О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 807
София, 13.07.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2201/2015год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Н. К., подадена чрез адв. Б., срещу въззивно решение №7 от 19.12015г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№1347/2014год. В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение №1475 от 17.07.2014г. по гр.д.№3826/2013г. на Пловдивски окръжен съд В ЧАСТТА, с която С. Н. К. е осъден да заплати на Н. Н. Д. сумата 18 144 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, настъпили от изрязването на 702 кг. лавандулови резници, за което С. Н. К. е признат за виновен с одобрено споразумение по НОХД № 2334/2013 г. на ПРС, представляващи стойността на унищожените лавандулови насаждения, ведно със законната лихва, считано от завеждане на исковата молба – 14.12.2013г., до окончателното изплащане; сумата 1 000 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата 18 144 лв. за периода от 19.01.2012г. до завеждане на исковата молба – 14.12.2013 г.; сумата 35700лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи, настъпили от изрязването на 720 кг. лавандулови резници, за което С. Н. К. е признат за виновен с одобрено споразумение по НОХД № 2334/2013 г. на ПРС, изразяващи се в невъзможността да добива лавандулово масло за период от три години /2012г. – 2014г./ от загиналите насаждения на площ около 70дка., представляваща стойността на нереализираното лавандулово масло за 2012 г., ведно с обезщетение за забава от подаването на исковата молба – 14.12.2013 г. до окончателното изплащане; както и сумата 500 лв. разноски по делото.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на исковете изцяло. Към жалбата е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Ответната страна Н. Н. Д. в представен писмен отговор взема становище, че не са налице основания по чл.280 за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд с оглед цената на главните искове към момента на завеждане на исковата молба и обусловеността на акцесорния иск от изхода по главната претенция, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе в настоящото производство по чл.288 ГПК, съдът съобрази следното:
За да приеме предявените искове за основателни до посочените по-горе размери, въззивният съд е приел, че със споразумение от 07.06.2013 г., одобрено с Протокол от 07.06.2013 г. по НОХД № 2334/2013 г., К. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 4, предл. 1 и 2, във вр. с чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 26 ал. 1, във вр. с чл. 18 ал. 1 НК, че през периода 18.01.2012 г. – 19.01.2012 г. в землището на [населено място], Пловдивска област, при условията на продължавано престъпление и при условията на посредствено извършителство, чрез И. А., Я. Х., С. С., чрез използване на МПС – товарен автомобил „Мерцедес Спринтер” РВ 5423МК , собственост на Е. Г., и на техническо средство – сърп, е направил опит да отнеме 720 кг. резници лавандула /302 400 бр. резници/, на обща стойност 18 144 лв. от владението на Н. Н. Д., като деянието е останало недовършено по независещи от волята на дееца причини; че съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, относно това дали е извършено престъпление, неговата противоправност и виновността на дееца; че същата задължителна сила има и одобреното от съда споразумение, което съобразно разпоредбата на чл. 383, ал. 1 НК има последиците на влязла в сила присъда. Съобразно изложеното е обосновал извод, че в случая е налице причинно следствена връзка между поведението на К. и настъпилия за ищеца вредоносен резултат. Приел е също, че досежно размера на вредата следва да се кредитира приетото заключение, изготвено от в.л. В., съгласно което стойността на 720 кг. лавандулови резници – 302 400 бр. лавандулови резници, е в размер на 18 144 лв., до какъвто първият иск се явява основателен. По отношение на началния момент, от който се дължи лихва за забава, решаващият съд, отчитайки факта, че е налице непозволено увреждане, е приел, че ответникът следва да заплати такава от момента на настъпване на вредата, а именно – 19.01.2012г., който размер върху сумата от 18 144 лв. е 1 000 лв. По отношение на заявената претенция за пропуснати ползи от добив на лавандулово масло поради изрязването на лавандуловите резници за 2012г., 2013 г. и 2014 г., съдът е приел, че същата е основателна единствено за 2012г.- т.е., годината, в която е настъпило вредоносното деяние, и до размер 35700лв., определен от вещото лице по приетата съдебна експертиза. В тази връзка е посочил, че не са ангажирани доказателства за основателност на претенцията в останалата й част.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая в изложението си касаторът поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК във връзка с въпросите: „Какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд – на решаващ по същество или на проверяващ? Длъжен ли е въззивният съд с решението си да изложи мотиви, да коментира ангажираните по делото доказателства за да обоснове решението си?” Позовава се на т.19 от ТР №1/2000 на ОСГК на ВКС , на Решение № 241 от 17.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 850/2011 г., II г. о., ГК, и на Решение № 323 от 18.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1338/2009 г., IV г. о., ГК. За да обоснове наличието на противоречие по смисъла на поддържаното основание касаторът твърди, че с въззивното решение не е обсъден доказателствения материал по делото и елементите от фактическия състав на иска, не са докладвани оплакванията, посочени във въззивната жалба, а липсва и произнасяне по тях в същинската част на акта – в мотивите.
Поставеният от касатора въпрос е привързан към оплакването му за необоснованост и неправилност на решението, за допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, за липса на обсъждане на всички доказателства и релевирани възражения от страните. Така поставен, въпросът е по естеството си не правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а касационно оплакване по чл.281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството ако касационното обжалване бъде допуснато. Въпреки това и доколкото същият касае процесуалните действия на въззивния съд при постановяване на съдебния акт, дори и да се обоснове извод, че въпросът е общо основание според нормата на чл.280 ГПК, то не е установено обаче поддържаното от касатора допълнително основание по т.1 на чл.280 ГПК. За да е налице последното, следва правното разрешение на въззивния съд по поставения въпрос да е в противоречие с правното разрешение по същия правен въпрос, дадено със съдебен акт от обхвата на задължителната съдебна практика, на който касаторът се позовава. В случая позоваването на т.19 от ТР №1/2000 на ОСГК на ВКС е неуместно, тъй като последното е посветено на спорни въпроси на въззивното производство по отменения ГПК, а в случая въззивното производство е протекло по реда на новия гражданско процесуален кодекс. По въпросите за правомощията и задълженията на въззивния съд по реда на сега действащия ГПК е постановено ТР№1/2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, на което касаторът не се позовава. Въпреки това следва да се посочи, че не се установява и противоречие в поддържания от касатора смисъл, тъй като въззивният съд е анализирал доказателствата, обсъдил е доводите на страните и е формирал собствени фактически и правни изводи, макар и с лаконични мотиви. Преценката доколко анализът на доказателствата и становищата на страните е пълен и прецизен, както и дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК.
Не се установява твърдяното противоречие и с цитираните Решение № 241 от 17.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 850/2011 г., II г. о., ГК, и Решение № 323 от 18.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1338/2009 г., IV г. о., ГК, тъй като последните са постановени при различна фактическа обстановка – съставът, постановил първото, е констатирал неправилност на решението поради допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в пълна липса на мотиви, каквато в случая не е налице, а съставът, постановил второто решение е констатирал неправилност на решението поради допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в непроизнасяне по релевирано възражение за право на задържане и прихващане, въведено като част от предмета на спора. Същевременно , въззивният съд не се е отклонил от задължителната по въпроса съдебна практика- изложил е мотиви и е формирал собствени изводи по същество на спора, а както вече бе посочено, проверката на оплакванията за неправилност и необоснованост на акта и за евентуално допуснати процесуални нарушения от въззивния съд се извършва от касационната инстанция в производство по чл.290 ГПК, а не във фазата по чл.288 ГПК.
На следващо място в изложението касаторът поддържа основанието по чл.280 т.1 ГПК във връзка с въпросите :” Презумира ли се причинно-следствената връзка при условията на чл.300 ГПК или същата подлежи на доказване? Влязлата в сила присъда(споразумение) задължителна ли е за съда извън посочените в чл.300 ГПК – деяние, противопоравност и виновност? Включва ли се сред изброените причинно-следствената връзка от състава на чл.45 ЗЗД или съда трябва да я изследва? Обвързан ли е гражданският съд, който разглежда гражданските последици от деянието, от приетите за установени факти в мотивите към постановената от наказателния съд присъда, които са извън посочените от чл.300 от ГПК /дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца/”. Позовава се на Решение № 25 от 17.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 211/2009г, II т. о., ТК, на Решение № 569 от 27.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1243/2009 г., III г. о., на Решение № 166 от 03.08.2011г. на ВКС по гр. д. № 1065/2010г., III г. о., и на Решение № 67/15.05.2014 г. по т. д. № 1873/2013 г., I т. о., ТК на ВКС.
Така поставените въпроси, макар и не директно, са правно разрешени от въззивния съд и обуславят решаващите му изводи. Не се установява обаче поддържаното от касатора противоречие. В. съд не се е отклонил от формираната по въпросите задължителна съдебна практика, обективирана в приложените актове. Видно от мотивите на решението, съдът е посочил изрично, че съгласно нормата на чл.300 ГПК влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, относно това дали е извършено престъпление, неговата противоправност и виновността на дееца. Не е формирал извод, че се презумира причинно-следствената връзка между деянието и вредите, нито, че е обвързан от приетите за установени в мотивите към присъдата факти относно вида и размера на вредата. Напротив – посочил е, че приема за установени на база влязлата в сила присъда , че деянието е извършено от К., че е противоправно същото и вината на дееца; че от заключението на вещото лице е установена вредата и нейния размер; че с оглед на установените факти се обосновава извод, че вредата е в причинно-следствена връзка с това противоправно деяние. В случая въпросите на касатора са привързани към становището на касатора за неправилност и необоснованост на решението. Несъгласието му обаче с формираните от съда фактически и правни изводи не е от естество да обоснове извод за наличие на правен въпрос , разрешен в отклонение от задължителната за съдилищата практика.
К. сочи в изложението си основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и във връзка с въпроса: ”За необходимостта от доказването на пропуснатите ползи като вреда по чл.45 ЗЗД”. Позовава се на Решение №156 по т. д. № 142/2010 г., ВКС, ТК, състав на I отделение, и на Тълкувателно решение № 3/2012г. от 12.12.2012г. по т.д.№3/2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които при претенция за обезвреждане на вреди от пропуснати ползи следствие на договорно неизпълнение, пропуснатата полза е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение, поради което и при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда, но не се установява наличие на поддържаното допълнително основание. На първо място предмет на въззивното решение е претенция за обезвреждане на вреди от проппуснати ползи на деликтно основание, а не на договорно. Въпреки това не се обосновава и извод, че даденото от въззивната инстанция правно разрешение се отклонява от разрешенията, дадени с цитираните актове. Кредитирайки приетото заключение по извършената експертиза съдът е приел, че в процесния случай е доказано настъпването на вреда от пропусната полза за 2012г. – годината на деликта, както и размерът на последната, съответно, че ищецът не е ангажирал доказателства за останалата част от претенцията – пропусната полза за 2013г. и 2014г. С оглед на това е уважил частично претенцията на ищцовата страна. Предвид изложеното не може да бъде възприето твърдението на касатора, че въззивният съд по поставения въпрос е възприел разрешение в смисъл, че пропусната полза като вреда не подлежи на доказване. Видно от изложеното по-горе правното разрешение на съда е в съответствие със задължителната съдебна практика по поставения въпрос. И тук следва да бъде подчертано, че несъгласието на касатора с анализа на доказателствата, в частност – на заключението на вещото лице, както и с формираните от съда фактически и правни изводи , по естеството си е касационно основание по чл.281 ГПК и като такова е ирелевантно за производството по чл.288 ГПК. Същото не ее от естество да обоснове и извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК.
Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част. С оглед изхода на спора разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №7 от 19.12015г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№1347/2014год, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: