О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 538
гр. София, 15.04.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и седми март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1343/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на С. Т. С. срещу решение № 592 от 26.11.2013 г. по гр. дело № 1064/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, ІІІ граждански състав.
Ответникът по касация – С. Т. С. поддържа становище, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение състав на Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение № 318 от 29.07.2013 г. по гр. дело № 1156/2012 г. на Старозагорски окръжен съд, трети граждански състав, с което първостепенният съд е отхвърлил предявеният от С. Т. С. против С. Т. С. иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот, апартамент в [населено място], подробно описан в диспозитива на въззивното решение срещу задължението на С. Т. С. да гледа и издържа прехвърлителите Т. С. Т. и С. И. Т. и е осъдил С. Т. С. да заплати на С. Т. С. сумата 300 лв., разноски по делото, като е присъдил в полза на въззиваемия сумата 200 лв., разноски по делото, направени пред въззивната инстанция. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че искът е неоснователен. Изводите, обуславящи този изход на спора са, че след влошаване здравето на прехвърлителите грижи са полагани и от двамата синове, като родителите не са очаквали и настоявали за престация, различна от тази, която са получили. Апелативният съд е констатирал, че от прехвърляне на имота през 1993 г. до смъртта на праводателите са изминали 19 години, доста дълъг период от време, през който, ако са били недоволни същите са могли да поискат разваляне на договора – нещо, за което никога не са и споменавали пред свидетелите. Въззивният съд е изложил мотива, че не е установено твърдението за пълно неизпълнение на задължения по договора от страна на приобретателя С..
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси, за които страната твърди, че формират основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК:
„1. Какъв е обемът на дължимата престация по алеаторния договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, в случаите, в които страните не са конкретизирали вида и размера на задължението и не са определили ограничения в неговото изпълнение;
2. Изпълнението на моралното задължение на наследник, който не е страна по алеаторния договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, да се грижи и гледа своите наследодатели, редуцира ли обема на грижите и издръжката, които следва да осигурява приобретателя – страна по Договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължението за издръжка и гледане;
3. Неупражняването на Правото на разваляне на Договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане презумира ли изпълнение на поетите по договора задължения от страна на приобретателя – длъжник по същия договор;
4. Кой е правнорелевантния период, в който следва да бъдат изследван въпроса относно изпълнението на сключен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане
5. Какво е разпределението на доказателствената тежест по иск за разваляне на алеаторен договор.”
По първият от поставените въпроси не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като не са изложени и съпоставени правните разрешения във въззивното решение и приложените касационни решения, за да се установи наличието на допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Касаторът не е изложил, в какво се състои противоречието в разрешенията, обективирани във въззивното решение и във всеки един от съдебните актове, формиращи приложената съдебна практика. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са отразени част от мотивите на въззивния съд и са изброени решения на ВКС с едно и също кратко уточнение-„относно обема на престацията за гледане и издръжка по алеаторен договор”, които текстове не съставляват точно и мотивирано изложение на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК, което касаторът е задължен да представи, за да аргументира наличието на предпоставки за допускане на касационен контрол /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1/. Като не е обосновал твърдението за отклонение на въззивния съд от съдебната практика, жалбоподателят не е релевирал основания за допускане на касационен контрол, което обуславя недопускане разглеждането на касационната жалба по същество. Вторият въпрос засяга проблематика – редуциране обема на грижите и издръжката за приобретателя при изпълнение морално задължение на наследник, който не е страна по договора за гледане и издръжка, да се грижи и гледа своите наследодатели, по която въззивният съд не е формирал правни разрешения, не е мотивирал изводи за намаляване обема на грижите и издръжката. Ето защо с поставянето на въпроса страната не е въвела общо основание по чл.280, ал.1 ГПК. Общото основание съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 е правният въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая необосноваването на общо основание е самостоятелна предпоставка за недопускане на касационно обжалване. Освен това, както и по предходния въпрос касаторът не е обосновал допълнителни основания по чл.280, ал.1 ГПК. Следващия въпрос, обозначен с 3. макар и релевантен за спора не е развит в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК от касатора, тъй като приложените съдебни решения не съдържат правни разрешения по него, т.е. не се доказва твърдението за отклонение от задължителната съдебна практика. По четвъртият въпрос в приложението не е обосновано отклонение на въззивния съд от разрешенията в решение по гр. дело № 999/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по чл.290 ГПК, тъй като въззивният съд не е приел различни изводи по него – т.е., че не се зачитат, като релевантни фактите от значение за спорното право към момента на приключване на устните състезания. Поради това не е обосновано от касатора противоречиво произнасяне на въззивния съд, при несъответствие с разрешенията в задължителната съдебна практика. Не е аргументирано допълнително основание по чл. 280, ал.1 ГПК и по последния от въпросите в приложението вследствие липсата на съпоставка на приетите разрешения във въззивното решение и приложената съдебна практика. Освен това по въпроса за обстоятелствата, които всяка страна е длъжна да установи в процеса, въззивният съд не е приел правни разрешения, отклоняващи се от тези, които са обосновани в решение по гр. дело № 999/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о.
Не е обосновано и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по втория и третия по реда на изложението въпроси, цитирани по – горе, предвид липсата на развити доводи от касатора, по тях или по въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл чрез посочване на неправилна или неактуална съдебна практика, респективно насоките, в които тя ще следва да бъде развита или разпоредби, които жалбоподателят счита за непълни, неясни или противоречиви, при липсата на съдебна практика, за да бъдат тълкувани /арг. т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 592 от 26.11.2013 г. по гр. дело № 1064/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, ІІІ граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: