О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 38
гр. София, 17.01.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на седемнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 3281/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Р. Л. М., подадена чрез адвокат Методи С. срещу решение № 115 от 11.04.2016 г. по гр. дело № 88/2016 г. на Врачански окръжен съд /ВОС/.
Ответникът по касация – М. Д. Т. е подал отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез адвокат С. Г., в който поддържа становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което състав на ВОС е потвърдил решение № 949 от 30.11.2015 г. по гр. дело № 535/2015 г. на Районен съд, [населено място], гражданско отделение, VІ състав, с което Р. Л. М. е осъден да заплати на М. Д. Т. суми, както следва: на основание чл. 45 ЗЗД сумата 15000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 15.03.2014 г.; на основание чл. 45 ЗЗД сумата 724.33 лв., обезщетение за имуществени вреди, разходи за лечение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.02.2015 г.; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1250 лв., разноски в производството, като е отхвърлено възражение на Р. Л. М. срещу М. Д. Т. за прихващане със сумата 5000 лв. за претърпени неимуществени вреди и е осъден Р. Л. М. да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд Враца сумата 650 лв. държавна такса. С въззивното решение са присъдени разноски за въззивното производство в полза на въззиваемия в размер на сумата 1100 лв. За да постанови този резултат ВОС е приел, че на 15.03.2014 г. около 13.45 ч. в стопански двор, находящ се извън регулацията на [населено място] ответникът по исковете Р. М. е причинил две средни телесни повреди на ищеца М. Т. от същото село, а именно средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на лява лакътна кост, довела до трайно затруднение на движенията на горен ляв крайник и средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на долна челюст в областта на ставния израстък, представляваща счупване на челюст – престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК, установено с одобрено по реда на чл. 382, ал. 7 НПК с определение на Врачански районен съд /ВРС/ по н.о.х. дело № 759/2014 г. споразумение. Въззивният съд е констатирал законосъобразност на процедирането на ВРС относно необсъждане на елементите от фактическия състав на деликта, с оглед на нормата на чл. 300 ГПК и е изложил съображения за установеност на вредите и причинната им връзка с извършеното деяние, както и на техния размер, който решаващият състав е приел за преценен съобразно ППВС № 4/23.12.1968 г., предвид вида на причинените травматични увреждания, полученото усложнение, удължения оздравителен период и търпените в тази връзка болки и страдания. Разгледано е възражението на ответника по претенциите за съпричиняване на вредоносния резултат и са мотивирани изводи, съвпадащи с изводите на първата инстанция. За да отхвърли възражението ВОС се е позовал на показанията на свидетелите И. И. и М. К., посочил е съответствието между същите показания, приетата по споразумението по н.о.х. дело № 759/2014 г. правна квалификация на деянието, която произтича от фактическа обстановка, отговаряща на изложената от цитираните свидетели. Обсъдени са и показанията на свидетеля Методи В., от които съдът е приел, че свидетелят не е бил в непосредствена близост и не е наблюдавал какво се е случило от началото до края. Разгледани са от решаващия състав твърденията на ответника по исковете за нанесена му от ищеца лека телесна повреда и са обосновани съображения за тяхната недоказаност след обсъждане показанията на свидетелката В. М. и свидетеля Р. Л.. ВОС е обосновал съображения за некредитиране на тези показания – на М. поради преценката им с оглед изискванията на чл. 172 ГПК, а на Р. Л. освен поради преценката на показанията му съобразно чл. 172 ГПК още и поради това, че не е бил в близост до страните, нито е присъствал на конфликта от самото му начало, а и предвид констатациите на вещото лице д-р Комитски за определяне счупването на лявата лакътна кост, като резултат от защитно – предпазно поведение на ищеца. Въззивният съд е посочил, че не е кредитирал показанията на Р. Л. и предвид тяхното противоречие с показанията на свидетеля М. К..
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил два въпроса, формулирани, както следва: „ С оглед Постановление № 4 от 23.ХІІ.1968 г. на Пленума на ВС поставям въпроса за правилното приложение на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди на М. Д. Т. от [населено място] обл. Враца, като поддържам, че същата разпоредба е приложена формално ?” ; „На второ място, съдът, постановил обжалвания съдебен акт, не се е съобразил със събраните по делото доказателства. От тук и въпроса длъжен ли е съдът да обсъди и направи анализ на всички събрани по делото доказателства?”. В приложението касаторът твърди, че съдът се е произнесъл „в противоречие с практиката на ВКС”, а също така твърди, че въпросите са „от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото”. Освен становището, че „въззивната инстанция дава превес на показанията и доказателствата в подкрепа на ищцовата страна и нарушава основния принцип заложен в чл. 52 ЗЗД определяне на справедливо обезщетение” други съображения не са изложени.
Първият от цитираните въпроси не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС правният въпрос съставлява въпрос по правилността на проведеното от въззивния съд тълкуване на закона, реализирано с мотиви, имащи за предмет спорното право и обусловили изхода на делото. С цитираното тълкувателно решение ОСГКТК е мотивирало разбирането, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая поставения въпрос е за основателността на иска по чл. 45 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и засяга спора по същество, респективно правилността на обжалваното решение, която не се разглежда, както вече се посочи в производството по чл. 288 ГПК. От лаконичното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е видно, че цитирания по – горе въпрос, произтича от становище на касатора за неправилност на решението, а не от развити от ВОС правни разрешения по тълкуване на закона. Въпрос, който е изведен от становище на страната не релевира общо основание за допускане на касационен контрол. Въвеждането на такъв въпрос не се извършва служебно от касационния съд въз основа на сочените от страната факти и обстоятелства в касационната жалба. В допълнение към горните съображения трябва да се има предвид и още едно съображение – за отсъствието на допълнителни основания за допускане на касационен контрол, а именно липсата на мотивирано изложение относно твърдението за решаване на правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, чрез съпоставяне на решаващите изводи във въззивното решение с правните разрешения в практиката на ВКС, включително в ППВС № 4 от 23.12.1968 г., приложено единствено, като съдебна практика. Друга съдебна практика касаторът не е посочил. Предвид изложеното следва да се приеме, че касаторът не е обосновал и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Общото и допълнителните основания по разпоредбата съставляват кумулативно изискуеми предпоставки за допускане на касационен контрол, като липсата на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, към която следва да се причисли и хипотезата на въпрос, който не формира такова основание, какъвто е настоящия случай, съгласно разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. Предвид изложеното следва да се приеме, че с цитирания въпрос страната не е релевирала основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият въпрос също така не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Цитираният въпрос е въведен в хипотеза на допуснати нарушения от въззивния съд, а именно нарушаване на процесуалното задължение за обсъждане „на всички събрани по делото доказателства”. Така формулиран въпросът произтича изцяло от становище на страната за процесуални нарушения, чието установяване в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Въпрос, който произтича от становище на страната, а не от правни разрешения на въззивния съд, както е в настоящия случай, не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. По тези съображения следва да се приеме, че не е налице общо основание за допускане на касационен контрол. Касаторът не е посочил съдебна практика с оглед на становището си за произнасяне на ВОС в противоречие с практиката на ВКС. В приложението не е мотивирано и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез посочване на съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона или не е актуална с оглед промяната на обществените условия и законодателството, а при липсата на такава практика чрез обосноваване на непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни разпоредби. Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с разясненията в т. 4 от цитираното по – горе ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е направил собствени фактически и правни изводи по спора, в рамките на поддържаните в жалбата твърдения за допуснати от ВРС нарушения на закона, чрез обсъждане на доводите на страните. ВОС е изложил мотиви за доказаност на елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, както и е разгледал възражението за съпричиняване на вредоносния резултата, включително възражението на ответника, че ищецът му е причинил увреждане. Обсъдени са приетите по делото доказателства, включително са изложени мотиви за кредитиране на показанията на свидетелите К., И., а също така са изложени съображения за причините, поради които не са кредитирани показанията на свидетелите Методи В., В. М. и Р. Л.. Обсъдени са подробно и експертизите по делото. По размера на обезщетението ВОС е обсъдил обстоятелствата, които съобразно задължителната съдебна практика носят обективни характеристики и са релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и фактите, имащи правно значение за присъждане на обезщетението за имуществени вреди. Поради това следва да се приеме, че приетите от въззивния съд правни разрешения са в съответствие със задължителната практика по чл. 290 ГПК – ППВС № 4/23.12.1968 г., решение по гр. дело № 1279/2015 г., решение по гр. дело № 1730/2011 г., решение по гр. дело № 4604/2014 г. на състави на ІV г.о., решение по гр. дело № 1151/2015 г., решение по гр. дело № 1630/2013 г., решение по гр. дело № 574/2010 г., решение по гр. дело № 296/2011 г. на състави на ІІІ г.о., съгласно която размера на обезщетението за неимуществени вреди се преценява въз основа на конкретни обстоятелства, носещи обективни характеристики и релевиращи размера на неимуществените вреди. ВОС е направил свои фактически и правни изводи по делото, обсъдил е всички доказателства, като е посочил, кои факти намира за установени и кои за неосъществили се, като по този начин е процедирал в съответствие с разрешенията в ТР № 1/09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС и в практиката по чл. 290 ГПК, формирана с касационни решения, постановени съответно по следните дела: гр. дело № 4497/2015 г., гр. дело № 1416/2010 г. на състави на ІІІ г.о.; гр. дело № 4604/2014 г., гр. дело № 7175/2013 г., гр. дело № 761/2010 г. на състави на ІV г.о., гр. дело № 241/2011 г., гр. дело № 4744/2008 г. на състави на І г.о. От изложеното се налага извода, че не са релевирани основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както поради немотивиране на основания /непосочване на съдебна практика, създадена поради неточно приложение на закона или която не е актуална предвид промяна на законодателството и обществените условия/ в хипотезата на въпрос, разрешен от въззивния съд, имащ значение за точното приложение на закона, така и поради необосноваване на непълнота, неяснота или противоречивост на конкретни норми в хипотезата на въпрос, разрешен от въззивния съд и имащ значение за развитието на правото, когато липсва съдебна практика по приложение на закона. Предвид изложеното следва да се приеме, че с цитирания въпрос, а също така и с предходния страната не е релевирала основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие, уточнени със списък по чл. 80 ГПК са в размер на сумата 1100 лв.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 115 от 11.04.2016 г. по гр. дело № 88/2016 г. на Врачански окръжен съд.
ОСЪЖДА Р. Л. М. да заплати на М. Д. Т. разноски за касационното производство в размер на сумата 1100 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: