О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 78
София, 16.01.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5988/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Ц. Й. чрез адв.Д. от В. срещу решение на Врачански окръжен съд № 244, постановено на 05.06.2013г. по в.гр.д.№ 359/2013г., с което е потвърдено решение №232/20.03.2013 г по гр.д.№ 4795/2012 г по описа на В.. С последното са отхвърлени предявените от Р. Ц. Й. обективно съединени искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ против [фирма] [населено място].
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението, като се твърди, че въззивният съд се произнесъл по материалноправни въпроси без да обсъди всички доказателства и доводи на страните, което е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Поддържа се, че произнасянето на ВКС е необходимо, за да се уеднакви практиката на съдилищата при решаването на подобни казуси. Кои са материалноправните въпроси, разрешени от въззивния съд, касаторът е посочил в касационната си жалба. Според него това са въпросите :1/ При наличие на възражение за неприемане на едностранно извършената от работодателя промяна на трудовото правоотношение /императивна норма на чл.118 КТ/, всички негови последващи действия водещи до налагане на дисциплинарно наказание не са ли нищожни; 2/ При наличие на вече назначен друг работник или служител на съответното работно място, какво трябва да е поведението на преместения, но несъгласен с това действие на работодателя работник или служител; 3/ Едновременно ли трябва се издават заповедта по чл.195, ал.1 КТ и заповедта по чл.330, ал.2, т.6 КТ, това в срока чл.194, ал.1 ли трябва да стане или издаването на заповедта по чл.330, ал.2, т.6 КТ може да се отложи във времето.
Ответната страна [фирма] [населено място] в представен писмен отговор чрез адв. К. поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
С решението си въззивният съд приел, че основание за прекратяване на трудовия договор с ищцата е нейното дисциплинарно уволнние, което е най- тежкото дисциплинарно наказание; че не е било необходимо работодателят да издава и втора заповед от 17.10.2012г. за прекратяване труд. правоотношение по чл. 330 т.6 от ГПК, тъй като със самата заповед за налагане на дисц. наказание „уволнение“ на жалбоподателката от 08.10.12г , трудовото правоотношение с нея е било фактически вече прекратено. Затова е обосновал извод, че предмет на спора е законността на заповед № 47/08.10.2012г. за дисциплинарно наказание „уволнение“ като основание за прекратяване на трудовия й договор. Посочил е, че не споделя мотивите на първоинстанционния съд в частта, в която същият е приел, че труд. договор между страните по делото е сключен в нарушение на чл.66 ал.3 пр.2 и 3 от КТ , като са определени едновременно две места за работа на жалбоподателката. След анализ на доказателствата в тази връзка е приел, че мястото на работа, като елемент от труд. договор за ищцата по чл. 66 ал.1 т.1 от КТ, са били всички обекти собственост на А. [фирма] , находящи се на територията на [населено място] и на [община]. Посочил е също, че самият чл. 66 ал.3 от КТ дава право на работодателя да уговори друго, с оглед характера на работата и това „друго място на работа“ е посочено в трудовия договор на ищцата. Затова и работодателят по негова преценка е могъл едностранно без съгласието на Й. да я премести от обекта- П.“Л.“ на друг обект в [населено място], тъй като така е посочено мястото й на работа в трудовия договор. Въззивният съд е приел и това, че ищцата е нарушила труд. дисциплина като не се е явила на работа както на обекта в П. „Л.“ на 08.08.2012г, така и в хотел „И.“ [населено място] за времето от 08.08.2012г. до 08.10.2012г., видно от представените констативни протоколи. Така Й. е нарушила трудовата дисциплина по чл. 190 т.2 от КТ- неявяване на работа в течение на два последователни работни дни/ в случая повече от два дни/,без уважителни причини за отсътвието. Счел е за неоснователни и твърденията на ищцата, че е било назначено друго лице на нейното място, тъй като няма никакви доказателства по делото за този факт.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл.280 ал.1 от ГПК допускането е възможно ако при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по процесуален или материален въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението по който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Същевременно според разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/.посочените такива в касационната жалба не са правно разрешавани от въззивния съд и не са обуславящи решаващите му изводи. Същите са формулирани в контекста на становището на касатора относно установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Така поставени тези въпроси не могат да обосноват извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касационно обжалване. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Що се отнася до доводите за необоснованост и неправилност на въззивното решение, следва да се има предвид, че същите са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждането им.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 244 на Врачански окръжен съд, постановено на 05.06.2013г. по в.гр.д.№ 359/2013г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: