О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1205
София, 03.12.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети октомври две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 4129/2013 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1т.1 и т.3 ГПК.
Образувано е по повод постъпила касационна жалба от „Близу М. енд Б.”-ЕАД, представлявано от процесуален представител юрисконсулт М. Д.,срещу решение от 05.03.2013 г. по гр.д.№13994/2012 г. на Софийски градски съд /СГС/, ІІ-б отделение.
Ответникът по касационната жалба Б. Н. А. не изразява становище по нея.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима ,тъй като е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие и предмет на обжалване решение по неоценяеми искове, а оценяемият иск е с цена над 5 000 лв .
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение от 16.08.2012 г. по гр.д.№30631/2012 г. на Софийски районен съд, 77 състав в частта, с която е уважен искът по чл.344 ал.1 т.3 вр.чл.225 КТ за сумата над 2 700,93 лв. до размер на сумата 3056,85 лв. и вместо това е постановил отхвърлянето му.В останалата част същото е потвърдено- относно иска по чл.344 ал.1 т.1 КТ за отмяната като незаконно уволнението на ответника , извършено със заповед № 65/25.04.2012 г. на работодателя и относно иска по чл.344 ал.1 т.3 вр.чл.225 КТ в частта, с която същият е уважен до размер на сумата 2 700,93 лв. за обезщетяването му за периода от 26.04.2012 г. до 08.08.2012 г. поради оставане без работа и полагане на труд на по-ниско платена работа ,ведно със законната лихва от 22.06.2012 г. ,както и в частта, с която същият е отхвърлен за разликата до 5120 лв. Въззивният съд е приел, че ответникът по касационната жалба е работил като „специалист обучение” и по т.16 от трудовия си договор е имал задължението да не встъпва в друго трудово или гражданско правоотношение с работодател, който извършва конкурентна дейност , както и самостоятелно или в сдружение да не извършва дейност, която е конкурентна на осъществяваната от настоящия му работодател. В заповедта ,с която му е наложено наказание дисциплинарно уволнение е посочено, че е участвал като актьор в телевизионна реклама на „М.”-ЕАД, с което е нарушил задължението си за лоялност към работодателя и за неизвършване на конкурентна дейност. В писмения отговор е уточнено, че чл.190 ал.1 т.4 КТ не е цитиран коректно в заповедта, че е допусната явна фактическа грешка и че нарушението е по чл.187 т.10 КТ. Въззивният съд е направил извод, че ответникът по касационната жалба не е извършил конкурентна дейност, но е нарушил задължението си по чл.16 от договора , доколкото рекламираното дружество има частично идентична и конкурентна дейност с работодателя. Същевременно е приел, че същото се възприема в общественото пространство като предлагащо услуги за мобилни телефони и в този смисъл ответникът по касационната жалба не би могъл да злепостави и да причини вреди на касатора. При преценката по чл.189 КТ е счел, че той не е имал съзнанието, че нарушава задълженията си по трудовия договор и че с участието си в рекламата не е имал за цел да злепостави или навреди на работодателя си.Поради това е приел, че наложеното наказание не съответства на тежестта на нарушението.
В изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т. 3 ГПК.
Във връзка с основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК касаторът не е извел материалноправен или процесуално правен въпрос, обусловен от правните разрешения на въззивния съд, като общо основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът счита за противоречащ на трайната практика на ВКС извода на въззивния съд, че с нарушението на задължението за лоялност ответникът по касационната жалба не може да го злепостави или да му причини вреди, като цитира две решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 86/25.05.2011г. по гр.д.№1734/2009 г.,ІV г.о. и решение № 379/11.10.2011 г. по гр.д.№100/2011 г.,ІV г.о.Също така намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 232/18.05.2012 г. по гр.д.№41/2012 г. на ІV г.о. и че подобно на изразеното в него разбиране се съдържа и в цитираното вече решение № 86/25.05.2011г. по гр.д.№1734/2009 г.,ІV г.о. Твърди, че изводът за липса на съзнание от страна на работника, че нарушава задълженията си по трудовия договор противоречи на разрешението, че „нарушението е възможно и при неумишлено поведение на работника, когато в резултат на неполагане на дължимата грижа последният засегне съществено интересите на работодателя”. Оплакванията на касатора са свързани с правилността на обжалваното решение, а цитираната задължителна практика е неотносима към настоящия случай , тъй като в нея се дават разрешения относно дисциплинарното нарушение злоупотреба с доверието на работодателя , различно от дисциплинарното нарушение извършено от ответника по касационната жалба и при различна фактология.
Касаторът поддържа касационно основание и по чл.280 ал.1 т.3 КТ, като извежда четири материалноправни въпроса. Първият от тях е :
– дали рекламирането на услуги и насочването на неограничен кръг лица да предпочетат услугите на едно дружество пред услугите на работодателя е достатъчно , за да бъде установено нарушение на задължението за лоялност и да се наложи най-тежкото наказание дисциплинарно уволнение.При осъществяване на дейност в полза на дружество, явяващо се конкурент на работодателя, в т.ч. чрез подпомагане на неговата рекламна дейност, маркетингова политика , популяризиране услугите на конкурента и др., налице ли е във всички случаи нарушение на задължението за лоялност на работника или служителя по смисъла на чл.126 т.9 КТ. Достатъчно тежко ли е такова нарушение, че да оправдае налагането на наказание дисциплинарно уволнение. Счита , че следва да бъдат обхванати съвременните комуникации и рекламата като средство за популяризирането на такива услуги при изключително динамичната конкурентна среда на пазара и да се разгледа въпросът за точното прилагане на закона и за развитието на правото в тази сфера. Така поставен въпросът в първите си части е свързан с фактическите изводи на въззивния съд, който в съответствие с твърденията на касатора е приел, че ответникът по касационната жалба е нарушил задължението си за лоялност към работодателя, а в последната част е във връзка с правилността на обжалваното решение.
Следващият изведен въпрос е : от значение ли е наличието или липсата на пълна идентичност в предмета на дейност на работодателя и предоставяните от него услуги и предмета на дейност на другото дружество, съответно неговите услуги, чрез което работникът проявява нелоялното си отношение към работодателя. Отразява ли се тежестта на нарушението на задължението за лоялност фактът, че работодателят и конкурентното дружество използват различни методи за предоставяне на едни и същи услуги.Този въпрос не кореспондира с правните разрешения на въззивния съд, всъщност се обсъждат някои от фактическите му изводи. Аргументацията на касатора се свежда до коментар на приложени към касационната жалба доказателства относно предмета на дейност на двете дружества.
Третият поставен от касатора въпрос е: нелоялното отношение на работника , изразяващо се в участието му при популяризиране и рекламиране на продукти и услуги на дружество, осъществяващо идентична и конкурентна дейност на извършваната от работодателя, от естество ли е пряко или косвено да причини вреди на работодателя, вкл. изразяващи се в пропуснато увеличение на потребителите и съответно приходите на работодателя. Въпросът също е свързан с фактическите, а не с правните изводи на въззивния съд.
Четвъртият въпрос е: липсата на конкретна цел или мотив за злоупотреба с доверието на работодателя и съответно за нарушаване на задължението за лоялност означава ли, че във всички случаи нарушението на задължението за лоялност не е достатъчно тежко за да бъде наложено наказание дисциплинарно уволнение.Въпросът е свързан със становището на касатора за неправилност на въззивното решение.
ВКС на РБ, състав на ІІІ г.о. счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. То е обусловено от извеждането от страна на касатора на материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е станал причина за вземане на решението му, като общо основание за допускане на касационно обжалване.Въпросът следва да е от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното от чл. 280 ал.1 ГПК приложно поле не трябва да се припокрива с основанията за обжалване по чл. 281 ГПК. Разграничаването между тях трябва да е ясно и категорично очертано. Само основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК.Основанията за касационно обжалване по чл.281 ГПК са предмет на разглеждане в следващия стадий на процеса-този по чл.290 ГПК, след успешна селекция на касационната жалба.Въпросът следва да е свързан с конкретната проблематика по делото и с вижданията и правните разрешения на съда ,постановил обжалваното решение, а не с проблем по обща тема, която касаторът намира за актуална.В случая не е изведен обуславящ правен въпрос като общо основание за допускане на касационно обжалване.Изложените оплаквания от касатора могат да бъдат квалифицирани като такива по чл.281 ГПК, но те не следва да бъдат обсъждани в настоящото производство.Според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГКТК, касационният съд не може да изведе сам правния въпрос въз основа на оплакванията и твърденията на касатора, тъй като ще наруши диспозитивното начало. Освен поставяне на правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване следва да е обосновано и доказано и допълнително основание, чрез развиването му в някоя от хипотезите по чл. 280 ал.1 ГПК,в които същият намира проявление. Без обосноваването на общо основание за допускане на касационно обжалване е невъзможно обосноваването и на допълнително основание за това.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 05.03.2013 г. по гр.д.№13994/2012 г. на СГС, ІІ-б отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: