О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 207
София, 17.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 4861/2015 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [фирма] /при вероятно допусната техническа грешка на действителното наименование [фирма],посочено в исковата молба/ чрез пълномощници адв.М. П. и адв.А. М. срещу решение № 1113/28.05.2015 г. по гр.д.№3314/2011 г. на Апелативен съд-София, 7 състав.
Ответницата по касационната жалба М. С. Ч. в писмен отговор подаден чрез адв.И. И. я оспорва.Претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна,която има правен интерес от предприетото процесуално действие и е процесуално допустима.
С обжалваното решение е отменено решение № 3290/04.06.2011 г. по гр.д.№654/2007 г. на Софийски градски съд, І-9 състав в частта, с която е отхвърлен насрещният иск предявен от ответницата М. С. Ч. против ищеца [фирма]-касатор в настоящото производство, с правно основание чл. 59 ЗЗД, за заплащане на обезщетение за ползване без основание на недвижим имот, за сумата 24 485 лв.,представляваща разликата между присъдения от първоинстанционния съд размер на обезщетението от 81 589,95 лв. до дължимия размер от 106 074,95 лв. и вместо това е постановил осъждането на ищеца да й заплати още 24 485 лв. обезщетение за ползване без основание описан недвижим имот, представляващ къща, състояща се от сутеренен етаж, първи и тавански етажи, с площ на всеки един от 144 кв.м.,ведно с дворно място от 455 кв. м., намиращи се в [населено място], на посочен адрес, съставляващи имот пл.№19, кв.25 при цитирани граници,ведно със законната лихва от 26.03.2008 г. до окончателното й плащане.Решението е оставено в сила в останалите обжалвани части, с които е отхвърлен предявеният от касатора срещу ответницата иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 200 000 лв. и е уважен насрещният иск до размер на сумата 81 589,95 лв. Присъдени са разноски. Въззивният съд е приел, че между страните били сключени анекс към договор и три договора за наем с предмет процесния недвижим имот, като последният е от 2002 г. и е със срок на действие 10 години. Според чл.7 абзац 4 от договорите разноските, таксите и другите разходи във връзка с ремонти и съпътстващите ги действия, а именно-осигуряване и пускане на ток,вода, телефон и други, остават за сметка на наемателя.През 1995 г. ответницата придобила ? идеална част от имота по договор за дарение, а с нот.акт от 1997 г. е призната за собственик на целия имот, въз основа на завещание. С влязло в сила решение по гр.д.№ 3184/ 2005 г. на Софийски градски съд наемното отношение между страните е било прекратено поради развалянето на договора за наем с предявяването на исковата молба от М. С. Ч. и настъпилия ефект от връчването й на 08.03.2004 г. С това решение касаторът е бил осъден да й заплати и сумата 1000 лв. обезщетение за ползване на имота без основание след прекратяването на договора за наем в периода 08.03.2004 г.-25.03.2004 г.Предмет на настоящия спор е предявен от касатора иск за направените от него подобрения в имота в размер на сумата 200 000 лв., с които ответницата се е обогатила,ведно със законната лихва.От своя страна ответницата е предявила насрещен иск, претендирайки обезщетение за ползването на имота от 08.03.2004 г.-до предявяване на иска на 25.03.2008 г. в размер на сумата 115 700 лв.,ведно със законната лихва. По делото е представено съдебно удостоверение изх.№02586/01.03.2010 г. ,издадено от ЧСИ рег.№ 781, в което е отразено, че на 18.11.2009 г. е съставен протокол за въвод – за предаване владението върху имота на собственичката и в който е описано състоянието му: демонтирани външните прозорци,вътрешни врати,радиатори, изкъртено дюшеме,ел.инсталация, вик инсталация-разрушени,изпочупен фаянс и санитария,нарязана ламперия,липсваща входна врата на двора. Във връзка с иска на касатора са изслушани многобройни експертни заключения за извършените подобрения.С оглед отразеното в цитираното удостоверение въззивният съд е намерил,че при въвода процесният имот е бил в окаяно състояние,поради което ответницата не следва да заплаща каквито и да било подобрения . Счел е за безпредметно да обсъжда отделните СТЕ за конкретните подобрения и тяхната стойност. Направил е извод,че не е налице обогатяване на ответницата за сметка на касатора, тъй като дори и твърдяните подобрения да са извършени,то от тях се е ползвал той, за времето, в което е бил наемател. След прекратяване договора за наем предаването на владението върху имота не е станало доброволно, а чрез принудително производство. Тъй като при въвода се установява, че подобренията не съществуват реално поради унищожаването им, то ответницата не се е обогатила и не следва да ги заплаща на извършителя.
Относно насрещния иск въззивният съд е приел, че според заключението на ССЕ, наемната цена на процесния имот в исковия период 08.03.2004 г.-25.03.2008 г.,в който безспорно същият е ползван от касатора, възлиза на сумата 123 010 лв.,от която са приспаднати платените 16 935,05 лв. и остават дължими 106 074,95 лв. Посочил е, че първоинстанционният съд не е съобразил,че претенцията обхваща и по-ранния период- 08.03.2004 г.-08.2005 г. Поради това е уважил иска до размер на дължимата сума от 106 074,95 лв.
В изложението по чл. 284 ал.1 т.3 ГПК касаторът поддържа основания за допускане решението на въззивния съд до касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Извежда следните въпроси:
-за възникването и уважаването на вземането на ищеца необходимо ли е стойността на увеличеното чрез неоснователно обогатяване имущество на ответника да е налице към момента на постановяване на решението; в случай,че е установено,че е налице обедняване на ищеца вследствие на извършените от него подобрения в имота на ответника,респ. е установено обогатяване на ответника с тези подобрения, следва ли искът да бъде уважен, в случай че подобренията върху имота на ответника са разрушени.
Посочва,че въззивният съд е приел решаващ извод,че имотът при въвода във владение е бил в окаяно състояние и обедняване на ищеца не следва да се изследва,тъй като подобренията са разрушени.Твърди,че в този доказателствен извод се съдържа материалноправния извод, че за да се уважи претенция на ищеца за неоснователно обогатяване не е достатъчно да е налице обедняване,но е нужно подобрението да е налице в имуществото на ответника при завеждане на делото.Намира,че този извод е в противоречие с приетото в ППВС № 1/28.05.1979 г.,в което не се съдържа изискване увеличената стойност на имуществото да е запазена към момента на постановяване на решението,за да се уважи претенцията. Тълкува разрешението по т.10 от това ППВС, според което фактическият състав на претенцията по чл. 59 ЗЗД изисква наличие на обогатяване на ответника , респективно обедняване на ищеца произтичащи от един и същи факт и липса на друга възможност за защита на ищеца. Намира,че последващите изменения вследствие разрушаване на подобренията ще доведе до трансформация в имуществото на ответника, за който ще възникне вземане срещу третото лице, разрушило подобренията, но няма да доведе до отпадане на претенцията по чл. 59 ЗЗД.
Поставените от касатора въпроси са обуславящи изводите на въззивния съд ,но не е налице твърдяното противоречие с постановките, съдържащи се в ППВС № 1/28.05.1979 г.Становището на касатора,че фактическият състав на неоснователното обогатяване е изпълнен с осъществяването на подобренията е неправилно. Това ще стане с предаването на имота ,ведно с подобренията, на собственика.За да е налице обогатяване, несъмнено е необходимо подобрението да съществува към момента, в който той му се връща.Според т.5 от цитираното ППВС, необходимо изискване за уважаване на иск по чл.59 ЗЗД е връзка ,макар и не причинна, между обогатяването на ответника и обедняването на ищеца, а така също и те да произтичат от един или няколко общи факта. В т.10 е разгледан въпросът за субсидиарността на иска , а не въпросът дали той ще основателен при премахнати подобрения. Няма да е налице обогатяване при липса на подобрения и връзката с този факт не може да бъде игнорирана, както счита касаторът. В тази посока е и разрешението в ППВС № 6/27.12.1974 г., макар и касаещо подобренията в чужд имот извършени от владелец, но то също произтича от принципа за неоснователно обогатяване.
Следващият въпрос, който се поставя от касатора е :
-използването на подобренията от ищеца съставлява ли основание за неуважаване ,респ.невъзникване на вземането му по чл. 59 ЗЗД.
Намира, че въззивният съд е направил решаващ извод за недължимост на вземането за подобрения, тъй като дори и да са реално извършени, те са ползвали извършителя, докато е бил наемател на процесния имот. Поддържа, че ползването на подобренията може да е основание за възникване на насрещна претенция, но не е основание за невъзникване на вземане за ищеца.Отново счита,че е налице противоречие на мотивите ,изложени от въззивния съд с ППВС № 1/1979 г., тъй като били добавени нови несъществуващи елементи от фактическия състав на обезщетението по чл.59 ЗЗД.
Въпросът не е релевантен.Въззивният съд не е направил правен извод за недължимост на вземането за подобрения по причина на ползването им от извършителя, а фактически такъв относно обстоятелството,че за времето на съществуване на подобренията, те са ползвани от ищеца. Въпросът произтича от становището на касатора за неправилност на въззивното решение и с него не се обосновава общо основание за допустимост на касационното обжалване.Не е обосновано и твърдяното противоречие с ППВС № 1/1979 г.
Поставя се и въпросът:
-следва ли да се присъди обезщетение за ищеца, извършил подобрения в чужд имот, в случай че е доказано извършването им-доказано е обедняването на ищеца, но не е налице обогатяване на ответника.
Отново намира,че е налице противоречие с цитираното ППВС, според приетото в което обогатяването не е следствие на обедняването и обратно, както едното така и другото са последица от друг факт или факти,че следва да се изследва дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти.
Намира,че претенцията следва да се уважи при доказано обедняване на ищеца и при липса на обогатяване на ответника, доколкото те не произтичат от един и същи факт.Твърди,че това е така защото изграждането на подобренията е установено, но не е установено разрушаването им да е свързано с действия на ищеца.
Този въпрос е вариант на първия , становището за уважаване на вземане при обедняване на ищеца и без да е налице обогатяване на ответника противоречи на принципа за възмездяване при неоснователно обогатяване. Връзката между обедняването и обогатяването трябва да е налице, независимо че може да произтичат различни правопораждащи ги факти.Очевидно при формулирането на този въпрос пред касатора не е стоял проблемът какво е това неоснователно обогатяване, без да е налице обогатяване. Липсва и обосновка за твърдяното допълнително основание.
По-нататък се поставя въпросът:
-изпълнил ли е съдът процесуалното си задължение по чл.188 ал.1 ГПК/отм./ да направи фактически и правни изводи, при обсъждане в тяхната съвкупност на всички допустими и относими доказателства,когато е елиминирал всички събрани по делото доказателства за извършените подобрения и тяхната стойност и е основал решаващия си извод за отхвърляне на иска на едно единствено доказателство- удостоверение , издадено от ЧСИ за извършен въвод в имота. Може ли съдът да приеме в изрични мотиви в две свои определения,че изготвянето на експертизи по делото е необходимо, а при постановяване на решението да приеме тези експертизи за безпредметни.Съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила игнорирането на всички доказателства за доказване на конкретно фактическо твърдение,направено от страната.
Изтъква,че е направил изрично фактическо твърдение,че претендира само трайните подобрения, а не и стойността на демонтираните.С цитирани две определения въззивният съд е допуснал съответните експертизи , за които е приел, че са необходими и относими , а в мотивите на постановеното решение е приел точно обратното.Посочва,че не са обсъдени и всички други събрани доказателства-писмени и гласни, а решението е основано само на това удостоверение, като е прието,че ответницата не следва да бъде осъдена да заплати каквито и да било подобрения, на каквато и да са стойност.Намира,че съдът се е отклонил от задължителна съдебна практика, но не посочва и обсъжда такава,макар да прилага решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Въпросите са детерминирани от становището на касатора за постановено при допуснати съществени процесуални нарушения въззивно решение.С тях не може не може да бъде обосновано общо основание за допустимост на касационно обжалване. Според разрешението в ТР № 1/10.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК-т.1 въпросът,изведен от касатора не трябва да е свързан с правилността на обжалвания съдебен акт, с възприемането на фактическата обстановка и с обсъждане на събраните по делото доказателства.Освен това за обосноваването на допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК следва да бъде издирена задължителна съдебна практика и съдебна практика, при пълен идентитет на разглежданите случаи. Необходимо е касаторът да им направи съпоставка и подробен анализ , а не само да приложи решения, които счита за относими.
Следващият въпрос е:
-Може ли да бъде разгледан и уважен предявеният насрещен иск по чл.59 ЗЗД, в случай че ищецът по него разполага с друга правна възможност за защита.
Посочва,че съдът е приел, че процесният имот е ползван без правно основание, но в същото време са налице доказателства, че в периода 03.08.2007 г.-01.10.2009 г. е било налице правно основание за това , тъй като е била издадена обезпечителна заповед. Поддържа,че за този период претенцията е следвало да се предяви по реда на чл.403 ГПК,респ.чл.322 ГПК /отм./Позовава се на ППВС №1/1979 г.-т.10 ,на решения по гр.д.№365/2012 г.,ІV г.о. и по гр.д.№88/2012 г., ІІІ г.о.,според които когато не са налице елементите на някой от трите фактически състава по чл.55 ал.1 ЗЗД и липсва друга възможност за правна защита, обеднелият разполага с иска по чл.59 ЗЗД.
Въпросът не е поставен в разгледана от въззивния съд хипотеза. Изложените мотиви не съдържат изводи в твърдяната от касатора насока. Според разрешението в цитираното ТР правният въпрос,изведен от касатора трябва да произтича от решаващата воля на съда ,обективирана в постановения от него съдебен акт.
Касаторът извежда следния въпрос:
-може ли да бъде разгледан и уважен насрещен иск по чл.59 ЗЗД, в случай че е изрично предявен за разглеждане по реда на чл.233 ал.1 ЗЗД.
Твърди,че в тази част решението е недопустимо, тъй като съставлява произнасяне по непредявен иск.Посочва,че в насрещния иск и в изявление в съдебно заседание на 26.05.2011 г. ищцата по него изрично е заявила,че той е с правно основание чл.233 ал.1 ЗЗД.Въпреки това въззивният съд уважава иск по чл.59 ЗЗД и така се е произнесъл по непредявен иск. Намира, че обжалваното решение противоречи на решения по т.д.№657/2009 г. І т.о., по гр.д.№312/2009 г., І т.о. , по т.д.№ 777/2006 г. ,ІІ т.о., а така също и на ТР № 1/2001 г.,ППВС № 1/1985 г.-т.8. Според постановките на ТР №1/10.02.2010 г.относно валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт касационният съд дължи служебно произнасяне. Не може да бъде споделено становището на касатора за произнасяне по непредявен иск. С обжалваното решение е решен спор по заявените с насрещия иск основание и петитум. В него е посочено ,че се претендира обезщетение за неоснователно ползване на имота, след прекратяване на наемния договор.Това основание е относимо именно към иск с правна квалификация по чл.59 ал.1 ЗЗД. Според постоянната съдебна практика правната квалификация на иска е задължение на съда ,като той не е длъжен да възприеме квалификацията на ищеца. В исковата молба квалификация не се съдържа, а в писмените бележки при приключване на първоинстанционното производство неправилно е цитиран чл.233 ал.1 ЗЗД. Иск с това правно основание касае връщане на наетата вещ.Въззивният съд е съобразил рамките на търсената от ищцата по насрещния иск защита и се е произнесъл по предявения от нея иск.
Последният поставен от касатора въпрос е:
-длъжен ли е съдът да разгледа направеното от ищеца възражение за погасителна давност при уважаване на насрещния иск,предявен срещу него.
Посочва, че въззивният съд дори не е споменал за това направено правопогасяващо възражение , което е било инвокирано и във въззивната жалба. Счита,че решението противоречи на решения на ВКС по гр.д.№ 891/2010 г., І г.о. и по гр.д.№1370/2001 г., V г.о.
Въпросът отново произтича от оплакване оплакване за допуснато процесуално нарушение. Касаторът трябва да прави в изложението категорично разграничаване между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК и основанията за касационно обжалване по чл. 281 т.3 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че възражение съгласно разпоредбата на чл.111 б.“в“ ГПК за тригодишна давност по иск с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД не би било основателно.
В заключение, настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о. намира,че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение . Ответницата по касационната жалба е отправила искане за присъждане на разноски в настоящото производство, които са установени с представения договор за правна защита и съдействие, с отразяване на плащането им в брой. С оглед изхода на делото то трябва да бъде уважено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1113/ 28.05.2015 г. по гр.д.№ 3314/2011 г. на Апелативен съд-София, 7 състав .
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на М. С. Ч. сумата 500 лв. направени разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: