О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1309
гр.София, 21.12.2013година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гражданско дело под № 3639/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Обжалвано е въззивно решение №367 на Софийски апелативен съд, постановено на 04.03.2013год. по в.гр.дело №87/2012год. в частта, с която са потвърдени решение от 11.07.2011г. и допълнително решение от 28.10.2011г., постановени по гр. д. № 803/2005г. по описа на Софийски градски съд.
Касационната жалба е подадена от Е. С. П., М. В. П. и П. В. П., чрез адв.Л.. В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението поради нарушения на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.2 и т.3 ГПК, като се иска отмяната му в обжалваната част и отхвърляне на исковете. Претендират се сторените в процеса разноски.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите повдигат следните въпроси : обвързан ли е съдът от изрично заявената от ищеца позиция, че искът е предявен като частичен или може по своя преценка да приеме обратното; следвало ли е съдът да обсъди събраните в хода на конкретното производство доказателства относно степента на завършеност на процесната сграда към момента на разваляне на договора за учредяване право на строеж или правилно е основал своето решение на събрани в друго производство данни; дали при констатиране на нарушение при постановяването на първоинстанционното решение въззивният съд може да го игнорира с мотив, че “решението в тази му част било влязло в сила”, при положение , че решението е обжалвано в цялата осъдителна част. Счита, че по тези въпроси има противоречие на въззивното решение със задължителната за съдилищата практика. Наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с първия поставен въпрос се обосновава от касаторите с оплакването им за недопустимост на решението. В тази връзка последните поддържат, че в хода на производството ищецът неколкократно е уточнявал, че претенциите му са заявени като частични, но въпреки това въззивният съд е приел, че след като с исковата молба не е посочен общ размер на вземането, то претенцията не е частична и с предявяването й е прекъсната давността по отношение на целия размер. Позовават се на Решение №95 от 16.03.2011г. по гр.д.№331/10г. на ВКС, ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е дадено правно разрешение по процесуалноправните въпроси, свързани с необходимостта ищецът да провежда допълнително доказване на факти, които не са били оспорени от ответната страна и следвало ли е съдът да укаже на страните в съответствие с разпоредбата на чл. 109, ал. 4 ГПК (отм.) кои факти и твърдения на страните са безспорни и по кои страните спорят и следва да навеждат допълнителни доказателства; Решение №22 от 14.07.2010г. по т.д.№428/09г. на ВКС, І ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е дадено правно разрешение по въпроса : със завеждането на частичен иск прекъсва ли се давността по отношение на останалата част до пълния размер на вземането; Решение №610 от 09.12.2008г. по т.д.№391/08г. на ВКС, ТО, постановено по реда на чл.291 ГПК с цел да се уеднакви практиката по въпроса “предявяването на частичен иск и неговото уважаване спира и прекъсва ли теченето на погасителната давност за цялото вземане”. Наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с втория поставен въпрос се обосновава от касаторите с оплакването им за неправилност на решението като се поддържа, че въззивният съд не е направил цялостен анализ на доказателствата, а е приел, че влязлото в сила решение по гр.д.№8443 /1998г. на СРС се ползва със силата на присъдено нещо относно твърдяното неизпълнение от страна на приобретателя и установеното в производството частично изпълнение на строителството. Позовава се на противоречие на въззивното решение с ТР№1/2001 г. на ОСГК на ВКС по т.д.№1/2000г. и Решение №610 от 09.12.2008г. по т.д.№391/08г. на ВКС, ТО, посочено и във връзка с първия въпрос. Наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с третия поставен въпрос се обосновава от касаторите отново с довод за неправилност на решението поради допуснато нарушение на процесуалните правила – твърди се, че въззивният съд като съд по същество е следвало да обсъди всички релевантни за делото факти и обстоятелства, а не да игнорира констатираното нарушение на първоинстанционния съд с мотив, че в тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила. Позовава се на решение №210 от 10.05.2012г. по гр.д.№317/2011г. на ВКС в което е прието, че произнасяне по искане, което е различно от заявеното, обуславя недопустимост на решението, а не неправилност.
Ответникът по касация [фирма] взема становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба срещу решението в обжалвана част е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното :
С решение от 11.07.2011г. по гр.д.№803/2005г. СГС е осъдил Е. С. П., М. В. П. и П. В. П. да заплатят на [фирма] сумата от 91 640лв., или всеки по 30 546.6лв., представляваща стойността на полученото на отпаднало основание – извършено строителство на сградата на основание сключен между последното и наследодателя им В. Г. П. договор за учредяване право на строеж от 28.03.1997г. по н.а.№200, н.д.№6410/97г. на Нотаруис при СРС, като е отхвърлил исковете за разликата до 102 500лв. ; отхвърлил исковете на [фирма] срещу [фирма] с правно основание чл.59 от ЗЗД за заплащане на сумата от 102 500лв. ; присъдил е разноски в полза на двете страни. С допълнително решение от 28.10.2011г. СГС е присъдил законната лихва върху главницата за периода от 20.01.2004г. до окончателното изплащане на сумата. Срещу основното решение в частта, с която исковата претенция е уважена в общ размер 91640лв., и допълнителното решение са постъпили жалби от ответниците Е. С. П., М. В. П. и П. В. П.. Основното решение е обжалвано и от ищеца в частта, с която е отхвърлен искът срещу Е. С. П., М. В. П. и П. В. П. за разликата над 91640лв. до 102500лв. С атакуваната в настоящото производство част от въззивното решение са потвърдени първоинстанционното решение в частта, с която Е. С. П., М. В. П. и П. В. П. са осъдени да заплатят общо 89900лв., и допълнителното решение, с което е присъдена законната лихва върху главницата за периода от 20.01.2004г. до окончателното изплащане на сумата. Останалата част от въззивното решение не е предмет на касационното производство.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че в исковата молба съдът е бил сезиран с главен иск от [фирма] срещу В. Г. П. / починал в хода на производството и заместен в процеса от касаторите като негови правоприемници/ за заплащане на сумата от 5 000лв. ; че след като не са наведени в исковата молба твърдения, че претенцията е частична, чрез посочване на общия размер на вземането и тази част от последното, която се предявява пред съда, то същата не е предявена като частична; че в случая определянето на действителния размер на вземането съставлява затруднение за ищеца, тъй като за това е необходимо приемането на експертно заключение, поради това същият разполага с правото да измени размера на претенцията си в хода на съдебното производство, което е и направил като е увеличил същата до 102500лв., като с факта на подаване на исковата молба в съда се прекъсва давността относно целия размер на вземането, а не само относно тази част, която е предявена. Приел е също, че между страните по главния иск е бил сключен договор за учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за строителство, който е бил развален по съдебен ред поради неизпълнение на задължението на приобретателя с решение по гр.д.№8443/98г. на СРС, което е влязло в закона сила на 19.11.1999г. ; че същото е довело до прекратяване на съществуващата между страните облигационна обвързаност и възникване на задължението на всяка една да върне на насрещната страна това, което е получила в изпълнение на договора, като в случая приобретателят е загубил учреденото му право на строеж за определените в договора обекти, тъй като се е отказал от него с декларация от 18.10.1999г., която е била вписана в книгите за вписване на 26.10.1999г., поради което съдебното решение е нямало правопрекратяващо относно това право действие; че решението за разваляне на договора се ползва със сила на присъдено нещо относно твърдяното от прехвърлителя неизпълнение на договорното задължение на насрещната страна, респ. установено в хода на съдебното производство частично изпълнение от последната, както следва : изграден сутерен в груб строеж, вкл. гараж №1 и избени помещения №6, 7 и 8 ; изграден партерен етаж на фаза груб строеж, вкл. магазин с площ от 37.01кв.м. ; на първи надпартерен етаж : ап.№4-частично изградени стени, частично изграден кофраж и армировка за ж.б. таванска плоча.Възивният съд е приел за неоснователни направените от ответниците две възражения – първото за погасяване вземането за стойността на извършените СМР, а другото за частично погасяване на претенцията за част от вземането, която е била съдебно предявена под формата на изменение на иска. За да обоснове този си извод е посочил, че декларацията от 18.10.1999г., която изхожда от представителя на ищцовото дружество, съдържа изявление за отказ от право на строеж, на бъдещи съдебни претенции срещу учредителя във връзка с имота, от всякакви претенции за строежа; че същата е породила действие само относно отказа от вещното право, с факта на нейното вписване в книгите за вписвания, но не и относно отказа от процесуална защита и от вземанията по договора; че за да доведе до погасяване на бъдещото вземане за стойността на извършените СМР, доколкото същото е възникнало след нейното издаване – влизане в сила на решението за разваляне на договора, е необходимо длъжникът и кредиторът да сключат договор за опрощаване; че едностранният отказ на кредитора от вземането няма погасяващо действие; че страните не са направили конкретна индивидуализация на вземането, чрез посочване на неговия източник, естество и размер, което е допълнително основание да се приеме, че възражението е неоснователно; че такова се явява и възражението за изтекла погасителна давност, тъй като в случая искът не е предявен като частичен, поради което и с предявяването му се прекъсва давността относно целия размер на вземането, а не само относно тази част, която е предявена. Въззивният съд въз основа на заключението на вещото лице, което е кредитирал като обективно и компетентно дадено, е приел, че действително извършените разходи в имота към 1999г., възлизат на 117 500лв.; че ищецът има право да претендира тяхното заплащане от наследниците на първоначалния ответник , като отговорността им следва да бъде разпределена съобразно тяхната квота от наследството на починалото лице – по 1/3 за всеки; че ответниците са направили възражение за прихващане със сумата от 50 000 евро с молба от 16.04.2004г., която сума съставлява действителната стойност на правото на строеж за обектите, които са били прехвърлени на третите лица, с което действие ищецът не е върнал учреденото му право в пълен размер, но същото е основателно само до размер 457.57 /деноминирани/лв. – действителната стойност на правото на строеж за трите обекта, прехвърлени от суперфициара в полза на трети лица преди разваляне на договора; че предприетото с въззивната жалба действие по предявяване на ново възражение за прихващане е процесуално недопустимо. Въззивният съд е констатирал в решението си, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила като е направил компенсация на насрещното вземане на ответниците с вземане на ищеца в размер 117500лв. вместо с 102 500лв., но е приел, че частта от решението на първата инстанция, в която исковете на ищеца са отхвърлени като погасени чрез компенсация за сумата от 12600лв. е влязло в сила и не е предмет на въззивен контрол.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението в атакуваната част. Съображенията за това са следните :
В случая въззивният съд не е давал правно разрешение на въпроса “обвързан ли е съдът от изрично заявената от ищеца позиция, че искът е предявен като частичен или може по своя преценка да приеме обратното”. Така поставен въпросът би имал значение за делото само ако съдът е дал правно разрешение по него и е основал на последното решаващите си изводи. Случаят не е такъв – изпълнявайки правомощията си съдът е определил предмета на спорното право и е квалифицирал иска съобразно изложеното в исковата молба. Следва да се има предвид, че с предявяване на иска, ищецът очертава неговия предмет, чиято иманентна характеристика е претендирания размер. Ако искът не е заявен като частичен при предявяването му, то той, като обхващащ цялото спорно право има за правна последица окончателното приключване на спора чрез влезлия по него в сила съдебен акт, който изключва възможността да се търси съдебна защита на това право отново. Съществуват различни начини за предявяване на частичен иск. Общото за всички тях е, че в исковата молба трябва да има изрично посочване, че искът е частичен, липсва ли такова посочване, счита се, че с иска е предявено цялото вземане. Изменението на така предявения иск в хода на висящия процес, съставлява предприета от ищеца промяна на предмета му или на страните по него. Поради тази причина и изменението на размера на иска – неговото увеличаване или намаляване не може да бъде възприето като нов иск – различен от вече предявения. Предвид изложеното с поставения въпрос не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. При отсъствие на последната не се дължи произнасяне по въпроса за наличието на специфичната такава, поддържана от касаторите.
Не е налице общата предпоставка за достъп до касация и във връзка с останалите два въпроса, поставени в изложението.
Така както са формулирани в изложението въпросите не са правни и по тях съдът не е давал правно разрешение. Питането следвало ли е съдът да обсъди събраните в хода на конкретното производство доказателства относно степента на завършеност на процесната сграда към момента на разваляне на договора за учредяване право на строеж или правилно е основал своето решение на събрани в друго производство данни и дали при констатиране на нарушение при постановяването на първоинстанционното решение въззивният съд може да го игнорира с мотив, че “решението в тази му част било влязло в сила”, при положение , че решението е обжалвано в цялата осъдителна част, касае фактите по делото, а в производството по чл. 288 от ГПК фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на проверка. Във фазата по допускане на обжалването касационната инстанция разглежда само правните разрешения на въззивния съд, включително процесуалноправните във връзка с процеса на доказване, но не и установените факти. По същество с поставянето на тези въпроси касаторите излагат доводи за неправилен анализ на доказателствата, за процесуални нарушения и необоснованост на решението, но тяхното обсъждане в производството по чл. 288 от ГПК е недопустимо. Евентуално наличие на такива пороци може да бъде обсъждано в производство по същество (чл. 290 от ГПК), като касационни основания, но не и в производството по допускане на касационното обжалване.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част.
Съобразно изхода разноски за касаторите не се следват, а ответникът по касационната жалба не е претендирал присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №367 на Софийски апелативен съд, постановено на 04.03.2013год. по в.гр.дело №87/2012год. в частта, с която са потвърдени решение от 11.07.2011г. и допълнително решение от 28.10.2011г., постановени по гр. д. № 803/2005г. по описа на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: