О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 820
София, 15.07.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1553/2015год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Л. Ч. и А. Р. Ч., подадена чрез адв.М. от АК [населено място], против въззивно решение № 778 от 10.12.2014г. на Пловдивски апелативен съд /П./, постановено по в.гр.д.№ 1109/2014г. С въззивното решение П. е потвърдил решение №1303 от 04.07.2014 г., постановено по гр. д. 760/2013 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, XV гр. състав, с което на основание чл.135 ЗЗД е обявена за недействителна спрямо М. Х. М., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.4, ап.11, сделката, извършена с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №51, т.ІІ, рег. №2350, дело №246/31.07.2008г. на нотариус Д. А. с район на действие района на ПРС, с която [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет.1, ап.З, е продало на П. Л. Ч., ЕГН [ЕГН], подробно описаните в решението недвижими имоти, и с което са осъдени общо [фирма], П. Л. Ч. и А. Р. Ч. да заплатят на М. Х. М. сумата 3 230 лева – разноски по делото.
В касационната жалба се релевират доводи за необоснованост и неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Поддържа се, че съдът не е обсъдил всичките им доводи и съображения по делото, не е анализирал правилно събраните по делото доказателства и е достигнал следствие на това до грешни крайни изводи. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на иска.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1и т.2 ГПК във връзка с уточнения от съда въпрос : „Увреждаща ли е сделката ако длъжникът разполага и с друго имущество за удовлетворяване вземането на кредитора?”. Според касаторите решението на съда е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Решение № 655 от 5.07.2007 г. на ВКС по гр. д. № 573/2006 г., II г. о.; Решение № 1142 от 13.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4433/2007 г., I г. о., ГК; Решение № 111 от 19.03.2008 г. ни ВКС по т. д. № 627/2007 г., ТК, I о. и Решение № 313 от 16.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 72/2008 г., IV г. о., ГК, в които се приема, че искът по чл.135 ЗЗД не може да бъде уважен, ако макар и да е извършена разпоредителна сделка длъжникът разполагасъс средства, с които да удовлетвори задължението си към кредитора. Счита, че решението е в противоречие и с казуалната практика, обективирана в Решение №1370 от 2012г. на П. Апелативен Съд по в.гр.д.№1226 от 2012г.; Решение №512 от 29.10.2013г. ни П. Апелативен Съд по т.д.№701 от 2013г.; Решение №793 от 01.12.2010г. на П. Апелативен Съд по в.гр.д.№620 от 2010г.; Решение №120 от 09.07.2013г. на Варненски Апелативен Съд по в.гр.д.№232 от 2013г.; Решение №123 от 15.04.20Юг. на В. Окръжен Съд по гр.д.№69 от 2010г., за които няма данни дали са влезли в сила.
Касаторите считат, че е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с уточнения от съда въпрос: ”Налице ли е увреждане по смисъла на чл.135 ЗЗД ако сделката, чиято отмяна се иска, е извършена от търговец в кръга на обичайната му търговска дейност?” Поддържат, че по този материалноправен въпрос, по който П. се е произнесъл в обжалваното решение, няма съдебна практика /задължителна или незадължителна/, поради което считат, че същият е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
На последно място в изложението си касаторите сочат, че въззивният съд е решил в противоречие с практиката на ВКС /чл.280 т.1 ГПК/ съществения въпрос – „ за задължението на съда за преценка на всички доказателства и доводите на страните и задължението му да основе решението върху приетите за установени обстоятелства и закона”. За да обосноват наличието на противоречие поддържат, че въззивният съд „без да обсъди в цялост изложените във въззивната жалба обстоятелства и възражения, без да съобрази и обсъди всички доказателства по делото в тяхната цялост, доводите и възраженията на страните и разпределението на доказателствената тежест” е формирал неправилния извод, че е налице увреждане, както и знание у касаторите за увреждане. Позовава се на Решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., ГК; Решение М 264 от 18.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 915/2012 г., IV г. о., ГК; Решение № 326 от 20.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 177/2012 г., III г. о., ГК; Решение № 331 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1649/2010 г., IV г. о., ГК; Решение № 844 от 5.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3702/2008 г., IVг. о., ГК.
Ответната страна М. Х. М., в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК чрез адв.М. от АК [населено място], взема становище, че касационната жалба е недопустима поради просрочие, евентуално – че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.Претендира присъждането на разноски.
Ответната страна [фирма] не взема становище.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол. Същата е и редовна като подадена в срока по чл.283 ГПК – видно от отбелязването на длъжностното лице в регистратурата на съда, същата е изпратена по курие на 23.01.2015г. в последния ден на едномесечния преклузивен срок, който за касаторите е започнал да тече от 23.12.2014г., когато им е връчен преписът от въззивното решение.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното :
Предявен е иск с правно основание чл.135 от ЗЗД с искане да бъде обявена за недействителна спрямо ищеца М. Х. М. сделката, с която длъжникът [фирма] го уврежда, изразяваща се в сключването на договор за покупко-продажба с продавач – ответникът [фирма], и купувач – П. Л. Ч., по време на брака й с А. Р. Ч.. За да постанови този резултат, описан по-горе в определението, въззивният съд е приел за установено след анализ на доказателствата, че е налице валидно заемно правоотношение между ищеца и ответното дружество [фирма] / с предишно наименование [фирма]/, по което ищецът е изпълнил задължението за предаване на заемната сума, уговорения падеж за връщането й е настъпил, но и по настоящем задължението на ответното дружество в пълния му размер не е погасено; че с оглед на това ответното дружество [фирма], извършило атакуваните разпоредителни сделки, има качеството длъжник по смисъла на чл.135 от ЗЗД по договора за заем — правоотношението, от което възниква вземането на ищеца; че извършеното от дружеството разпореждане в полза на ответниците – физически лица, е увреждащо, тъй като обективно намалява длъжниковото имущество и поставя в риск удовлетворяването на кредитора. По отношение на твърденията, че към момента на осъществяване на сделката ответното дружество е разполагало с други недвижими имоти — самостоятелни обекти в сгради и с права на строеж, стойността на които е надхвърляла размера на заема, съдът е приел, че дори и длъжникът да притежава друго имущество, с оглед данните по делото част от него вече служи като обезпечение по други правоотношения, т.е. не е ясно доколко действително би била налице възможност за удоволетворяване от него; че увреждащо е всяко действие, всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника; че увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора в това число извършено опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и т.н. Счел е също, че няма никакво значение за спора обстоятелството, че извършената разпоредителна сделка е свързана с основния предмет на дейност на длъжникът – юридическо лице — да строи и продава имоти; че длъжникът по заемното правоотношение знае за увреждането, доколкото е наясно със съществуването на дълга /сам го е отразил и в счетоводството си/, но пристъпва към намаляване на имуществото си чрез продажбата на описаните три самостоятелни обекта; че намеренията на ответниците физически лица да притежават жилище в [населено място], защото до този момент не разполагали с такова, са без значение за спора, тъй като важно е да е налице обективно увреждане на кредитора като резултат от сделката, чиято недействителност се претендира, което се и установява в случая. Приел е и това, че съгласно чл.135 ал.2 от ЗЗД знанието за увреждане се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника, а в случая купувачите по сделката са родители — възходящи, по отношение на управителя и представляващ дружеството длъжник. След анализ на събраните доказателства е обосновал извод, че тази презумпция за знание не е оборена в процеса.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл. 290, ал. 2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т. 1 от ТР № 1/19.II.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Първият формулиран в изложението въпрос е правно разрешен от въззивния съд и обуславя решаващите му изводи, поради което и съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Не са налице обаче поддържаните допълнителни основания по чл.280 т.1 и т.2 ГПК. Съображенията за това са следните:
За да е налице основанието по чл.280 т.1 ГПК е необходимо правното разрешение на въззивния съд по конкретния правен въпрос да е в противоречие с правното разрешение по същия правен въпрос, дадено със съдебен акт от обхвата на задължителната за съдилищата практика. В този обхват според задължителните разяснения, дадени с ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, влизат Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК. За да е налице основанието по чл.280 т.2 ГПК е необходимо правното разрешение на въззивния съд по конкретния правен въпрос да е в противоречие с правното разрешение по същия правен въпрос, дадено с влезли в сила актове от обхвата на казуалната практика – влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Същевременно наличието на противоречива практика по правен въпрос обаче не винаги е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Възможно е по прилагането на определена правна норма да съществува противоречива съдебна практика, която обаче е уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл. 291 ГПК. Когато обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос.
В случая, актовете, на които са се позовали касаторите във връзка с основанието по чл.280 т.1 ГПК, са решения на ВКС, постановени по реда на ГПК /отм./ и като такива са извън задължителната практика по смисъла на чл.280 т.1 ГПК, а са част от казуалната практика, относима към основанието по чл.280 т.2 ГПК. Поради изложеното не може да се обоснове извод за наличие на това поддържано от касаторите допълнително основание. Не е налице и второто подържано допълнително основание. Приложените от касатора решения, постановени от апелативен съд П., Апелативен съд В. и Окръжен съд [населено място] не са от естество да обосноват извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 т.2 ГПК, тъй като по делото липсват доказателства дали същите са влезли в сила. Не се обосновава извод за наличие на основанието по чл.280 т.2 ГПК и във връзка с приложените решения на ВКС от обхвата на казуалната практика. Това е така защото по този въпрос практиката е уеднаквена с множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – пример : Решение № 407 от 29.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2301/2014 г., IV г. о., ГК; Решение № 639 от 6.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 754/2009 г., IV г. о., ГК, и др. С тях е прието, че всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора. Отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, в т. ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр. За обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество (чл. 133 ЗЗД), поради което право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество – дали с обезпеченото в негова полза имущество на длъжника или с друго налично такова. Длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото – той не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. В случай, че длъжникът е добросъвестен, то притежаваното друго имущество би му послужило за доброволно изпълнение на дълга и в този случай обявената на основание чл. 135 ЗЗД относителна недействителност на разпоредителната сделка би изгубила правно значение. При недобросъвестност на длъжника обаче, кредиторът би разполагал с възможност да се удовлетвори по своя преценка и с оглед интересите си чрез насочване на принудителното изпълнение върху всяко от притежаваните от длъжника имущества, за която именно цел на кредитора е предоставена възможността за провеждане на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД. въззивното решение не се отклонява от така формираната задължителна практика по въпроса.
Вторият поставен от касаторите въпрос е правно разрешен от въззивния съд, но не обуславя решаващите му изводи за основателност на претенцията. Поради това същият не съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. При отсъствие на общо основание не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е поддържаното допълнително такова. Въпреки това следва да се посочи, че твърдението на касатора за липса на съдебна практика по въпроса не е достатъчно да обоснове извод за наличие на това основание. Същевременно въпросът се свежда до това кога сделката е увреждаща за кредитора по смисъла на чл.135 ГПК. По този въпрос е налице задължителна съдебна практика – пр. решение на ВКС- ІV ГО, постановено по гр.д.754/2009г., по реда на чл.290 ГПК, от която въззивното решение не се отклонява.
В последната трета точка от изложението си касаторите не са формулирали правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК № 1/2009 г./, а са изложили доводи за допуснато от въззивната инстанция процесуално нарушение при анализа на доказателствата и за необоснованост на решението. Не може да се третира като релевантен поставеният в изложението “въпрос” за задължението на съда за преценка на всички доказателства и доводи на страните и задължението му да основе решението върху приетите за установени обстоятелства и закона, тъй като с оглед начина , по който е формулиран от касаторите, а с оглед и на обосновката към него с оглед поддържаното допълнително основание е видно, че същият няма правен характер и не е свързан с решаващите мотиви на въззивният съд, а със становището на страната, изведено от доводи за неправилност на мотивите на съда, за неправилен и непълен анализ на събраните доказателства, които са ирелевантни към производството по чл. 288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл. 281 ГПК.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касаторите не се следват, а ответниците по касационната жалба не са претендирали присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 778 от 10.12.2014г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 1109/2014г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: