О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 909
София, 22.07.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2354/2013год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Д. Б., срещу въззивно решение №2092 от 27.12.2012г. на САС, постановено по в.гр.д.№ 3496/2012год. С това решение е потвърдено Решение № 4702/24.06.2012г., постановено по гр. дело № 14372/2011г. по описа на СГС, с което е отхвърлен искът с правно основание чл.422 ГПК, предявен от Н. Д. Б. против [фирма] [населено място], за установяване съществуване на вземането му в размер на сумата 41000лв., ведно със законната лихва, считано от 21.02.2011г. до окончателното изплащане, а Н. Д. Б. е осъден да заплати на [фирма] [населено място] 300лв. деловодни разноски.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига следните правни въпроси : каква е доказателствената стойност на частен свидетелстващ документ, в който издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти; чия е доказателствената тежест при оспорване на частен свидетелстващ документ, издаден от оспорващата страна; при неизвършено оспорване на такъв документ по реда и в сроковете по чл.193 ГПК, може ли съдът служебно да отрече доказателствената му сила. По отношение на първите два въпроса поддържа, че е налице основание по чл.280 т.2 ГПК – според касатора въззивният съд се е произнесъл по тези обуславящи изхода на делото въпроси в противоречие с разрешението, дадено по същите в други влезли в сила актове на ВКС, постановени по реда на ГПК /отм./ посочва Решение № 961 от 22.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2533/2007 г., III г. о., в което е прието, че “при положение, че документът е подписан от оспорващата истинността на документа страна, в нейна доказателствена тежест е да установи в процеса неистинност на удостоверените обстоятелства”, както и Решение № 134 от 24.03.2008 г. на ВКС по т. д. № 626/2007 г., I о., ТК, в което е прието, че “частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство за изявленията, които се съдържат в тях и че са направени от тези лица и в това се заключава тяхната формалната доказателствена сила”. Във връзка с третия въпрос сочи наличие на основанието по чл.280 т.1 ГПК, като поддържа, че въззивното решение противоречи на Решение №86 от 18.07.2011 г. по т.д.№ 682 по описа за 2010г. на І ТО на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, в което във връзка с въпроса :Допустимо ли е съдът да приеме, че представен по делото документ е неистински, без същият да е оспорен от страните в процеса? е прието следното : “ Оспорването на истинността на документ се извършва по реда на чл.193 ГПК и при доказана неистинност има за последица изключването му от доказателствата по делото съгласно чл.194, ал.2 ГПК. Оспорването на документа може да се предприеме само по почин на заинтересованата страна, но не и служебно от съда – чл.193, ал.1 ГПК. В този смисъл, отговорът на поставения въпрос се съдържа в процесуалната норма. От друга страна, въпросът има значение доколкото решаващият състав приема за доказани или недоказани фактите и обстоятелствата, за установяването на които е представен документът. Материалната доказателствена сила на документите не винаги е обвързана с оспорването на истинността им от страните, поради което съдът, формирайки вътрешното си убеждение, може да се позове на документите, като при частните документи – и да счете за оборена доказателствената им сила или че удостоверените факти са ирелевантни за спора. На поставения въпрос съставът на ВКС отговоря в следния смисъл: Недопустимо е съдът да приеме, че представен по делото документ е неистински по смисъла на чл.194 ГПК, ако същият не е оспорен от страните в производство по чл.193 ГПК”. В изложението си касаторът повдига и въпроса: релевантни ли са за заемното правоотношение други юридически факти извън тези от фактическия състав на договора за заем. Поддържа наличие на основанието по чл.280 т.1 ГПК, като се позовава на противоречие на въззивното решение с Решение №174 от 29.04.2011г. по гр.д.№640/2010г. на ВКС, ІV ГО, в което е прието , че “при сключен договор за паричен заем с търговско дружество, по който то е заемател, предаването на паричната сума на управителя на дружеството представлява предаване по смисъла на чл.240,ал.1 ЗЗД, постъпването на паричната сума по сметка на дружеството или в касата на дружеството има значение за вътрешните отношения между дружеството и управителя, но това не са факти, неосъществяването на които има значение за действителността и правното действие на договора за паричен заем”, както и на Решение №524/28.12.2011г. по гр.д.№167/2011г. на ВКС, ІV ГО, в което е прието, че “в производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения.” Във връзка с последния въпрос поддържа и наличие на основанието по чл.280 т.2 ГПК като се позовава на Решение №405 от 12.06.2009г. по гр.д.№157/2008г. на ВКС, ІV ГО, постановено по реда на ГПК/отм./.
Ответната страна [фирма] [населено място] в представен писмен отговор чрез адв.С. от САК, взема становище , че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в процеса с интерес от предприетото процесуално действие и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлен иск по чл.422 ГПК с цена над 5000лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С атакуваното въззивно решение е потвърдено Решение № 4702/24.06.2012г., постановено по гр. дело № 14372/2011г. по описа на СГС, с което е отхвърлен искът с правно основание чл.422 ГПК, предявен от Н. Д. Б. против [фирма] [населено място], за установяване съществуване на вземането му в размер на сумата 41000лв., ведно със законната лихва, считано от 21.02.2011г. до окончателното изплащане. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че изпълнителният директор на ответното дружество е разполагал с представителна власт да попише процесните договори за заем. По отношение на подписаното споразумение от 14.01.2011г. е обосновал извод, че с оглед оспорването на същото от настоящия представител на дружеството, направеното извънсъдебно признание на задълженията от предходния такъв няма стойност. Предвид направеното оспорване на касовите ордери, представени с исковата молба, съдът е приел, че в тежест на ищеца е било да докаже,че сумите внесени с тях са в изпълнение на задължението му като заемодател да предаде реално в заем сумите по представените договори, но същият не е сторил това. Предвид факта ,че ищецът не е установил изпълнение на задължението си реално да предаде сумите ,за които е сключен договорът за заем, то е счел предявените искове за неоснователни.
При тези мотиви на въззивният съд повдигнатите от касатора въпроси са обуславящи изхода на спора. По отношение на първите два е налице основанието по чл.280 т.2 ГПК, тъй като даденото от въззивния съд правно разрешение противоречи на разрешението, дадено в посочените от касатора актове на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./. във връзка с третия и четвъртия въпроси е налице основанието на чл.280 ал.1 ГПК , тъй като даденото от въззивния съд правно разрешение е в противоречие със задължителната за съдилищата практика, формирана с посочените по – горе актове на ВКС, постановени в производство по чл.290 ГПК.
Предвид изложеното атакуваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационна проверка. На касатора следва да се укаже в едноседмичен срок от съобщението да представи вносен документ, удостоверяващ внасянето по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 820лв., както и, че при неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната, а производството – прекратено.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2092 от 27.12.2012г. на САС, постановено по в.гр.д.№ 3496/2012год.
УКАЗВА на Н. Д. Б. в едноседмичен срок от съобщаване на настоящето определение да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 820лв. и да представи доказателства за това по делото, както и, че при неизпълнение на указанията в срок касационната жалба ще бъде върната, а производството – прекратено.
При изпълнение на указанието за внасяне на държавната такса, делото да се докладва на Председателя на Трето гражданско отделение за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: