О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 809
София, 13.07.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №2170/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на СОУ „Ц. Р.” [населено място], приподписана от адв.П.Д., срещу решение №8 на великотърновски окръжен съд, постановено на 30.01.2015г. по в.гр.д.№1184/2014г.
С това въззивно решение е потвърдено решение № 129/06.10.2014г., постановено по гр.д. № 534/2014г. Свищовският Районен съд в частта, с която уволнението на А. Н. Ч., обективирано в Заповед № 416/07.05.2014 г. на директора на СОУ „Ц. Р.” [населено място], извършено на основание чл.328, ал.1, т.3, пр. второ от КТ, е признато за незаконно и е отменена уволнителната заповед, възстановен е А. Н. Ч. на заеманата до уволнението длъжност „Огняр” при ответника, и СОУ „Ц. Р.” е осъдено да заплати на А. Н. Ч. на основание чл. 344, ал.1, т.3 във вр. с чл. 225 ал.1 от КТ обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението за периода от 08.05.2014 г. до 19.09.2014 г. вкл. в размер на 2255,22 /две хиляди двеста петдесет и пет лева и 22 ст./ , ведно със законната лихва върху сумата от завеждане на делото – 07.07.2014 г. до окончателното изплащане; отменено е № 129/06.10.2014г., постановено по гр.д. № 534/2014г. Свищовският Районен съд в частта, с която искът по чл.344 ал.1 т.3 във връзка с чл.225 КТ е отхвърлен за разликата над 2255,22лв. до предявения размер 2774,22 лева и СОУ „Ц. Р.” е осъдено да заплати на А. Н. Ч. на основание чл. 344, ал.1, т.3 във вр. с чл. 225 ал.1 от КТ допълнително сумата от 519лв., представляваща обезщетение по чл. 225,ал. 1 от КТ за периода от 19.09.2014г. до 08.11.2014г., ведно със законната лихва върху същото, считано от 07.07.2014г. до окончателното й изплащане; осъдено е СОУ „Ц. Р.” да заплати на А. Н. Ч. сумата от 600лв. разноски по водене на делото пред въззивната инстанция, както и да заплати по сметката на ВТОС държавна такса върху уважената част от иска в размер на 21лв., както и пет лева в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете. Към жалбата е приложено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК.
Ответната страна А. Н. Ч. в представен писмен отговор чрез адв. К. взема становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски в размер 600лв. съгласно приложен договор за правна помощ.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Предявени са искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ. С решението си първоинстанционният съд е уважил исковете като този по чл.344 ал.1 т.3 ГПК до размер 2255,22лв. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която исковете са уважени, а след частична отмяна на решението в отхвърлителната му част по иска за обезщетение, в полза на ищеца са присъдени допълнително още 519лв. За да постанови този резултат, въззивният съд след анализ на доказателствата е приел за безспорно установено, че работодателят е извършил реално съкращение на щата, като е изключил от щатното си разписание единствената предвидена за длъжността „огняр ” бройка; че заповедта, с която работодателят е прекратил трудовото правоотношение на ищеца, който е заемал сочената длъжност, е издадена след утвърждаване на новия щат, като в самата заповед работодателят е посочил несъществуващ законов текст / чл. 328,т. 3 от КТ няма предложение второ/, но от словесното възпроизвеждане на основанието е видно, че се касае за съкращаване в щата; че е налице К., обвързващ работодателя, както и, че ищецът е бил член на една от двете синдикални организации – страни по К.; че последното обстоятелство се установява от представеното по делото удостоверение относно членството на ищеца в синдикалната организация, което е прието от съда и чието съдържание не е оспорено от страна на ответника, който едва във въззивната си жалба възразява, че текстът на удостоверението е неясен; че възраженията на ответника в тази насока са неоснователни, тъй като самият ответник в отговора на исковата молба не е оспорил и членството на ищеца в съответната синдикална организация, а като аргумент в своя защита е заявил, че несъгласието на синдикалната организация е постъпило при него след изтичане на преклузивния срок за това. съдът е приел и това, че съгласно чл. 8, ал. 3 от К. работодателят прекратява трудовото правоотношение поради съкращаване в щата или намаляване обема на работа с работник или служител, член на синдикалната организация – страна по този договор, само след предварителното писмено съгласие на съответния синдикален орган в учебното заведение. Обосновал е извод, че ищецът се ползва от закрилата на цитирания текст, който от своя страна намира законова опора в разпоредбата на чл. 333,ал. 4 от КТ; че този законов текст е императивен и неспазването му е достатъчно основание, за да се счете уволнението за незаконосъобразно. Обосновал е и извод, че в процесния случай работодателят не е спазил процедурата по преодоляването на закрилата при уволнение. В тази връзка е посочил, че разпоредбата на К. предполага работодателят, за да получи съгласие от съответната синдикална организация за прекратяване на трудовото правоотношение на работник – член на същата – да е изискал такова; че в случая изпратените от работодателя две писма до ръководствата на двете синдикални организации – страни по К., не съдържат искане за даване на съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца; че с оглед съдържанието им, същите са отправени във връзка с изпълнение на задълженията на работодателя по друг текст от К.- чл. 4, и не съдържат искане за даване на съгласие по чл. 8,ал. 3 от К.. С оглед на това е приел, че е без значение дали и кога синдикалната организация , чийто член е ищецът, е депозирала своето писмо, с което в конкретния случай изрично не дава съгласие за планираното му уволнение , както и, че след като работодателят не е спазил императивна законова разпоредба, а именно тази на чл. 333,ал. 4 от КТ, осъщественото от него прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца е незаконосъобразно и подлежи на отмяна. Приел е и това, че като обективно кумулативно съединени с този иск останалите предявени от ищеца искове, а именно иск по чл. 344,ал.1, т. 2 и 3 от КТ, също са основателни и доказани.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочената предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с въпроса : „Трябва ли съгласието на синдикалната организация /или липсата на съгласие на синдикалната организация/, когато такова е предвидено като основание за законността на уволнението по чл.333 ал.4 от КТ да бъде дадено от цялото ръководство на синдикалната организация или само от нейния председател?” Това основание се поддържа с твърдението, че „въззивният съд неправилно е приел, че синдикалната организация не е дала съгласие, като е обосновал този свой извод въз основа на подаденото Становище с вх.№ 89/22.04.2014 г. на Синдикалната организация на С. към КНСБ. Това становище обаче е подписано само от лице, за което се твърди, че е председател на синдикалната организация, но по делото липсват доказателства дали такова решение е прието от синдикалното ръководство”. Счита, че така даденото правно разрешение от въззивния съд противоречи на правното разрешение по същия въпрос, дадено с Решение № 490/16.06.2010г. на ВКС по гр.д.№ 1315/2009 г., III г.о.
Така поставеният от касатора въпрос не е правно разрешаван от въззивния съд и не обуславя решаващите му изводи, поради което и не съставлява общо основание за достъп до касация. В. съд за да обоснове извода си за незаконност на уволнението е приел, че с оглед нормата на чл.344 ал.4 КТ и чл.8 ал.3 от К. преди да пристъпи към уволнение работодателят е следвало да изиска и да получи съгласие за уволнение на конкретния работник, а в случая, искане за съгласие не е било отправяно. Видно от изложеното решаващият му извод не е обвързан от поставения въпрос, тоест не е обоснован с оглед на това дали становището на синдикалната организация отразява волята на председателя, респективно на ръководството на самата синдикална организация. При отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по поддържаното допълнително такова от касатора.
На следващо място в изложението касаторът поддържа наличие на основание по чл.280 т.1 ГПК и във връзка с въпроса :” Налице ли е идентичност между уведомяването на синдикална организация за намерение на работодателя да прекрати трудов договор и искането за даване на съгласие, отправено до синдикален орган при предвидена в К. закрила по чл.ЗЗЗ ал.4 от КТ?” Позовава се на Решение № 81/27.02.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 114/2012 г. IV г.о., като счита, че правното разрешение на въззивния съд е в противоречие с така формираната задължителна съдебна практика.
Въпросът е правно разрешен от въззивния съд и обуславя решаващите му изводи. Не е налице обаче поддържаното от касатора допълнително основание. За да е налице основанието по чл.280 т.1 ГПК е необходимо правното разрешение на въззивния съд по поставения правен въпрос да е в противоречие с правното разрешение по същия правен въпрос, дадено със задължителната за съдилищата съдебна практика. В процесния случай такова противоречие не се установява, тъй като с цитираното решение, поставено по реда на чл.290 ГПК е дадено правно разрешение по въпрос, различен от повдигнатия от касатора и не разрешаван с обжалваното въззивно решение, а именно – „“Ако в К. е предвидена закрила по смисъла на чл.333, ал.4 КТ, кой следва да бъде уведомен – председателя – еднолично или синдикалното ръководство, като колективен орган ?”Поради изложеното и с този въпрос не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване.
Касаторът в изложението си повдига и въпроса :” Може ли да се уговори срок за даване на съгласието на синдикалната организация, когато такова е предвидено съгласно К. /колективен трудов договор/? Счита, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната за съдилищата практика. Позовава се на Решение № 417/12.07.2010г. на ВКС по гр.д.№ 788/2009 г., IV г.о., ГК. Така поставеният от касатора въпрос не обуславя решаващите изводи на въззивния съд за незаконност на уволнението, поради което и не съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Изложеното е достатъчно, за да се обоснове извод за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с този въпрос.
От касатора се поддържа и основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с въпроса : Когато е изплатено обезщетение по чл.222 ал.1 от КТ от работодателя на работника и след това се претендира обезщетение по чл.225 ал.1 от КТ, вр. чл.344 ал.1 т.З от КТ, трябва ли съдът при определяне на размера на обезщетението по чл.225 ал.1 от КТ от него /обезщетението по чл.225, ал.1 от КТ/ да приспадне размера на вече изплатеното обезщетение по чл.222 ал.1 от КТ?” За да обоснове наличието на това основание касаторът поддържа твърдение за липса на задължителна съдебна практика по поставения въпрос.
И този въпрос на касатора не съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Въпросът е поставен общотематично, а не в контекста на решаващите изводи на съда, съгласно които извършване на прихващане е допустимо при наличие на изискуеми и ликвидни насрещни вземания, каквито не са обезщетенията по чл.222 КТ и това по чл.225 КТ, доколкото изискуемостта им е обусловена от разрешаването на въпроса за законността на уволнението , респективно от влизането в сила на съдебния акт. не е налице и поддържаното допълнително основание, доколкото твърдението за липса на съдебна практика не е достатъчно да обоснове извод, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
На пето място в изложението си касаторът повдига въпроса :” Следва ли да се прави отделно уведомяване на синдикалната организация за предстоящо прекратяване на трудово правоотношение, което се изисква съгласно К. и да се иска отделно писмено съгласие от синдикалната организация за прекратяване на трудово правоотношение с член на синдикална организация или е допустимо с едно уведомление да се извършат и двете?” Счита, че поставеният въпрос е от съществено значение за развитието на правото и по него няма постановена съдебна практика на ВКС.
Въпросът по начина, по който е формулиран от касатора, не е правно разрешен от въззивния съд и не обуславя изводите му по спора. Видно от мотивите на въззивната инстанция последната е обосновала извод за незаконност на уволнението с оглед констатацията, че изобщо липсва искане на съгласие, отправено от работодателя до синдикалната организация за уволнението на ищеца, а не защото това искане не е направено отделно от уведомлението по чл.4 от К. , нито с оглед на това, че в един документ са обективирани искането по чл.8 ал.3 К. и уведомлението по чл.4 от К.. Поради изложеното и с този въпрос не се обосновава извод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК.
На последно място в изложението касаторът сочи наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с въпроса :” Допустимо ли е да се поиска тълкуване на договор между страните едва с въззивна жалба – от въззивната инстанция и длъжен ли е въззивният съд да извърши тълкуване на договор между страните, когато това е поискано от някоя от страните по договора за първи път с въззивната жалба?” Твърди, че с въззивната си жалба е поискал извършването на тълкуване на договора /К./ от въззивния съд, но такова не е извършено от въззивния съд. Счита също, че въпросите, свързани с компетентността и задълженията на въззивния съд са от съществено значение за развитието на правото , а по този въпрос няма формирана съдебна практика. Доколкото въпросът засяга правомощията на въззивния съд при действащия Гражданско процесуален кодекс, следва да се определи като такъв, съставляващ общо основание за допускане на касационното обжалване. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание. По спорните въпроси, свързани с правомощията и задълженията на въззивната инстанция, задължителни постановки са дадени с тълкувателно решение №1/2013 от 9 декември 2013 год., постановено по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, от които въззивното решение не се отклонява.
С оглед изложеното се обосновава извод, че касаторът не е установил наличието на поддържаните в изложението основания за допускане на касационното обжалване.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените в настоящото производство и надлежно удостоверени такива в размер 600лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №8 на Великотърновски окръжен съд, постановено на 30.01.2015г. по в.гр.д.№1184/2014г.
ОСЪЖДА СОУ „Ц. Р.” [населено място] да заплати на А. Н. Ч. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 600лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: