О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1216
София, 18.12.2015
година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 4076/ 2015 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от „С.“-АД, чрез процесуален представител адв. Х. М. срещу решение № 97/ 24. 03. 2015 г. по гр. д. № 54/ 2015 г. на Окръжен съд- Перник.
Ответницата по касационната жалба Б. А. И. в писмен отговор, подаден чрез пълномощника адв.Б. В., я оспорва. Претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
Ищцата- ответница по касационната жалба в настоящото производство, е претендирала с иск по чл. 200 КТ сумата 10 000 лв.- обезщетение за причинените й неимуществени вреди от влошаване на здравословното й състояние. Въззивният съд е потвърдил решение № 812/ 24. 10. 2014 г. по гр. д. № 5188/ 2013 г. на Районен съд-Перник, с което искът е уважен до размер на сумата 5 000 лв., поради професионално заболяване неврит на слуховите нерви, като ексцесното й състояние е установено с ЕР № 1035/ 110/ 13. 06. 2013 г. на УМБАЛ „Св.И. Р.“, ведно със законната лихва от 17. 07. 2013 г. до окончателното изплащане на сумата. До пълния претендиран размер искът е отхвърлен и в тази част като необжалвано решението е влязло в сила. Въззивният съд е приел, че ищцата е работила по трудово правоотношение с ответното предприятие и други предприятия, на които работодателят е правоприемник от 1984 г. до 14. 04. 2009 г. и е изпълнявала длъжността шихтовчик.В няколко епикризи, издадени след проведено болнично лечение в периода 2009 г. – 2013 г. й е поставена диагноза неврит на слуховите нерви, шумов синдром, двустранна сензорна глухота. С протокол № 165/ 10. 09. 2009 г. за извършено проучване на професионални болести от РУ „СО“-П. заболяването е признато за професионално. С ЕР на ТЕЛК от 12.02.2010 г. при водеща диагноза болести на слуховия нерв, с общо заболяване синдром на Р. на крайниците й е определена трайно намалена работоспособност от 24,4%, от които 15% за професионалното заболяване. За това увреждане с влязло в сила решение по гр.д.№ 7900/ 2010 г. на Районен съд-Перник й е присъдено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на сумата 4000 лв. С ЕР на ТЕЛК от 13. 06. 2013 г. ищцата е преосвидетелствана и при водеща диагноза болест на слуховия нерв, общо заболяване синдром на Р. на крайниците, двустранна гонартроза, двустранно плоскостъпие, десностранен радиален епикондилит, комбиниран неврологичен синдром й е определена 59% трайно намалена работоспособност, от които 35% за професионалното заболяване, т.е. налице е увеличение от 20% на продуцираната от него нетрудоспособност.Въззивният съд е приел, че това ЕР представлява стабилен индивидуален административен акт и на основание чл.2 ал.3 пр.1 от Наредба за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване и обжалване и отчитане на професионалните болести, приета с ПМС № 168/11.07.2008 г. с него е установено влошаването на професионалното заболяване. Посочил е, че ЕР не е било обжалвано от предприятието, доколкото не са представени доказателства за това. Направил е извод, че върху същото е положен мокър печат с отбелязване кога е влязло в сила. Посочил е, че в първоинстанционното производство четири пъти са изисквани данни от РЗИ-П. дали същото е влязло в сила. Според получените отговори ЕР е връчено на работодателя на 11.07.2013 г., а на 18. 07. 2013 г. е взето решение и от комисията по чл. 98 КСО към ТП на НОИ . Поради това е счел за неоснователно възражението, че ЕР не е влязло в сила. Въз основа на кредитираното заключение на назначена по делото повторна съдебно-медицинска експертиза с участието на две вещи лица е счел, че е установено конкретното здравословно състояние на ищцата и търпените от нея имуществени вреди, а именно, че е налице траен и необратим процес на заболяването, че то е с прогресиращ характер, което влияе на нормалната комуникативност с околните, но не е свързано с болки или значима увреда на общото състояние, че продължаващото слухово намаление се дължи и на нормалното физиологично стареене на слуховия апарат и на съпътстващото заболяване от хипертония. При предходното освидетелстване е било налице загуба на слуха, представляваща лека степен на тежко чуване, а при настоящото е налице загуба на слуха на дясното ухо и е необходима поддържаща терапия с цел забавяне на процеса и облекчаване на симптомите му. Приел е, че ищцата се страхува да излезе сама навън, за да не претърпи злополука, тъй като не чува. При тези факти въззивният съд е намерил,че е налице настъпване на ексцес-влошаване на здравословното състояние на ищцата, свързано с професионалното й заболяване.Направил е извод , че правопораждащият факт е влошаването на здравословното състояние и поради това е счел за неоснователно възражението за изтекла погасителна давност. Намерил е за правилни изводите на първоинстанционния съд, че лошите условия на труд са установени с писмени доказателства, издадени от компетентни органи и че не следва от обезщетението за причинени неимуществени вреди да се приспада получената от ищцата пенсия за инвалидност и обезщетение от ДОИ във връзка с професионалното заболяване, тъй като е недопустимо прихващане с плащания от общественото осигуряване направени на друго основание.
В изложението по чл. 284 ал.1 т.3 ГПК касаторът поддържа всички основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Поставя следния въпрос:
-присъдената сума с обжалваното решение отразява ли справедливо обезщетяване на претърпените болки и страдания , с оглед вида и тежестта на причиненото увреждане.
Счита,че решението на въззивния съд е в противоречие с приетото в решение по гр. д. № 238/ 2007 г. на Апелативен съд- София,влязло в сила, че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди не е абстрактна категория, под този критерий трябва да бъдат подведени конкретните факти, установени по делото.
Въпросът е релевантен, но не е налице отклонение от правните изводи, формирани в приложената съдебна практика. Въззивното решение е съобразено с конкретните обстоятелства, касаещи търпените от ищцата болки и страдания в резултат на влошеното й здраве.
Следващият въпрос е:
-установяването на професионалния характер на заболяването, в случая ексцесът, в доказателствена тежест на ищеца ли е и съставлява ли основна предпоставка за основателността на иска по чл. 200 КТ.
Поддържа,че решението на въззивния съд противоречи на решение по гр.д.№133/2007 г. на Апелативен съд-София,влязло в сила, без да изтъкне в какво се изразява това противоречие. В случая професионалният характер на заболяването, причинно-следствената връзка между заболяването и условията на труд при работодателя са установени с влязлото в сила решение по предходния воден между страните спор, а така също и с приложената медицинска документация, издадена от специализираните медицински органи, а именно ЕР на ТЕЛК и протокол на РУ „СО“.
Във връзка с второто решение на АС-София поставя и въпроса:
-работодателят ли следва да доказва обжалването на ЕР за установяване на професионално заболяване-ексцес, или ищецът следва да докаже, че ЕР е влязло в сила.
Така формулираният въпрос не е релевантен, той не е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд. Относно обстоятелството дали ЕР на ТЕЛК е влязло в сила са изложени и съображения за положен мокър печат, отбелязването на самото решение кога е влязло в сила, отговорите на РЗИ в четири последователни писма с изрични изявления в този смисъл.
По-нататък в изложението се поставя процесуалноправния въпрос:
-дали въззивният съд при постановяване на решението следва да обсъди всички относими доказателства и доводи на страните.
К. намира,че въззивното решение е в противоречие със задължителна практика на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК- решения по гр.д.№ 3547/ 2008 г., ІІ г. о., гр. д. № 4112/ 2008 г., ІІ г.о. , гр. д. № 1660/ 2009 г. , І г. о.,според която въззивният съд е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото и да обсъди в съвкупност всички относими доказателства,възражения и доводи на страните. Намира,че въззивният съд не е обсъдил изцяло заключенията на двете назначени по делото съдебно медицински експертизи, които дават становища, че продължаващото слухово намаление не се дължи само на късна проява на професионалното заболяване, а и на комплекс други системни заболявания.Въпросът е детерминиран от становището на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на изводите на въззивния съд. С него не може да бъде обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване. Изложените доводи имат характера на основания за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК, които могат да бъдат обсъждани в производство по чл.290 ГПК, след успешно селектиране на касационната жалба. В изложението на касатора основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК трябва ясно и категорично да бъдат отграничени от основанията за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК, тъй като само първите могат да бъдат разглеждани в производството по чл.288 ГПК , което не е сторено. Освен това, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, отклонението на направените с въззивното решение изводи , трябва да е налице при пълен фактически идентитет на разглежданите спорове. В настоящия случай такава идентичност липсва.
Накрая на изложението касаторът отново поставя въпроса за разпределението на доказателствената тежест относно факта влязло ли е в сила ЕР, на което ищецът основава правата си.Твърди,че въззивното решение противоречи на решение на ВКС по гр.д.№1635/2010 г.,ІV г.о., представляващо задължителна съдебна практика, според което страната, която твърди, че в резултат на определен фактически състав е придобила права дължи установяването на всички елементи от този състав.Както вече беше казано ,въпросът не е релевантен, доколкото не е обуславящ изводите на въззивния съд.
Не са изложени аргументи за наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тази хипотеза само е цитирана. За да бъде селектирана касационната жалба ,освен общо основание за допускане на касационно обжалване, чрез извеждането на обуславящ изхода на делото правен въпрос, касаторът следва да обоснове наличието и на допълнително основание- развитието на този въпрос в някоя от хипотезите по чл. 280 ал.1 ГПК. Н. на допълнителни основания по чл.280 ал.1 ГПК има за последица недопускането на касационно обжалване на решението на въззивния съд.
При този изход на спора на ответницата по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените по делото разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 990 лв., чието заплащане в брой е отразено в приложения договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 97/ 24. 03. 2015 г. по гр. д. № 54/ 2015 г. на Окръжен съд- Перник.
ОСЪЖДА „С“-АД да заплати на Б. А. И. сумата 990 лв. направени разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: