О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 213
София, 27.02.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 6151/2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от И. А. П. чрез пълномощника й адв.А. Д. срещу решение от 07.08.2014 г. по гр.д.№ 1651/ 2014 г. на Окръжен съд-Варна.
Ответникът по касационната жалба [фирма] -клон В., в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител главен юрисконсулт М. М. я оспорва.Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в предвидения от закона срок , от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 3138/16.06.2014 г. по гр.д.№3970/2014 г. на Варненския районен съд, 24 състав. С него са отхвърлени предявените от ищцата- касатор в настоящото производство искове с правно основание чл. 344 ал.1 т.1-т.3 КТ за : отмяна като незаконосъобразна на заповед № 1/07.01.2014 г. ,с която е прекратено трудовото й правоотношение въз основа на чл. 328 ал.1 т.2 пр.2 КТ; възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „Специалист поддръжка и приложения”; присъждане на обезщетение за времето,през което е останала без работа поради уволнението в размер на сумата 4 527,90 лв.,ведно със законната лихва от 26.03.2014 г. и са присъдени разноски. За да постанови този резултат въззивният съд е приел ,че работодателят е спазил изискванията на Наредба № 5/28.04.1987 г.за болестите,при които работниците,боледуващи от тях имат особена закрила, съгласно чл.333 ал.1 КТ. Ищата е декларирала,че не страда от заболявания към 29.11.2013 г.,предизвестието за прекратяването на трудовото й правоотношение е връчено на 03.01.2014 г. ,самата заповед- на 04.01.2014 г., а за първи път данни за заболяването й „ разстройство в адаптацията” се съдържат в болничен лист от 07.01.2014 г., който е представила. Работодателят е изпълнил задължението си да събере предварителна информация и въз основа на нея не се е създало съмнение , че тя страда от заболяване.Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението за неспазване на императивното законово изискване за провеждане на подбор, поради наличие на сходна длъжност със заеманата от ищцата. Съпоставил е длъжностните характеристики и е приел, че длъжността „Специалист поддръжка, приложения” е различна от длъжността „Проектант информационни системи”. Посочил е, че при закриването на единствена длъжност работодателят има правото , но не и задължението да извърши подбор.Приел е също така, че съкращаването в щата е реално,тъй като в новото щатно разписание не е фигурирала заеманата от ищата длъжност. С въззивната жалба на основание чл. 266 ал.3 ГПК са направени доказателствени искания за допускане до разпит на един свидетел,който да установи какви са били нейните основни функционални задължения и тези на посочена поименно служителка и каква част от тях представлява поддържката на програма „М.”, както и да бъде задължена ответната страна да представи протоколи за съпровождане на този продукт.Въззивният съд не е уважил исканията, като е намерил,че са неоснователни.Изложил е мотиви,че твърдяните обстоятелства не са нови и че събирането на исканите доказателства не би изяснило фактическата обстановка.В съдебно заседание ищцата е направила отвод на съдебния състав,разглеждащ спора и на всички съдии от съда на основание чл. 22 ал.1 т.6 ГПК.Навела е довод,че ответникът има договор за обслужване с Окръжен съд-Варна и на тази база са създадени близки отношения с ръководството, което влияе на безпристрастността на съдиите.Искането е оставено без уважение по съображения че съставът на съда не е предубеден или заинтересован от изхода на делото и че договорът е сключен по указания на В..
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа,че са налице такива по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.Поставя процесуалноправни въпроси, на които счита,че не е даден еднозначен отговор в съдебната практика, а именно:
-следва ли да има задължителни мотиви при отказ на съдебния състав да се отведе при своевременно направено искане по чл.22 ал.1 т.6 ГПК и ако няма такива това процесуално нарушение / чл.22 ал.2 ГПК/ води ли до опорочаване на решението по делото, особено ако има данни,че процесуалното поведение на съда спрямо съответната страна засяга правилността на постановеното решение.
-при безспорно наличие на условията за допускане и събиране на доказателства във въззивното производство по реда на чл. 266 ал.3 ГПК и въпреки това направен отказ от страна на съда без излагане на каквито и да било мотиви за това, достатъчно основание ли е да се приеме,че подобно процесуално поведение е относимо към правилността на съдебното решение и води до извод за съществуване на други обстоятелства,които пораждат основателно съмнение в неговото безпристрастие.
Относно тези въпроси поддържа касационно основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,като твърди,че отговорите ще са от значение за развитие на правото и ще бъде осигурено разглеждането на делата според точния смисъл на законите и невъзможност за намеса в съдебния процес на други фактори извън доказателствата по делото.
Поставя и материалноправния въпрос:
-в кои случаи е задължително извършването на подбор при съкращаване в щата и в кои не е задължително; за да се определи дали две и повече длъжности са сходни достатъчно ли е да се сравняват само задълженията, произтичащи от наименованието и длъжностната характеристика или следва да се съберат доказателства за действително изпълняваните трудови функции.
Счита,че въззивният съд не се е съобразил със създадената задължителна практика по този въпрос, а именно решения постановени по реда на чл. 290 ГПК по гр.д.№1696/2011г.,ІV г.о. и гр.д.№770/2012 г. на ІV г.о.
ВКС, състав на ІІІ г.о. намира,че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението ,постановено от въззивния съд. Първият въпрос е поставен в хипотеза, каквато не е възникнала във въззивното производство, доколкото въззивният съд е обосновал мотивите си за отказа да приеме направения му отвод.Същото се отнася и до втория процесуален въпрос, тъй като са изложени мотиви за отказа да бъдат събирани исканите доказателства. Като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК могат да се въвеждат само въпроси, по които има приети от въззивния съд правни разрешения, но не и съдържащи субективните виждания на страните по делото, във връзка с които не са формирани правни изводи и не са извършвани процесуални действия. Освен това въпросите поставени от касаторката са относими съм правилността на въззивното решение, каквито твърдения се съдържат и в тях. Правилността на атакувания съдебен акт, постановен от въззивния съд съгласно разрешенията в ТР № 1/ 10.02.2010 г. по тълк.дело №1/ 2009 г. на ОСГТК не може да бъде предмет на обсъждане и поставяне на въпроси във фазата по селекция на касационната жалба.Не е обосновано и твърдяното допълнително основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. То ще е налице, когато поставените въпроси са свързани с наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика или когато не е създадена такава . Касаторът трябва да изложи доводи, защо съдебната практика е неправилна или защо трябва да бъде изменена в насока,която намира за правилна, или ако липсва такава, в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска.Това не е сторено.
Материалноправният въпрос в неговата втора част е формулиран с оглед анализа на доказателствата. С него също не може да бъде обосновано общо основание за допустимост на касационно обжалване. Единствено в своята първа част материалноправният въпрос е релевантен.Във връзка с него обаче не е обосновано допълнителното основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Касаторът не е изложил аргументи в какво се изразява противоречието между правните изводи на въззивния съд по въпроса и приетото в задължителната съдебна практика. Не се установява твърдяното отклонение от разрешенията в приложените решения на ВКС,доколкото в обжалваното решение подробно е обсъдено различието в трудовите функции на двете длъжности и че само понякога служителките са осъществявали трудовите си задължения заедно. Необосноваването на общо и допълнително основание ще има за последица недопускането до касационно обжалване на решението, постановено от въззивния съд.
Ответникът по касационната жалба е претендирал присъждане на възнаграждение за юрисконсулт за това производство, което с оглед изхода на делото и съгласно чл.78 ал.8 ГПК следва да бъде уважено.Неговият размер се определя съгласно правилата на Наредба №1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ,визирани от чл.7 ал.1 и ал.2 т.2 и чл.9 ал.2 в размер на 500 лв.Претендирани са и други разноски,но не са представени доказателства да са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 07.08.2014 г. по гр.д.№1651/2014 г. на Окръжен съд-Варна.
ОСЪЖДА И. А. П. да заплати на [фирма]- клон В. сумата 500/петстотин/ лв. възнаграждение за юрисконсулт.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: