О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 83
София, 01.02.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на трети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ търговско дело № 60054/2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез адвокат К. Ж., срещу решение № 192 от 22.03.2016 г. по т.дело № 309/2015 г. на Варненски окръжен съд, състав на търговско отделение.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] не представя отговор в предвидения от закона едномесечен срок.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
С цитираното въззивно решение състав на Варненски окръжен съд е отменил решение № 5903/09.12.2014 г., постановено по гр. дело № 4839/2014 г. на Варненски районен съд /ВРС/, VII състав и вместо него е постановил ново, с което е приел за установено в отношенията на страните, че [фирма], [населено място] дължи на Н. Е., [населено място] сумата от 25 000 лева, представляваща неизплатена цена по договор за доставка от 15.03.2010 г. и по анекс към него от 21.05.2010 г. на материали, мебели и стоки, предявена като частичен иск от общо сумата от 40 529.38 лева, ведно със законна лихва от подаване на заявление по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 574/2014 г. на ВРС на 16.01.2014 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 366 и чл. 79 ЗЗД и е осъдил Р. ИНВЕСТ Е., [населено място] да заплати на Н. Е., [населено място] сумата от 3319 лева, представляваща разноски за въззивното производство, сумата от 1179 лева разноски за първоинстанционното производство, както и разноските за заповедното производство в размер на 500 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че предявеният иск касае заплащане на сума, представляваща остатъчна цена по договор за доставка на стоки и материали, по който ищецът е доставчик, а ответното дружество – възложител. Въззивният съд е приел за безспорно и установено между страните, че същите са страни по договор от 15.03.2010 г., за доставка на мебели, строителни материали, осветителни тела за строеж „Галерия за съвременни изкуства”, в хотел „Графити”, [населено място], които са конкретизирани по вид и обем в приложения от № 2 до № 11, неразделна част от договора, приподписани от договарящите, като съгласно чл. 1, ал. 2 видовете доставки, количеството и качеството им, са конкретизирани в същите приложения. Съдът е приел за безспорно още и това, че страните са постигнали договорка и за допълнителни доставки, описани в следващи по номер приложения до № 15 включително. Въззивният съд е приел, че от събраните писмени и гласни доказателства, включително експертните становища на допуснати съдебно – счетоводна експертиза /ССЕ/ и съдебно – техническа експертиза /СТЕ/, се установява, че възложените с договора доставки са изпълнени от ищеца изцяло, съобразно договореното в приложенията към договора и няма спор, че част от доставките са забавени, но се установява и допълнително продължаване на срока по причина у възложителя – ответник поради промяна в дизайна на част от мебелите – с анекс от 31.03.2010 г. и анекс № 2 от края на май 2010 г. Констатирано е че ответното дружество е потвърдило към 23.03.2011 г. задълженията си към ищеца по сметка 401 в размер на 40 529.38 лева, а към 31.12.2010г. – в размер на 23 657.26 лева. Въз основа на счетоводната експертиза са развити мотиви за това, че дългът е установен по размер с оглед установената от експерта разлика между заплатеното от възложителя в размер на 465 067.84 лева /съобразно двете счетоводства/ и договореното /доставеното /, която разлика е в размер на 35 449.26 лева. Окръжният съд сочи, че срещу предявеното вземане ответникът своевременно е въвел материалноправно възражение за извършено прихващане към 03.06.2011 г., както и възражения за съдебно прихващане със сума, представляваща обезщетения за неточно изпълнение на договора – доставка на некачествени материали, различни от договореното и липса на доставка по едно от приложенията. Въззивният съд е приел първото възражение на ответника за извършено материалноправно прихващане със сумата от 40 529.38 лева до размера на предявената претенция, т.е. до размера от 25 000 лева към датата на изпращане на нотариална покана до ищеца 03.06.2011 г., за неоснователно, предвид обстоятелството, че сумата, която ответникът предявява като погасена извънсъдебно, представлява неустойка за забава по договора за доставка. Според въззивния съд, видно от отправената до доставчика покана, претендираната в същата неустойка не е конкретизирана по вид доставки и период на забавата, а единствено е посочена глобална сума към датата на изпращане на нотариална покана, като връчването е своевременно оспорено от насрещната страна. Окръжният съд е приел, че не е установено връчването на поканата, съдържаща и изявление за извънсъдебна компенсация, на законния /или друг/ представител на доставчика /ищеца/. Отделно от изложеното, въззивният съд сочи, че за упражняване на това право следва активното вземане да е ликвидно /установено по размер/ и изискуемо, а в случая липсват доказателства, от които да се приеме, че предявената по този начин мораторна неустойка е била определена по размер между страните. Съдът е приел също така, че нотариалната покана не е достигнала до адресата, респективно не е породен ефекта на извънсъдебната компенсация. По възражението за съдебно прихващане – въззивният съд е посочил, че възражението въвежда като предмет на спора твърдение на ответника, че част от доставените стоки по договора от 15.03.2010 г. са некачествени или не отговарят на договореното по вид, качество и количество. Окръжният съд е приел, че ответникът не оспорва качеството и изпълнението на другия вид доставени плочи – от черен гранит -падан дарк, като се оспорва освен доставката на плочите и точното изпълнение спрямо доставената дървена ламперия и се твърдят недоставени стоки по приложение № 4 /осветителни тела/. Сочи се във въззивното решение, че общата стойност на възражението възлиза според уточнените отделни размери на общо 60 100.40 лева, поддържани до размера на предявения частичен иск. От изслушаните заключения на техническата и счетоводната експертиза, както и от съвкупния анализ на писмените доказателства е направен извод, че всички възложени доставки са приети от представител на възложителя, съобразно договора, като са подписани приемо – предавателни протоколи, а в самия договор се предвиждат кратки срокове за заявяване на рекламации по доставеното по отношение на количеството /чл. 14 от договора/ и по отношение на вида и качеството /чл. 15 от договора/. В мотивите е прието още, че не се установява, че в тези срокове възложителят е направил изявление за констатирани недостатъци по отношение, на която и да е от доставките. Окръжният съд е приел, че не се установява при възлагане доставката по приложение № 2 от договора възложителят да е определил цвета на облицовъчното инженерно дърво, което следва да му бъде доставено, а ответникът не е успял да установи конкретизация на ламперията по начин, който да води на извод за неточно изпълнение. Поради това възражението срещу изпълнение на договора по приложение № 2, съизмеримо с разходите за подмяната и приспособяване цвета на дървената ламперия в размер на 7000 лева, е прието за неоснователно. Окръжният съд е развил мотиви и за това, че спецификата на соченото неизпълнение – цвят на материала, е явен и възложителят следва да е упражнил правото си на рекламация веднага, при приемане на доставеното, евентуално в уговорения в чл. 15 от договора 10 – дневен срок и е приел, че като не е направил това, правото му по чл. 264 ЗЗД се е преклудирало. Аналогична констатация окръжният съд е направил и по отношение на недоставените стоки по приложение № 4 към договора, като е приел, че правото на рекламация се е преклудирало с подписване на съответния приемо-предавателен протокол /чл.14 от договора/. Въззивният съд е посочил също така, че вещото лице по ССЕ е констатирало други стоки и изделия, които не са били предмет на договаряне и приемане, а са фактурирани, но същите не са въведени като предмет на спора с възражението за съдебно прихващане. По отношение стоките в приложение № 4 се сочи, че е налице изрично включване в протокол за приемане – л. 59, 60, 64 и сл., а осветителните тела по приложение № 4 /съобразно възражението на ответника/ са договорени, приети с протокол, съобразно договора и фактурирани. Окръжният съд е намерил за неоснователно и последното процесуално възражение за прихващане със стойността на разходите за подмяна на дефектирали плочи от бял кварц /приложение № 11 и приемо-предавателен протокол от 28.06.2010 г./, предмет на договора, позовавайки се на заключенията на няколкото технически експертизи, от които е констатирал, че действително е налице влошаване качеството на положените на място – по пода и стените, облицовъчни и покривни плочи от бял кварц, изразяващо се в огъване и обрушване на краищата. Въззивният съд е приел, че не са налице основания за ангажиране отговорността на ищеца, като доставчик на стоките, тъй като изслушаните СТЕ еднозначно са констатирали по отношение на доставените плочи от гранит-термолющен, пълно и точно изпълнение на договора, както и липса на констатирани дефекти. По отношение на плочите от изкуствения бял кварц, вещите лица са съобразили и представена от доставчика митническа декларация и сертификати за съответствие на международни сертифициращи компании. Въззивната инстанция сочи още, че от заключенията се установява, че дефектите се дължат на неправилна технология на залепване на плочите, неправилно фугиране и изпълнение на място, както и ненавременна експлоатация, като според първоначалната и последващи експертизи, дефектите са се проявили в резултат на неправилна експлоатация и неправилна употреба. Мотивирано е и това, че ищецът съобразно договора е поел задължение единствено за доставка на стоките, не и за техният монтаж, поради което ако и да са настъпили вреди при монтирането на материала, то отговорността не е на доставчика. Или страната не е установила, че констатираните скрити дефекти по плочите от бял кварцов камък, се дължат на лошото качество на доставения материал, като тези изводи не сочат на неизпълнение на договорното задължение на доставчика, респективно на основателност на възражението по чл. 365 ЗЗД. Отделно от това, съдът намира, че са пропуснати сроковете за ангажиране отговорността – както тази по ЗЗД, така и по договора между страните.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът след възпроизвеждане на диспозитива на въззивното решение е възпроизвел текстово и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Страната е твърдяла следното: „Съдът се произнася по въпросите на възражението за прихващане, направено в рамките на процеса и направено извън рамките на процеса, като приема, че такова не било направено в рамките на процеса, а досежно възражението за прихващане, направено извън процеса, съдът приема, че прихващане не било извършено”. Във връзка с това си интерпретиране на мотивите страната е развила оплакване за неправилност, като поддържа, че изявление за прихващане било направено още с отговора на исковата молба. Тези свои разбирания страната е обобщила, като извод, че съгласно чл. 103, ал. 2 ЗЗД, съдебното прихващане се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичане на давността и в този смисъл било и решение № 113/2013 г. на ВКС, І г.о. В тази връзка касаторът е формулирал и първите два въпроса, както следва : „При направено възражение за прихващане в хода на висящия процес от ответника и при наличие на посочени от ответника и събрани в хода на процеса доказателства за изискуемост и ликвидност на вземането, с което се иска прихващане, може ли съдът да се произнесе, че такова не е направено в хода на процеса, при положение, че същото е направено преди депозирането на исковата молба?” ; „При изрично посочване от страна на ответника на евентуалност на направените възражения за прихващане, на основание, че волеизявлението на възражението е направено преди исковата молба, но в условията на алтернативност, ако съдът не приеме, че е направено такова преди исковата молба, да приеме, че такова е направено в процеса, следва ли съдът да не се произнесе по направеното възражение за прихващане?”. Жалбоподателят с тези си доводи не обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Поставените въпроси не са релевантни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са изведени от подробно разгледаните по- горе мотиви на въззивния съд, а са свързани изцяло с разгледаното в изложението становище на касатора. По същата причина не е налице и противоречие с правен извод на соченото касационно решение, тъй като със същото касаторът е подкрепил своето разбиране за релевантните по спора факти, а не е обосновал отклонение от така възприетата практика. Освен това липсват, каквито и да е доводи по основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което касаторът е възпроизвел, с оглед изричната му дефинираност, възприета с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Оплакванията за неправилност са неотносими към тази фаза на касационното производство.
Касаторът е развил своите оплаквания във връзка с приетото от съда за това, че ответникът не е доказал редовно връчване на нотариалната покана. Изложено е разбирането на страната за приложението на чл. 50, ал. 1 ГПК, като е направен извод, че по делото не били ангажирани доказателства за промяна на адреса на управление на търговеца, както и това, че на същия адрес имало канцелария и служители на търговеца. Развити са съображения и за доказаност на това, че ищецът не е поддържал персонал. Така страната е заявила, че е доказано валидното връчване на поканата, като горните изводи на съда били направени в противоречие с изброена практика на ВКС – определение № 27/09.01.2013 г. по дело № 636/2012 г. на ВКС, І т.о., определение № 681/11.10.2010 г. по ч.т.д. № 583/2010 г. на ВКС и решение № 104 от 10.03.2011 г. по т.д. № 876/2010 г. на І т.о. В тази връзка касаторът е поставил въпросите: „Следва ли да се приеме, че нотариалната покана, изпратена на вписания в Търговския регистър адрес на управление на търговеца, е редовно връчена, в случай, че е връчена на лице, намиращо се на адреса на управление, което е било съгласно да я получи и е поело задължение да я предаде?”; „Следва ли да се приеме, че нотариалната покана, изпратена на вписания в Търговския регистър адрес на управление на търговеца, е редовно връчена, в случай, че е връчена на лице, намиращо се на адреса на управление, при условие, че по изявления на търговеца и от събраните по делото доказателства се установява, че търговецът няма персонал и не поддържа офис и съответно няма работници и служители, които да получат съобщението?” ; „ Следва ли в тежест на страната, която е изпратила нотариалната покана на вписания адрес на управление на търговеца и същата е връчена на този адрес на управление, да се установява задължението да доказва, че съдържанието на поканата е достигнало до този търговец „. В заключение страната противоречиво е сочила, че „касационно обжалване следва да бъде допуснато по т. 1 и т. 3”.
И по отношение на тези три въпроса не е налице установеност на общо основание за допускане на касационно обжалване. Видно от изложените подробно по – горе мотиви на състава въззивният съд е приел, че разписката към поканата удостоверява връчването на трето лице, чиято връзка с търговеца не е установена. Доколкото мотивите на състава са изцяло в съответствие със сочената от страната практика, дори и да бъде изведен релевантен въпрос от поставените въпроси, то основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, тъй като въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика, нито е приел нещо различно от мотивираното в нея. По отношение на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК страната не е сочила, каквито и да е било доводи, които да бъдат обсъдени.
Касаторът е развил подробните си оплаквания, свързани с установена забава на ищеца за доставка на поръчаните стоки, като тези негови доводи са квалифицирани изрично, като направен от съда извод, който бил „неправилен и необоснован”. Направил е изричен довод за нарушение на материалния и процесуален закон във връзка с направен според него извод, че липсва забава само въз основа на свидетелските показания на свидетел, воден от ищеца. Жалбоподателят е отбелязал „че в този смисъл били и решение № 155 от 13.10.2010 г. по т.д. № 1113/2009 г. на ІІ т.о., решение № 271 от 03.10.2014 г. по гр.д. № 66/2014 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 308 от 30.03.2012 г. по гр.д. № 786/2010 г. на ІІІ г.о. Същият е поставил и следните въпроси: „Допустимо ли е съдът да направи извод за изменение на условията и в частност на срока на договора, само на база свидетелски показания?; „Допустимо ли е съдът да формулира извод, че срокът на договора е продължен, без да е налице изрична писмена уговорка между страните, като изводът се базира на действията или изявленията на трети лица, за които е доказано и установено, че са законни представители или служители на дружеството-възложител?”.
Поставените въпроси не са релевантни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите са извън контекста на решаващите мотиви на въззивния съд, свързани и мотивирани са изцяло с изложените оплаквания за неправилност на решението, така квалифицирани и от страната и съответно изразяващи нейното разбиране по основателността на иска. В тази връзка следва да се отбележи, че оплакванията за неправилност на акта са неотносими към производството по чл. 288 ГПК и се разглеждат само, ако е допуснато касационно обжалване. Този извод произтича от това че доводите по чл. 281, т. 3 ГПК нямат относимост към подробно изброените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, за които касаторът не е развил никакви доводи. Последният не е сочил отклонение на въззивния съд от изброената задължителна за съдилищата практика, нито е обосновавал противоречиво разрешен правен въпрос в същия смисъл.
По отношение на последните формулирани от касатора въпроси в изложението, а именно: „При установена по делото забава, направено възражение от насрещната страна за наличие на забава и надлежно заявено възражение за прихващане с неустойката за забава, следва ли съдът да се произнесе по дължимостта на тази неустойка?” ; „Може ли съдът да прави извод за липса на забава за доставка на стоки, само въз основа на свидетелски показания, без да взема предвид договорените между страните писмено срокове?” ; „ При условие, че до насрещната страна е достигнало изявлението за прихващане, връчено по надлежен ред, и същата не е предприела действия по оспорването му веднага след получаването на изявлението за прихващане, следва ли съдът да приеме оспорване на прихващането, направено едва в съдебно заседание? „ ; „При доказано неизпълнение на задължение на продавача да престира стока без дефекти, следва ли съдът да уважи изцяло претенцията за заплащане на доставената с дефекти стока?”, следва да се има предвид освен вече изложеното по другите въпроси, още и това, че същите са фактически, а не правни. Този извод се налага от това, че са поставени във връзка с доказването по конкретния спор, поради което и соченото противоречие с актове на ВКС е правно необосновано, тъй като в цитираната съдебна практика не е разрешаван повдигнатия правен спор. И тук следва да се има предвид, че изложените оплаквания за неправилност на акта не могат да обосноват, нито основание за допускане на касационно обжалване, нито могат да предизвикат разглеждането им в тази фаза на касационното обжалване.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 192 от 22.03.2016 г. по т.дело № 309/2015 г. на Варненски окръжен съд, състав на търговско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: