6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 67
гр. София, 27.01.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на седемнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 3349/2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. Е. Я., подадена чрез адвокат Ж. Ч. срещу решение № 140 от 11.04.2016 г. по гр. дело № 63/2016 г. на Окръжен съд – Смолян.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържа, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.
Другият ответник по жалбата – [фирма], [населено място] не е взел становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
С цитираното въззивно решение състав на Окръжен съд – Смолян е потвърдил решение № 1 от 04.01.2016 г. по гр. дело № 36/2015 г. на Мадански районен съд /МРС/, с което първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, предявени от И. Е. Я. против [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] на основание чл. 200 КТ, за заплащане на сумата 30000 лв. , обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване „силикоза” от 7 – ма към 6 – та група, ведно със законната лихва, считано от 20.11.2014 г. до окончателното изплащане на главницата, както и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди – по 100 лв. ежемесечно, за закупуване на усилваща храна, считано от 20.11.2014 г. до настъпване на причина за изменение или прекратяване на плащането и е присъдил разноски в полза на ответните дружества, като е присъдил разноски в полза на [фирма], [населено място]. За да постанови този резултат въззивният съд е изложил следните съображения:
Констатирал е, че не е доказано наличието на ексцес. Съдът е разгледал съдебно – медицинската експертиза и приетите от вещото лице обстоятелства относно инвалидизирането на ищеца на 12.01.1964 г. и признаването на професионалното му заболяване – „силикоза – ІІ степен”, както и заключението на експерта, че не може да се приеме, че рисковия подземен стаж от около два месеца и половина, от 02.06.1959 г. до 18.08.1959 г. е причина за развитие на професионалното заболяване. В мотивите е отразена констатацията на вещото лице, че ищецът е работил в силикозна среда повече от 8 години и не е възможно да се определи, кога точно е началото на заболяването „силикоза”. Въз основа на тези констатации, както и на извода си за липсата на влязло в сила експертно решение /ЕР/ на ТЕЛК, окръжният съд е приел за недоказано твърдението на ищеца за настъпил ексцес на професионалното заболяване „силикоза” от седма към шеста група. Изводът, че липсва ЕР на ТЕЛК е направен след обсъждане на актовете, издадени от ТЕЛК след 20.11.2014 г., когато с ЕР на ТЕЛК № 2495 от 20.11.2014 г. е определена 72 % временна нетрудоспособност за професионално заболяване „силикоза” на ищеца, без промяна на степента, оставаща втора степен, обстоятелство анализирано от вещото лице и прието от въззивния съд, като непризнаване на ексцес за процесното заболяване. Окръжният съд е проследил хронологично последващите експертни решения, а именно ЕР № 0403/08.05.2015 г. на НЕЛК – София, с което е било отменено цитираното решение на ТЕЛК и е било върнато решението на ТЕЛК за ново освидетелствуване, ЕР № 3289/17.09.2015 г. на ТЕЛК, съдържащо диагноза – „пневмокониоза, причинена от друга неорганична прах силикоза ІІІ степен, ХОББ, смесен тип ІІІ ст. ХДН ІІ ст.”, което също така е било обжалвано от [фирма], [населено място] и е достигнал до извод, съвпадащ с извода на МРС, че няма влязло в сила ЕР на ТЕЛК, съответно остава недоказано твърдението на ищеца за настъпил ексцес на професионално заболяване „силикоза” от седма към шеста група.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, без да бъде формулиран конкретен въпрос е посочено, че разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и на чл. 236, ал. 2 ГПК задължават съда да извърши определени процесуални действия – първата от тях вменява задължение на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, втората задължава съда да изложи мотиви, в които да обсъди доводите и доказателствата. В тази връзка жалбоподателят е направил оплакване за това, че въззивният съд не е съобразил „доказателствената сила на процесното експертно решение”, не е съобразил чл. 112, ал. 9 от Закона за здравето /ЗЗ/, не е изложил мотиви по становището на страната, че обжалването на експертното решение е недопустимо. Направеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, които се въвеждат чрез формулирането на правни въпроси по смисъла на тази норма, които да са решаващи за изхода на спора. Тази част от изложението не отговаря на приетото с т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на Общото събрание на гражданска колегия и търговска колегия /ОСГКТК/ на ВКС, съгласно което ВКС не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, тъй като това би довело до нарушаване на принципа за диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/. Въпросите по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично. В конкретния случай касаторът е въвел твърдение за наличие на процесуален въпрос, какъвто не е поставил, а настоящият състав на касационният съд, с оглед на разясненията в цитираното ТР на ОСГКТК не е длъжен и не може да извежда такъв въпрос от изложението към касационната жалба. Освен това не е обосновано и допълнително основание за допускане на касационен контрол. Посоченото решение по гр. дело № 6466/2007 г. на състав на ІІ г.о. на ВКС съдържа изводи, които са преодолени със задължителна съдебна практика – ТР № 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно която въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, като при проверка на правилността на решението е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. В настоящия случай във въззивната жалба, с която страната процесуално е въвела оплакванията за допуснати нарушения на закона, не е релевирано становище по приложението на чл. 112, ал. 9 ЗЗ, поради което и въззивният съд не се е произнесъл по въпроса. В този смисъл е налице процедиране на въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика. С оплакванията за допуснати процесуални нарушения касаторът е мотивирал доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, които са неотносими към производството по чл. 288 ГПК. Поради това касационно обжалване на въззивното решение по тази част в изложението не следва да се допусне.
В следващата част от изложението касаторът е поставил въпрос, който е квалифицирал, като материалноправен, а именно:
„Следва ли съдът да се съобрази с допуснато със закон предварително изпълнение на административния акт /какъвто съставлява решението на ТЕЛК / при положение на нормата на чл. 112, ал. 9 от Закона за здравето /ДВ бр. 41/2009 г., в сила от 01.07.2009 г./, в която законодателят изрично е предвидил, че обжалването на експертното решение за намалена работоспособност не спира неговото изпълнение”.
С цитирания въпрос и изложените доводи страната не е обосновала предпоставки за допускане на касационно обжалване. Не всеки въпрос, който е правен по естеството си релевира предпоставки за допускане на касационно обжалване, а само този правен въпрос, който формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, точният смисъл на която норма е разяснен с цитираното по – горе ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Съгласно разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК правният въпрос е този, по който въззивният съд се е произнесъл, включен е в предмета на спора и е обусловил правните му изводи по делото. Цитираният в изложението въпрос не е разглеждан от окръжния съд, съответно по него не са мотивирани правни разрешения, които да бъдат подложени на преценка в производството по чл. 288 ГПК, за да се реши, налице ли е противоречие между изводите на въззивната инстанция и съдебната практика, на която се позовава жалбоподателя. Поради това следва да се приеме, че касаторът не е обосновал общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този извод произтича и от обстоятелството, че изхода на спора е мотивиран от въззивния съд не само със съображения за липсата на влязло в сила експертно решение на ТЕЛК, но и със заключението на съдебно – медицинската експертиза, въз основа на която съдът е констатирал, че не може да се приеме, че рисковия подземен стаж от около два месеца и половина, от 02.06.1959 г. до 18.08.1959 г. е причина за развитие на професионалното заболяване и не е възможно да се определи, кога точно е началото на заболяването „силикоза”. Следователно изхода на спора е обусловен не само от разрешенията, засягащи наличието на влязло в сила ЕР на ТЕЛК, но и от мотивите на съда, приети въз основа на експертизата. Общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК се формира само, когато въпросът, разрешен от въззивния съд е обусловил изцяло крайния резултат от спора, какъвто не е разглеждания случай. Липсата на общо основание има за правна последица недопускането на съдебен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания / в този смисъла са разрешенията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС /, но за пълнота на настоящите мотиви е необходимо да бъде изложено още и следното:
И двете решения /решение по гр. дело № 1191/2011 г. на Варненски окръжен съд, решение по гр. дело № 1928/2014 г. на Софийски градски съд/, на които се позовава касаторът засягат фактически състави на спорно право /искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, за отмяна на уволнение по чл. 325, т. 9 КТ/, различни от фактическия състав, формиращ правното основание на исковете по настоящия спор, поради което фактическата обстановка по делата е различна и въпросите, разгледани по тях не са идентични. Поради това и правните разрешения не са съпоставими. За това с позоваването на посочените актове не могат да се обосноват допълнителни предпоставки за допускане на касационен контрол.
По цитирания въпрос не може да се обоснове и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Този вид основание, както всяко допълнително основание по чл. 280, ал. 1 ГПК може да формира предпоставки за допускане на касационно обжалване единствено при наличие на общо основание, каквото с оглед на горните мотиви жалбоподателят не е релевирал. Неправилно е неговото разбиране, че са налице двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Визираната в нормата хипотеза – развитие на правото възниква при липсата на съдебна практика – задължителна и казуална, а не само при липсата на задължителна съдебна практика, както неправилно поддържа страната. Освен това в изложението не е обоснована непълнота, неяснота или противоречие на правна уредба /не са посочени конкретни норми, чието тълкуване жалбоподателят счита, че следва да бъде проведено, за да се разкрие точния им смисъла/, за да се поддържа наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице и обосноваване на създадена поради неточно приложение на закона или неактуална вследствие промяна на закона или обществените условия тълкувателна съдебна практика, в съответствие с която да са приети конкретни разрешения във въззивното решение. Поради изложените съображения настоящия състав на ВКС намира, че и с тази част от изложението страната не е аргументирала предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По последната част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, номерирана с „4.” се поддържа, че „Решението на окръжния съд следва да бъде допуснато до касационно обжалване и във връзка с приложението на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК от касационната инстанция”. Касаторът представя ЕР на Национална експертна лекарска комисия /НЕЛК/ № 0377 от 073 /05.05.2016 г., с което на И. Я. е определена 80 % вид и степен на увреждане с причинна връзка професионално заболяване. Въпросният акт се представя за първи път пред касационната инстанция. Жалбоподателят и в тази част от изложението не поставя правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, т.е. не обосновава искането за допускане на касационно обжалване с релевиране на общо основание по смисъла на посочената разпоредба. Твърдението, че решението на окръжния съд следва да бъде допуснато до касационно обжалване „във връзка с приложението на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК” не съставлява поставяне на правен въпрос. В случая такъв правен въпрос не може да бъде въведен и поради обстоятелството, че посоченото ЕР на НЕЛК не е било включено в доказателствения материал и е извън установената по делото фактическа обстановка. Поради това не е налице основание за допускане на касационен контрол. Доводите в изложението, че ЕР на НЕЛК се отнася до факти, които са твърдени в исковата молба са необосновани, тъй като исковата молба е била подадена на 16.02.2015 г., ЕР на НЕЛК е издадено на 05.05.2016 г., след приключване на въззивното производство. В исковата молба е твърдян ексцес, чието релевиране предпоставя обстоятелства, установени по предвидения в закона ред – ЕР на ТЕЛК, констатиращо влошаване на здравословното състояние. Това състояние на здравето е установено след приключване на делото пред двете съдебни инстанции – районен съд и окръжен съд и е извън установената по спора фактическа обстановка, респективно извън пределите на касационната проверка за правилност на въззивното решение. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК има за последица недопускането на касационен контрол. Позоваването на решение по гр. дело № 1069/2009 г. на ВКС, състав на І г.о. в изложението не обосновава довод за наличие на предпоставки за допускане на касационен контрол, освен поради липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, още поради неотносимостта му към въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд. Освен това в самото решение по чл. 307 ГПК е прието, че нововъзникналото обстоятелство е основание за нов иск, а не за отмяна на решение постановено по предявения и разгледан от инстанциите иск. Предвид тези съображения следва да се приеме, че и с тази част от приложението не е обосновано основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 140 от 11.04.2016 г. по гр. дело № 63/2016 г. на Окръжен съд – Смолян.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: