 г. по гр. дело № 331/2015 г. на Плевенски окръжен съд в частта, с която първоинстанционният съд е уважил частично исковете, предявени от Т. И. Н. и К. Т. Н., като е осъдил КОНПИ, [населено място] да заплати на Т. И. Н. сумата 5000 лв., а на К. Т. Н. сумата 3000 лв., съставляващи обезщетения за неимуществени вреди. За да постанови този резултат апелативният съд е приел, че отговорността на държавата е по чл. 2а от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, която норма е действала към момента на завършване на фактическия състав, обстоятелство, настъпило на 14.07.2014 г., на която дата е влязло в сила решението на съда за отхвърляне исковете на Комисията за установяване на имущество придобито от престъпна дейност /КУИППД/, сега с наименование КОНПИ срещу Т. И. Н. и К. Т. Н., наследници на М. К. Н., починала на 28.04.2009 г. За да присъди обезщетения за неимуществени вреди в посочените размери апелативният съд е приел за установени обстоятелствата, релевантни за уврежданията – предмет, продължителност на проведеното производство по чл. 28 ЗОПДИППД /отм./, конкретен начин на засягане на честта и доброто име на проверяваните лица в обществото, тяхната възраст, отражение на производството върху здравето им, както и всички специфични обстоятелства, произтичащи от особеностите на производството, имущества, чието отнемане е било поискано – недвижими имоти, парични суми от продажби на имоти, моторни превозни средства, наследени вземания от починалата наследодателка.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, тъй като твърди, че същото решение е процесуално недопустимо. Процесуалната недопустимост на съдебния акт според страната произтича от произнасянето на въззивния съд по недопустима искова молба. Становището на КОНПИ е, че ищците нямат право на иск. В подкрепа на това разбиране са развити съображения за това, че ЗОДОВ предвижда отговорност само за вреди, причинени от съдебни актове, постановени по ЗОПДНПИ, както и че ЗОДОВ по аналогичен начин регламентирал отговорността на КОНПИ. Касаторът счита, че в настоящия случай вредите били съпричинени от съдилищата, наложили обезпечителни мерки и от КОНПИ, която обаче била поискала да се наложат мерки по отменения ЗОПДИППД, а не по сега действащия ЗОПДНПИ, поради което ЗОДОВ бил неприложим по отношение на вреди, причинени на граждани по отменения ЗОПДИППД. Изложено е още, че волята на законодателя била държавата да отговаря само за вреди по новия ЗОПДНПИ. Касаторът поддържа, че чл. 32 ЗОПДИППД /отм./ до измененията в чл. 2, ал. 2 и чл. 2а ЗОДОВ практически бил неприложим. В приложението се поддържа, че КОНПИ не можел самостоятелно да отговаря за вредите от наложените обезпечителни мерки, тези вреди били причинени от актове на съдилищата. Във връзка с изложеното касаторът е формулирал и следния въпрос, за който счита, че е налице чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК : „Ищците разполагат ли с право на иск в материално правен смисъл, тъй като предявеното мотивирано искане и искането за допускане на обезпечителна мярка са отпреди влизането на чл. 2а от ЗОДОВ в сила ?”.
Поставеният в изложението въпрос е процесуалноправен и по него ВКС дължи произнасяне дори и касаторът да не го е въвел по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, предвид разрешенията, приети с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
Постоянна е практиката на ВКС, че и преди цитираното изменение на ЗОДОВ е предвидена процесуалноправна защита /право на иск/, с която лицето, претърпяло вреди от действията на КУИППД по ЗОПДИППД /отм./, сега с наименование КОНПИ, съгласно ЗОПДНПИ може да защити своите права, като претендира съответното обезщетение /определение № 305 от 29.04.2014 г. по ч. гр. дело № 2099/2014 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС, определение № 423 от 09.07.2014 г. по гр. дело № 3914/2014 г. на състав на І г.о. на ВКС/. Съгласно цитираната практика, която е задължителна, съгласно разрешенията, приети с ТР № 2 от 28.09.2011 г. по т. дело № 2/2010 г. на ОСГКТК на ВКС, е установено разбирането, че до приемането на нормата на чл. 2а ЗОДОВ, КУИППД /сега КОНПИ/ носи отговорност за причинените вреди на основание чл. 1 ЗОДОВ, към който нормативен акт препраща чл. 32 ЗОПДИППД /отм. След влизане в сила на чл. 2а ЗОДОВ, тази норма е основанието, на което се реализира отговорността на държавата. Съгласно чл. 12 ЗОПДИППД /отм./ КУИППД /комисията/ има задължението да извърши проверка за установяване на имуществото, което е придобито от престъпна дейност на лица, за които същата комисия е установила, че са придобили имущество със значителна стойност, за което е приложима презумпцията по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД /отм./ и срещу тях е започнало наказателно преследване за някое от престъпленията по чл. 3, ал. 1 с.з. Законодателят е предоставил на комисията конкретни правомощия / да сезира съда за налагане на обезпечителни мерки, да внесе мотивирано искане за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, да прецени дали да поддържа това искане, съответно да реши какви действия да предприеме във връзка с него, както и да реши дали ще проведе обжалване на постановените от съда актове /, като тяхното упражняване е обусловено изцяло от преценката на комисията за прилагането им. За тези действия комисията носи предвидената по посочените по – горе разпоредби отговорност. В случая с решение № 36 от 12.02.2014 г. по гр. дело № 494/2013 г. на Великотърновски апелативен съд е потвърдено решение № 547 от 28.10.2013 г. по гр. дело № 978/2011 г. на Плевенски окръжен съд, с което е отхвърлен, като неоснователен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК, предявен от КОНПИ срещу Т. И. Н. и К. Т. Н. – лично и като наследници на М. К. Н. за признаване за установено, наличието на престъпно обстоятелство, а именно престъпление по чл. 252, ал. 1 НК, извършено от тяхната наследодателка, което обстоятелство има значение за гражданския спор, както и е отхвърлен иск предявен от същия ищец против същите ответници по чл. 28, ал. 5 вр. чл. 3, ал. 2, т. 1 ЗОПДИППД /отм./, вр. § 5 ПЗР на ЗОПДНПИ за отнемане на незаконно придобито от Т. И. Н. и К. Т. Н. – лично и като наследници на М. К. Н. имущество, включващо недвижими имоти, суми от продажба на недвижими имоти и налични суми по банкови сметки на обща стойност 982631 лв. С определение № 894 от 14.07.2014 г. по гр. дело № 2937/2014 г. състав на ВКС, ІV г.о. не е допуснал касационно обжалване на цитираното въззивно решение, поради което решението е влязло в сила на 14.07.2014 г. С посоченото въззивно решение със сила на пресъдено нещо е установено, че лицата, ответници по исковете нямат придобито имущество в резултат на осъществена престъпна дейност и направеното от комисията предположение в обратен смисъл, формиращо основание за започване и провеждане на производство по чл. 28 ЗОПДИППД /отм./ е признато за неоснователно, а като такова е незаконосъобразно действие по смисъла на чл. 2а ЗОДОВ, причинило вреди на ответниците. Обстоятелството, дали тези вреди, респективно мотивираното искане и искането за допускане на обезпечителна мярка са отпреди влизането на чл. 2а ЗОДОВ в сила не засяга допустимостта на иска, доколкото и преди цитираното изменение на ЗОДОВ е предвидена защита, съществува иск, с който лицето може да защити своите права, като претендира съответното обезщетение. За това вредите, причинени на ответниците, които са в резултат на воденото производство подлежат на обезщетяване. Предвид изложеното следва да се приеме, че исковете са процесуално допустими и като се е произнесъл по претенциите въззивният съд, а преди него и окръжният съд са постановили процесуално допустими решения.
С оглед на приетите по – горе изводи ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице данни, обуславящи процесуална недопустимост на въззивното решение. Решението на съда е процесуално недопустимо, когато не са налице предпоставките за надлежно упражняване правото на иск или не са налице предпоставките за надлежно упражняване правото на въззивна жалба. В случая са били налице предпоставки за разглеждане на спора по същество от въззивния съд, предвид изложените съображения за допустимост на исковете. Налице са процесуални предпоставки за допустимост на съдебното производство, съответно липсват процесуални пречки за произнасяне на въззивния съд по съществото на спора.
При упражнения служебно контрол за валидност на въззивното решение ВКС не констатира пороци, обуславящи нищожност на съдебния акт. В случая обжалваното въззивно решение е постановено от Апелативен съд, [населено място], който е компетентния да се произнесе по спора съд, жалбата е била разгледана от законен съдебен състав, съобразно правомощията, определени в закона, решението е в писмена форма, надлежно подписано и разбираемо, като съдържание.
Доводите в изложението за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, както поради липсата на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, констатирана по – горе, при служебно упражнения контрол за валидност и допустимост на въззивното решение, така и поради липсата на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Този извод произтича от следните съображения. Въззивният съд се е произнесъл по въпроса за допустимостта на исковете, включително относно тяхната правна квалификация. Поставеният въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно правната квалификация на исковете не се отразява на решаващите изводи на съда, както относно основателността на претенциите, така и относно процесуалната им допустимост, респективно процесуалната допустимост на въззивното решение, тъй като както вече се посочи и преди цитираното изменение на ЗОДОВ е предвидена защита, съществува иск, с който лицето може да защити своите права. В този смисъл с цитирания въпрос, формулиран в изложението касаторът не обосновава общо основание за допускане на касационно обжалване – правен въпрос, обуславящ изхода на делото. При това крайният извод на решаващият състав за допустимост на иска е правилен и е в съответствие със задължителната съдебна практика. Отделно от това допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като касаторът не е обосновал формирането на такова основание, чрез позоваване на съдебна практика, създадена поради неточно приложение на закона, или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, предвид промяната на обществените условия и законодателството, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване непълнота, неяснота или противоречие на конкретни норми. При изготвяне на изложението касаторът не е съобразил дадените в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС разяснения по приложението на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
Предвид изложеното ВКС в настоящия си състав приема, че касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК, поради което не са налице предпоставките на същата разпоредба за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответниците по касация разноски за касационното производство, които видно от договорите за правна защита и съдействие за Т. И. Н. са в размер на сумата 1160 лв., а за К. Т. Н. са в размер на сумата 880 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 52 от 11.03.2016 г. по гр. дело № 19/2016 г. на Апелативен съд, [населено място] в обжалваната част.
ОСЪЖДА Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, [населено място] да заплати на Т. И. Н. сумата 1160 лева и на К. Т. Н. сумата 880 лв., разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: