О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 55
София, 24.01.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на десети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ търговско дело № 60114/2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Ф+С АГРО“ О., [населено място], подадена чрез адвокат Н. В., срещу решение № 105 от 15.03.2016 г. по гр.дело № 48/2016 г. на Русенски окръжен съд, състав на гражданска колегия.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място], чрез адвокат Е. Н., в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол, а по същество счита, че касационната жалба е неоснователна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение състав на Русенски окръжен съд /РОС/ е потвърдил решение № 1460 от 12.11.2015 г., постановено по гр.дело № 3364/2015 г. по описа на Русенския районен съд и е осъдил „Ф+С АГРО“ О., [населено място] да плати на [фирма], [населено място], направените във въззивното производство разноски за адвокат в размер на 1200 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е стигнал до същите правни изводи като първоинстанционния съд, поради което е счел постановеното от него съдебно решение за правилно. Въззивният съд е приел, че предмет на спора са предявени искове с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване на нищожност на решение № 555 от 04.10.2012, постановено по гр.дело № 84/2012 по описа на РОС, допълнено с решение № 37 от 29.01.2013 г. по същото дело; на решение № 194 от 17.07.2013, постановено по гр.дело № 204/2013 г. на Великотърновски апелативен съд /ВТАС/ и определение № 473 от 27.12.2013 г. по гр.дело № 7211/2013 г. на ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване въззивното решение на ВТАС. Решаващият състав на Русенски окръжен съд е дефинирал, като правна категория нищожността на съдебното решение и въз основа на така приетото е извършил преценка за неоснователност на исковете. Този извод е направен след обсъждане на поддържаните основания от ищеца, съгласно които диспозитивите на актовете били неясни, липсвал нарочен диспозитив, с който да се установява правото на собственост на ищеца върху вещта, която ответникът е осъден да предаде на ищеца, а било налице произнасяне само с осъдителен диспозитив за предаване на движимите вещи. Въззивният съд е изложил мотиви за това, че липсата на нарочен диспозитив не обосновава извод за нищожност на постановените актове, тъй като ревандикационния иск имплицитно съдържа в себе си и установителен иск за правото на собственост. В тази връзка съставът на окръжния съд се е позовал на т. 2а от ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. За неоснователна е приета и сочената от настоящия касатор нищожност на съдебните актове, поради неясен и неразбираем диспозитив по отношение индивидуализацията на веща, предмет на иска по чл. 108 ЗС. Съдът е приел, че липсва такава неяснота, тъй като и в трите съдебни инстанции, чиито актове касаторът счита за неясни, предметът на ревандикация е бил ясно и точно определен.
С приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поддържал, че са налице основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, които е възпроизвел текстово. Формулирал е следните въпроси. „ – прави ли липсата на произнасяне на съда по отношение на правоустановителното действие на твърдяно от ищеца право на собственост върху родово определена вещ диспозитива на решението непълен и неясен, а самото решение валидно и допустимо ли е в този случай? ; „ – от тази непълнота следва ли необоснованост на постановения съдебен акт? ; „ – при наличие на осъдителен диспозитив за предаване на родово определена вещ, която не е установено по делото, че принадлежи на ищеца и не е индивидуализирана, прави ли това произнасяне постановеното решение нищожно поради непълен диспозитив и противоречие със закона и задължителната съдебна практика.“ ; „липсата на произнасяне по правоустановителното действие за принадлежността на правото на собственост върху вещта от съдебните състави, постановили съдебните решения, обявяването на нищожността на които се иска в настоящото производство, относно установяване на правото на собственост на ищеца по ревандикационния иск на иска по чл. 108 от ЗС, води ли до нищожността на решението, на основание чл. 2 във връзка с чл. 236, ал. 1, т. 5 от ГПК и предвид постановеното в т.2А от Тълкувателно решение № 4/14.03.2016 г. по тълкувателно дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС и установеното в т.18 от Тълкувателно Решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., на ОСГК на ВКС“.
Касаторът навежда доводи за противоречие на въззивното решение по горепосочените въпроси с Тълкувателно решение № 4/14.03.2016 г. по тълкувателно дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., на ОСГК на ВКС. Жалбоподателят освен това е поддържал, че въпросът относно задължителния характер на произнасянето на съда по установяване правото на собственост на ищеца имало значение за точното прилагане на закона, като подробно е развил оплакванията за неправилност на съдебния акт и своето разбиране по отговора на този въпрос. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Поставените от него три въпроса по реда на изложението им по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съвпадат по съдържание и се отнасят до очертания от ищеца предмет на спора, а не до решаващите изводи на въззивния съд по него. Правният въпрос следва да е относим именно към решаващите изводи на съда, а не към оплакванията на страната по чл. 281, т. 3 ГПК / в този смисъл са разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС /. Освен това касаторът не е мотивирал допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като решаващите изводи на окръжния съд са в съответствие с правните разрешения, приети с ТР № 4/2014 от 14.03.2016 г. по т. дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. Необходимо е да са посочи още, че разрешенията, дадени с цитираната тълкувателна практика се отнасят до правилността на съдебния акт, а не до неговата нищожност, което я прави неотносима към спора по чл. 270, ал. 2 ГПК. Освен това подробно развитите доводи на касатора съдържат смесване на правни категории, като нищожност на решението, непълнота и неяснота на съдебния акт, което е свързано с различни процесуалноправни способи за отстраняването им. Тези съображения са изцяло относими и към квалифицирания, като „процесуалноправен въпрос” от страната, последен по реда на изложението правен въпрос, преповтарящ предходните. В тази връзка следва да се отбележи, че правно ирелевантно е позоваването на т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, предвиждаща формиране на сила на пресъдено нещо само по отношение на диспозитива на съдебния акт, но не и на мотивите. Този извод произтича от липсата на връзка между разрешенията в цитираното ТР на ОСГК на ВКС и предмета на спора, а такава връзка не е обоснована и в изложението.
Твърдението на касатора за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е правно необосновано, тъй като той го е обвързал с въпрос, разрешен по тълкувателен път от ОСГК на ВКС с тълкувателно решение – ТР № 4/2014 от 14.03.2016 г. по т. дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, формирало задължителна за съдилищата практика, което изключва приложение на това основание. Още повече че страната е обвързала този въпрос с нейното разбиране за нишожност на съдебния акт, с което отново е допуснала смесване на правните категории, посочени по – горе.
С оглед на изложените мотиви следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 105 от 15.03.2016 г. по гр. дело № 48/2016 г. на Русенски окръжен съд, състав на гражданска колегия.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: