О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 1382
гр. София, 05.12.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на петнадесети ноември двехиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 1146 по описа за 2012 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Ф. С. Ф. от [населено място] чрез пълномощника му, адвокат К. Й. М. срещу решение № 754 от 15.05.2012 г. по гр. дело № 3228/2011 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, втори състав.
Ответникът [фирма], [населено място] в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа, че не са налице твърдените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване.
Третото лице – помагач на ответника [фирма], [населено място] не е взело становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което Софийски апелативен съд, гражданско отделение, втори състав е потвърдил решение от 20.04.2011 г. по гр. дело № 133/2008 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-15 състав, с което са отхвърлени предявените от Ф. С. Ф. против [фирма], [населено място] искове по чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумите: 23000 лв., претърпени имуществени вреди от наводняването на недвижим имот, представляващ къща и дворно място, находящ се в [населено място], [улица]; 12321.73 лв., заплатена компесаторна неустойка поради предсрочно прекратен договор за наем на имота, сключен 01.08.2007 г. със [фирма], [населено място]; 28678.27 лв., пропусната полза от невъзможност да бъде отдаван под наем същия имот; 13000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от наводняването на посочения имот. С въззивното решение е осъден Ф. С. Ф. да заплати на [фирма], [населено място] разноски по делото в размер на сумата 600 лв. От съдържанието на исковата молба съдът е приел, че ищецът не основава претенцията си на договорно основание, а се позовава на института на непозволеното увреждане, като предвид посочения ответник – юридическо лице и твърденията за деликтно поведение на негови служители, искът е квалифициран по чл. 49 ЗЗД. Направени са изводи за отсъствие на доказателства относно два от елементите на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД – противоправност и причинна връзка с претендираните да бъдат обезвредени вреди. По тези съображения искът е отхвърлен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се е позовала на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1, като е посочила, че при твърдение за недопустимост или нищожност на въззивното решение, касаторът не дължи изложение на основанията за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но въпреки това засяга този въпрос. Според жалбоподателя въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като и въззивният съд и първоинстанционният съд са се водили по предявената от ищеца правна квалификация, без да вземат предвид изложените в исковата молба твърдения.
Становището на касатора е неправилно. Въззивният съд е обсъдил твърденията в исковата молба, от които се извежда правното основание на претенцията, за да го определи съобразно процесуалното си задължение за установяване на правната квалификация на иска. Прието е в мотивите на обжалваното решение, че твърденията на ищеца формират извод за деликтно поведение от страна на служители на ответното търговско дружество. Действително от обстоятелствената част на исковата молба се установява, че ищецът, който сега поддържа довод за разглеждане на неговата претенция на непредявено основание е въвел в съдържанието й елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД. Изложил е подробни твърдения относно противоправността на поведението на служители на ответника, описал е причинените вреди, разграничавайки ги с оглед на естеството им и е извел твърдения за причинна връзка между противоправното поведение на служители на ответника и вредите. В исковата молба не са отразени твърдения за наличието на договор между страните във връзка с неизпълнението, на който да се претендира изплащането на обезщетение. Въззивният съд при определяне правното основание на иска по чл. 49 ЗЗД е съобразил изложените в исковата молба обстоятелства и за това следва да се приеме, че не се е отклонил при установяване на правната квалификация на претенцията от твърденията на ищеца. Ето защо се налага извода, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване с оглед вероятността за недопустимост на обжалваното решение. Този извод обуславя по – нататък разглеждане на посочените от касатора доводи по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил като процесуалноправен въпроса: „Разпоредбата на чл. 205, ал. 1, изр. 1 от ГПК /отм./, прегражда ли възможността на страните да искат във въззивното производство да бъдат събрани доказателства, които е можело да бъдат събрани пред първата инстанция”.
Страната се позовава на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК, т. 6, като и на решения на състави на ВКС, подробно отразени в изложението. От данните по второинстанционното дело се вижда, че въззивникът не е поддържал искане за допускане на съдебно – техническа експертиза относно причините за настъпване на вредите. В съдебното заседание от 14.03.2012 г. неговият пълномощник е заявил, че няма други доказателствени искания. За това посочената във въпроса хипотеза не е била разглеждана от въззивния съд и съдебният състав не се е произнасял по нея. Основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК въззниква при произнасяне на въззивния съд по конкретен въпрос, което съдържа правни разрешения в противоречие със задължителна или казуална практика. В разглежданият случай окръжният съд не се е произнасял по въпроса, засегнат от касатора и не е приел правни разрешения в противоречие с приложената съдебна практика.
Относно произнасянето на въззивният съд по вредите, касаторът е посочил, че „въззивният съд се е произнесъл и по материалноправен въпрос, касаещ съдържанието на понятието „вреда” по смисъла на ЗЗД”, но в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е формулирал конкретен въпрос. Жалбоподателят е отразил в т. 3 от изложението съображения за характеристиката на вредите, елемент от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, които съображения е определил като приети от въззивния съд, въпреки че в мотивите на въззивното решение такива изводи не се съдържат. Описаните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като правни разрешения на ВКС съображения също така не отговарят на мотивите в цитираното решение № 48/08.02.2011 г. по гр. дело № 545/2010 г. на ВКС. По този начин касаторът е изразил субективното си становище относно характеристиката на вредите, като елемент от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, без да обоснове противоречие в произнасянето на въззивния съд относно изводи в касационното решение. Не е налице общо основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. При липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е налице и допълнително основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящето производство в размер на сумата 1492.50 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска
колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 754 от 15.05.2012 г. по гр . дело № 3228/2011 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, втори състав.
ОСЪЖДА Ф. С. Ф., жив. [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място],[жк], Б. № 1, бл. 2А сумата 1492.50 лв. разноски за настоящето производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: