О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 816
София, 14.07.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1098/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. И. П., К. Г. П. и С. Г. П., подадена чрез адв.К. срещу въззивно решение №678 от 17.11.2014г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 982/2014г., с което е потвърдено решение № 255/03.06.2014 г., постановено по гр. д. № 891/2013 г. по описа на ОС – [населено място], и Г. И. П., К. Г. П. и С. Г. П. са осъдени да заплатят на Д. П. П. сумата от 1000.00лева, представляваща направени разноски във въззивното производство. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Г. И. П., К. Г. П. и С. Г. П. против Д. П. П. искове както следва : с правно основание чл.124 ал.1 ГПК във връзка с чл.240 ЗЗД за приемане за установено по отношение ответника, че към момента на сключване на нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот вместо изпълнение на парично задължение № 15 том І р. 323/24.01.2012 год. по регистъра на нотариус П. М. [населено място], вписан с № 306/24.01.2012 год. в Службата по вписванията в [населено място], че между ответника П. и ищеца Г. П. не е съществувало правоотношение по договор за заем от 14.10.2011 год., по силата на който Г. П. е имал парично задължение към Д. П. в размер 47 600 лв.; с правно основание чл.26 , ал. 2, пр.4 от ЗЗД с предмет – да се обяви договорът, сключен между Г. И. П. и Г. Д. П. и ответника Д. П. П., извършен с нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот , вместо изпълнение на парично задължение № 15 том І р. 323/24.01.2012 год. по регистъра на нотариус П. М. [населено място], вписан с № 306/24.01.2012 год. в Службата по вписванията в [населено място], за нищожен, поради липса на основание ; с правно основание чл.108 ЗС – да бъде осъден ответника П. да отстъпи на ищците Г. И. П., К. Г. П. и С. Г. П. собствеността и владението върху недвижимия имот – самостоятелен обект в сграда – апартамент – с идентификатор 55155.501.890.1.51, находящ се в [населено място], [улица] вх.В ет.1 ап.51 с площ от 98.23 кв.м, ведно с прилежащите избено помещение № 56, таванско помещение № 58 и 1.42% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, при съседи самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж 55155.501.890.1.50, над обекта – 55155.501.890.1.54, под обекта – 55155.501.890.1.77, 55155.501.890.1.75, 55155.501.890.1.76. Със същото решение Г. И. П., К. Г. П. и С. Г. П. са осъдени да заплатят на Д. П. П. сумата 2 000 лв. – разноски по делото.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила– основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Към жалбата е приложено изложение на основания за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна Д. П. П. в писмен отговор, подаден чрез адв. Й., взема становище, че не са налице предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира присъждането на разноски в размер 1400лв.
Касационната жалба е допустима. Подадена е от надлежно конституирани страни с интерес от предприетото процесуално действие и срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол. Същата е и редовна като подадена в установения от закона срок.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да обоснове извод за неоснователност на иска за признаване несъществуването на договор за заем, въззивният съд е приел, че видно от текста на нотариален акт № 15 том І р. 323/24.01.2012 год. по регистъра на нотариус П. М. [населено място], вписан с № 306/24.01.2012 г. в Службата по вписванията – П., в него изрично е записано, че страните се съгласяват, че Г. П. дължи на Д.П., към 24.01.2012г., сумата от 47600.00лева, съгласно договор за заем от 14.01.2011г.; че тази клауза е разписана от двете лица. Въз основа на горното е обосновал извод, че тя представлява пълно доказателство за сключен договор за заем от 14.10.2011г. Посочил е, че договорът за заем е реален /счита се сключен с предаването на заетите вещи/ и неформален; че в случая страните са приели, че следва да манифестират неговото съществуване в писмена форма, макар и в по – късен момент; че подписването на документ, в който и двете страни се съгласяват за съществуването на правоотношение между тях, е доказателство за съществуването на юридическия факт, от който произтича това правоотношение. По тези съображения е приел за установено, че между Г.П. и Д.П. към 24.01.2012г. е съществувал договор за заем за сумата от 47600.00лева, поради което и искът за установяване неговото несъществуване е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По иска за прогласяване на нищожност на договор от 24.01.2012г., сключен между Г. И. П. и Г. Д. П. като прехвърлители и ответника Д.П., изповядан с нотариален акт № 15 том І р. 323/24.01.2012 год. на нотариус М. с рег. № 168, вписан с № 306/24.01.2012г. в Службата по вписванията – П., поради липса на основание, съдът е приел, че основанието на сделка по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ЗЗ е тази типична цел, която се преследва с неговото сключване; че в процесния договор изрично е посочено, че имотът се прехвърля вместо връщане на дължима парична сума по договор за заем – тоест налице е даване вместо изпълнение, което е видно и от текста на самия договор – страните са се съгласили, че с прехвърлянето паричното задължение на Г.П. се счита погасено. Съобразно изложеното е обосновал извод, че сделката не е лишена от основание и искът за прогласяването й за нищожна поради липса на основание е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Съдът е приел за неоснователен и предявеният иск по чл.108 ЗС. За да обоснове извода си е посочил, че по делото няма доказателства ищците да са собственици на процесния имот на някакво правно основание.
При тези мотиви на въззивния съд Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Поради това при отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по наличието или не на поддържаното допълнително основание. Що се отнася до доводите за необоснованост и неправилност на въззивното решение, следва да се има предвид, че същите са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
В процесния случай в т.1 на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, уточнена с молба от 15.04.2015г., касаторът поставя въпроса: ” Следва ли въззивния съд при постановяване на решението да обсъди всички относими доказателства и доводи – въведени като оплаквания и имащи значение за формиране решаващата воля на съда?” поддържа, че по така поставения процесуалноправен въпрос е налице задължителна съдебна практика по см. на чл.280 ал.1 т. 1 ГПК , обективирана в множество решения на ВКС по реда на чл.290 ГПК – Решение № 57 / 02.03.2011 гр.д. № 1416 / 2010г. III г.о. , Решение № 37 /29.03.2012 гр.д. № 241/2011 г. I г.о., Решение № 536/ 19.12.2012г. по гр.д. № 89 /2012г. на IV г.о. и др., с която въззивния съд в случая не се е съобразил и което съставлява основание за допускане касация по чл. 280 ал.1 т. 1 ГПК. Обосновава наличието на поддържаното основание с оплакването, че въззивният съд е приел направеното в нотариалния акт изявление на страната, която е потвърдила съществуването на дълга , за извънсъдебно признание и на този единствен извод е основал своето решение, като не е обсъдил всички обстоятелства по делото, игнорирал е нарушенията на правилата относно доклада по делото на първоинстанционния съд, който не е указал как се разпределя доказателствената тежест и кои факти не се нуждаят от доказване, не е обсъдил всички събрани доказателства и доводите, въведени във въззивната жалба, че по същество изявлението на пълномощника не представлява извънсъдебно признание поради липса на изрично упълномощаване.
Така поставеният от касатора въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като по естеството си е оплакване за необоснованост на решението и неправилност на същото поради допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата. Тези оплаквания са касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК и подлежат на преценка във втората фаза на производството, в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. При отсъствие на общо основание не се дължи произнасяне по наведеното от касатора допълнително основание.
В т.2 от изложението си касаторът поставя въпроса: ” Представлява ли извънсъдебно признание изявлението на пълномощника на страна в нотариална сделка с недвижим имот относно осъществяване на неблагоприятен за упълномощителя факт и за каквото не е изрично упълномощен ?” Счита, че този въпрос има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за касация по чл.280 ал.1 т.З ГПК, доколкото по него липсва съдебна практика по см. на чл.280 ал. I т. 1 ГПК.
Не се обосновава извод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК и във връзка с този въпрос. На такъв въпрос въззивният съд не е давал правно разрешение, което да обуславя решаващите му изводи. Въпросът е формулиран в контекста на собственото разбиране на касатора за установените в процеса факти – липса на извънсъдебно признание поради липса на изрично упълномощаване на пълномощника да признае съществуването на дълг по заемно правоотношение. Такива факти съдът не е приел да следват от събраните доказателства и не е давал разрешение по така формулирания от касатора въпрос. Следва да се има предвид и това, че въпросът е по естеството си фактически въпрос, а не правен, доколкото касае фактите, подлежащи на установяване в процеса с оглед преценка основателността на претенцията. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора са фактически и не обуславят извод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Същевременно не е обосновано, а и установено и наличието на поддържаната специфична предпоставка по чл.280 т.3 ГПК. Твърдението на касатора за липса на съдебна практика по поставен въпрос не е достатъчно да обоснове извод за наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК с оглед задължителните постановки на ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
В т.3 от изложението си касаторът поставя въпросите :” Дори и да е налице извънсъдебно признание обвързващо упълномощителя възниква въпроса това признание освобождава ли противната страна от тежестта да докаже сключването на такъв договор за заем и / или предаването на посочената парична сума на ищеца ? Как се разпределя доказателствената тежест за установяване сключването на договор за заем, предвид реалния характер на договора и съответно вида на провежданото доказване ?” Счита, че по този въпрос е налице задължителна практика по см. на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и по тези обуславящи изхода на спора процесуални въпроси , въвзивният съд се е произнесъл в противоречие с нея. Позовава се на решение № 1037 / 30.12.2009г. по гр.д. № 3399/ 2009г.по описа на I г.о. по реда на чл.290 ГПК, в което твърди, че е прието, че признанието е доказателствено средство , което не освобождава противната страна от тежестта за доказване, освен ако съдът обяви признатият факт за ненуждаещ се от доказване. Позовава се и на решение, постановено по реда на чл.290 ГПК, № 69 / 24.06.2011г. по гр.д. № 584/2010г. на ІІІ г.о. ,в което твърди, че е прието, че предаването на заетата сума е в доказателствена тежест на страната, която се позовава на договор за заем и основава претенциите си на него и то при условията на пълно доказване.
Първият въпрос е правно разрешен от въззивния съд и обуславя решаващите му изводи доколкото, видно от мотивите на решението, съдът, приемайки наличието на валидно извънсъдебно признание за съществуване на процесното заемно правоотношение, макар и не директно е дал положителен отговор на въпроса. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание. За да е налице същото е необходимо правното разрешение на въззивния съд по поставения правен въпрос да е в противоречие с правното разрешение по същия правен въпрос, дадено в съдебния акт от обхвата на задължителната съдебна практика, на който касаторът се позовава. В процесния случай не е налице нито тъждество на правните въпроси, разрешени в двата акта, нито идентитет на фактическата обстановка. Поставеният от касатора и разрешен от въззивният съд въпрос се свежда до правното значение на извънсъдебното признание за съществуването на един юридически факт в исковия процес и необходимостта или не същият юридически факт да бъде надлежно установен и с други доказателствени средства. Такъв правен въпрос не е разрешаван с приложеното от касатора съдебно решение. Видно от последното, разрешеният от съдебния състав въпрос е за процесуалното поведение на съда при оттегляне на признание, направено от процесуален представител на страна в рамките на исковото производство – следва ли да отмени определението си за отделяне на спорното от безспорното и да обяви същият факт за нуждаещ се от доказване или безспорността на обстоятелството, предмет на определението по чл.109ал.4 ГПК/отм./ ,отпада с последващо възражение на страната, направила съдебното признание. При констатираната липса на идентичност на разрешените правни въпроси не може да се обоснове извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК.
Вторият въпрос, поставен в тази точка от изложението, не е правно разрешен от въззивния съд, не обуславя решаващите му изводи и поради това не съставлява общо основание за достъп до касация. Изложеното е достатъчно, за да обоснове извод за липса на основание за допускане касационното обжалване във връзка с него.
В последната – четвърта, точка от изложението си касаторът поставя въпроса :” Правомощен ли е съдът да основе решението си само въз основа на извънсъдебно признание или следва да прецени същото с оглед всички обстоятелства по делото ?” поддържа, че в случая, като е основал решаващата си воля единствено и само на извънсъдебно признание на факт, съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика, обективирана в Решение № 98 / 21.03.2011г. по гр.д. № 952 / 2010г. ВКС , IV г.о., и Решение № 124/ 18.04.2013г. по гр.д. № 783 / 2012г. на ВКС IV г.о., постановени реда на чл.290 ГПК, в които ВКС приема, че признанието се преценява от съда с оглед на всички останали обстоятелства по делото, както и в Решение № 402/ 17.01.2012 г.по гр.д. № 449 / 2011 г. ВКС III г.о., в което се приема, че опровергаването на документа в частта на волеизявленията на страните е ограничено единствено до вида на доказателствените средства.
Така поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд и е обуславящ решаващите му изводи. не е установено обаче поддържаното от касатора противоречие с разрешенията, дадени с приложените от него съдебни актове. С Решение № 98 / 21.03.2011г. по гр.д. № 952 / 2010г. ВКС, IV г.о., е разрешен въпросът за правното значение на направеното от ответника с отговора по исковата молба признание на факти и обстоятелства, релевирани от ищеца в исковата молба; с второто решение Решение № 124/ 18.04.2013г. по гр.д. № 783 / 2012г. на ВКС IV г.о. е дадено правно разрешение по въпроса за наличието или липсата на правен интерес от търсената защита с иск за установяване на истинността на документ по чл. 124, ал.4 изр. 1 ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в сила решение по установителния иск в производство по висящ исков процес, в който документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл. 193, ал.1 ГПК; Правният въпрос, разрешен с третото решение – Решение № 402/ 17.01.2012 г.по гр.д. № 449 / 2011 г. ВКС III г.о., е – какво представлява нотариалният акт в частта, в която е отразено, че сумата по договора за покупко-продажба е изплатена на продавача, чия е доказателствената тежест да установи, че отразеното в нотариалния акт е невярно и с какви доказателствени средства. Очевидно е, че при липса на идентитет на разрешените правни въпроси с въпроса, разрешен от въззивният съд и поставен от касатора в изложението, не може да се обоснове извод за наличие на поддържаното основание по чл.280 т.1 ГПК.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същия следва да заплати на ответника сторените в настоящото производство и надлежно удостоверени с договора за правна помощ разноски в размер 1400лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №678 от 17.11.2014г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 982/2014г.
ОСЪЖДА Г. И. П., К. Г. П. и С. Г. П. да заплатят на Д. П. П. сумата от 1400.00лева, представляваща направени разноски в настоящото производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: