5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 181
гр. София, 12.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 4212/2015 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. З. С. и В. П. Й. чрез адвокат С. А. срещу решение № 1987 от 24.03.2015 г. по гр. дело № 12362/2014 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ – д въззивен състав.
В отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът Г. С. М. чрез адвокат В. Я. е изложил становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Не са налице предпоставки за допускане касационен контрол поради следните съображения:
Предмет на жалбата е цитираното по – горе въззивно решение, с което състав на Софийски градски съд /СГС/ е потвърдил решение от 20.05.2014 г. по гр. дело № 1560/2013 г. на Софийски районен съд, гражданско отделение, 29 състав в обжалваната част, с която настоящите жалбоподателки са осъдени да заплатят на Г. С. М. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата 9750 лв., получена на отпаднало основание – развален предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот от 03.10.2007 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба – 11.01.2013 г. до окончателното изплащане, както и сумата 725.60 лв., разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Жалбоподателките са изложили оплакване за недопустимост на въззивното решение, свързано с твърдението им за произнасяне на СГС по непредявен иск. Твърдението е, че ищецът не бил поискал присъждане на законна лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното изплащане. Съдът сам определил, че претенцията е считано от исковата молба до окончателното плащане. В приложението е посочено, че възражения в тази връзка били направени още във въззивната жалба, но СГС не се произнесъл по тях, с което постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решения, подробно изброени от жалбоподателките.
Съгласно разясненията в т. 1 ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС касационният съд е задължен да извърши служебно проверка относно вероятна недопустимост на възззивното решение дори и касаторът да не се е позовал на такъв порок на съдебния акт. В изпълнение на тези разрешения настоящият състав на ВКС при разглеждане на проведените от ищеца и съда процесуални действия по образуване и движение на съдопроизводството по поставения процесуалноправен въпрос не констатира нередовности на исковата молба, които да обосновават извод за съществуването на вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо. Ищецът е поискал присъждане на лихва върху главница в размер на сумата 9750 лв., правилно квалифицирана от съдилищата, като обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, от 02.02.2008 г. до датата на завеждане на исковата молба в размер на сумата 250 лв. Също така ищецът е поискал присъждане и на законна лихва, чийто начален момент се определя с оглед на посочения с исковата молба период на обезщетението за забава, тъй като дефинитивно законната лихва следва по време лихвата по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, т.е. началният момент е от датата на исковата молба. За това следва да се приеме, че въззивният съд не се е произнесъл при наличието на процесуални пречки за разглеждане на спора по същество. Петитумът на исковата молба в частта относно искането за присъждане на законна лихва е ясен, поради което следва да се приеме, че първоинстанционният съд, а след това и въззивният съд са били сезирани с редовна искова молба. С оглед на изложеното настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради липсата на данни за вероятна недопустимост на въззивното решение.
В приложението са поставени въпроси, формулирани както следва: „Какви обстоятелства следва да бъдат установени и доказани по делото, за да се приеме, че са налице основанията по чл. 152 ЗЗД? Необходимо ли е в дадените свидетелски показания непременно да се борави с правни понятия като „обезпечение“ /вместо житейски популярни понятия като „гаранция“/ и „предварителен договор“ /вместо „ще стане собственик“ на имота/, за да се приеме, че процесния договор е нищожен на основание чл. 152 ЗЗД ?” ; „Необходимо ли е изрично отправяне на волеизявление за разваляне на предварителния договор, за да се претендира връщането на дадената сума? Следва ли в исковата молба да се съдържа изрично изявление за разваляне на договора и срок за доброволно изпълнение, за да се приеме, че същата представлява покана на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД ?” ; „Кой е крайният момент до който страната, претендираща разноски, следва да ги установи и да представи доказателства за тях ?”.
По първият въпрос СГС е приел, че от значение за преценката за наличие на съглашение по чл. 152 ЗЗД е уговарянето на сделката, с която е определен начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона да е направено предварително, а не след възникване на вземането. В тази връзка в обжалваното решение е посочено, че дори и да се приеме от показанията на свидетелката В. наличието на договор за заем, не е доказано, че същият е обезпечен с процесния предварителен договор за покупко – продажба. Констатирано е, че свидетелката не е изложила, че предварителния договор за покупко – продажба е бил сключен като обезпечение на договора за заем, а е посочила единствено, че майка й – ответницата С. е предала на М. нотариален акт за имота, който последният да държи, като гаранция за връщане на заема, както и че са били подписани някакви документи, но не знае какви. Изложените правни разрешения на въззивния съд не са в противоречие с цитираната съдебна практика – решения по гр. дело № 1206/2010 г. на състав на ІV г.о. и решение по гр. дело № 3709/2014 г. на състав на ІV г.о., с която е даден отговор на въпроса, допустими ли са свидетелски показания, когато не се претендират последиците на един договор, а установяването е с оглед на друго спорно правоотношение. В касационните решения е прието, че когато страни по договор за заем сключат и предварителен договор за продажба на определен недвижим имот за обезпечаване вземането на заемодателя, за установяване недействителността на предварителния договор не важи ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК. СГС в съответствие с посочените правни разрешения е приел, че ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК за доказване на възражението на ответниците по чл. 152 ЗЗД не важи и свидетелските показания са допустими. За това и е обсъдил показанията на свидетелката В.. Другият въпрос – необходимо ли е в дадените свидетелски показания непременно да се борави с правни понятия, за да се приеме, че процесният договор е нищожен на основание чл. 152 ЗЗД е фактически, тъй като се отнася до преценката, която въззивния съд трябва да направи, за да кредитира възражение на страната. По фактическите въпроси не се формират общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1. Ето защо следва да се приеме, че като не са обосновали допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос и не са въвели общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК по зададения към него въпрос за съдържанието на свидетелските показания, обуславящо извод за приложение на чл. 152 ЗЗД, жалбоподателките не са обосновали приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е мотивирано чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална с оглед промяната на законодателството и обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез посочване и обосноваване на непълнота, неяснота или противоречивост на конкретни разпоредби. Жалбоподателките не са съобразили разясненията в т. 4 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС.
По втория въпрос по реда на изложението в приложението не е обосновано допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК. Въпросът не е въведен с оглед на приетите правни разрешения от СГС. Решаващият състав на въззивната инстанция е приел, че в исковата молба, с която се претендират последиците от развалянето на договора, имплицитно се съдържа предупреждение и волеизявление за разваляне на договора поради неизпълнение на задължения на другата страна, поради което с нея може да бъде развален двустранен договор, независимо дали е посочен подходящ срок за изпълнение, не е посочен срок или посоченият срок е недостатъчен. Съдът е приел освен това, че договорът се счита развален с исковата молба, ако длъжникът не изпълни в хода на производството по делото до изтичането на обективно подходящия с оглед на обстоятелствата срок. Тези разрешения са направени в съответствие с практиката на ВКС – решение по гр. дело № 920/2009 г. на състав на ІV г.о., решение по т. дело № 60/2010 г. на състав на ІІ т.о. и др., на която СГС се е позовал. Касаторите са поставили въпроса с оглед на становището си за изрично отправяне на покана за разваляне на договора, като предпоставка за приложение на чл. 55, ал. 1, пр. 3, ЗЗД, както и с оглед на становището си, че следва да има извънсъдебно едностранно изявление за разваляне на договора с даден подходящ срок.
Не е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, когато правният въпрос произтича от становище на страната, а не от разрешения на съда, обусловили изхода на делото. В случая липсата на общо основание е резултат от поставяне на въпроса с оглед становище на страната. Липсата на допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК е резултат от позоваването на касаторите на решение на СГС по гр. дело № 448/2013 г., за което няма данни от представеното копие, да е влязло в сила. Съдебните актове, които не са влезли в сила, съгласно разясненията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС не формират съдебна практика.
По последния от поставените въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационен контрол на решението в частта за разноските е обусловено от допускането на касационен контрол на решението, с което въззивният съд се е произнесъл по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Липсата на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, с което е разрешен материалноправния спор има за правна последица недопускане касационно обжалване на решението и в частта за разноските.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1987 от 24.03.2015 г. по гр. дело № 12362/2014 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ – д въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: