О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 66
гр. София, 23.01.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на тринадесети декември двехиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1375/2012 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Министъра на регионалното развитие и благоустройство срещу решението от 06.07.2012 г. по гр. дело № 14974/2011 г. на Софийски градски съд /СГС/, АО, ІІІ Г състав.
Ответникът Я. Д. М. чрез пълномощниците си, адвокатите Р. Й. и Б. Р. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа, че липсват основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд /ВКС/, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е отменено решение от 25.07.2011 г. по гр. дело № 52353/2010 г. на Софийски районен съд /СРС/, 32 състав за отхвърляне на предявеният от Я. Д. М. срещу Министерство на регионалното развитие и благоустройство иск на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 258 ЗЗД, за заплащане на договореното възнаграждение за извършена работа по договор № РД – 02 – 16 – 411/18.03.2009 г. вместо, което е постановено решение, с което е осъдено Министерството на регионалното развитие и благоустройство /МРРБ/ да заплати на Я. Д. М. сумата 5460 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 29.10.2010 г. до окончателното изплащане на сумата и разноски по делото в размер на 1528.40 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че ищецът е изпълнил задълженията си по договора. Изводът е направен въз основа на доказателствата, представени пред първата и втората съдебни инстанции. Във въззивното производство СГС е уважил искането на жалбоподателя по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК за приемането на преписка, свързана с изпълнението на дейностите от М., като ръководител по проект „Обезпечаване на заседанията и създаване на условия за нормална работа на Комитета за наблюдение на Оперативна програма /ОП/ Регионално развитие 2007-2013 г. за 2008 и 2009 г., № BG 161 РО 001/05-01/2008/ към 29.12.2009 г., включително, заповед на Зам. министър Л. П. за предаване на документация, предавателно – приемателен протокол за предаването на документацията в отдел „Инспекторат” на МРРБ, както и цялата документация, свързана с изпълнението на дейностите по проекта. СГС е приел, че вследствие отхвърлянето на искането за представяне на цялата документация в първоинстанционното производство СРС е достигнал до неправилен извод за неизпълнение на договора от изпълнителя. Въззивната инстанция е констатирала, че документи по изпълнение на проекта са приети по опис от Главния инспектор в „Инспекторат” на МРРБ. Представен е бил и описа от 19.12.2009 г. на документи, отнасящи се за дейности по процесния проект, съдържащ 81 позиции, установяващ наличие на описаните документи в различни отдели и дирекции на ответника. От тези доказателства е направен извод за изпълнение на възложените дейности, както и че въззивникът редовно и в сроковете по договора е отчитал извършените дейности, правил е обосновани документално искания за заплащането им. СГС е приел освен това, че представените по делото платежни нареждания и листове за отчитане и контрол на извършените разходи и платежни документи, установява извършените плащания и одобряването им по съответния ред от Управляващия орган на програмата. Във въззивното решение е отразено, че при упражнявания постоянен контрол върху дейността на ръководителя на проекта не са констатирани слабости или неизпълнение, не е отказано одобрение или извършване на нито един разход. В решението на СГС е обсъдено възражението на въззиваемия за констатиране нередности от Инспектората на МРРБ и във връзка с въвеждането му са изложени мотиви за това, че по делото липсват данни за отказ да се приеме възложената работа, който да се основава на неизпълнение или неточно изпълнение. В мотивите на съдебния акт са изложени съображения за дължимостта на уговореното между страните възнаграждение и са развити изводи, че от общо договореното възнаграждение от 12000 лв., чието изплащане е следвало да се извършва след приключване на определени етапи от проекта, съгласно одобрен от Управляващия орган отчет, при възнаграждение за всеки етап по 20 лв. на час, съгласно приложение Б, въззивникът е представил график за отчитане на работното време по всяка извършена дейност, видно от който изработените часове по проекта са 273, поради което СГС е уважил иска за сумата 5460 лв. Като основни изводи за основателност на претенцията въззивният съд е посочил липсата на доказателства от въззиваемия да е правил към изпълнителя възражения по изпълнението на възложената му с договора работа при изрични указания с доклада по делото за релевантността на тези обстоятелства относно оспорването на иска. СГС е приложил разпоредбата на чл. 264, ал. 3 ЗЗД, съгласно която, ако не се направят възражения по ал. 2, работата се счита приета. С оглед на горните съображения въззивната инстанция е отхвърлила възражението на ответника по иска, направено с отговора на исковата молба, като неоснователно, преклудирано предвид сроковете по чл. 264 и чл. 265 ЗЗД. Решаващ е още и извода на СГС за неоснователност на възражението на МРРБ за прекратяване на договора по реда на чл. 87, ал. 2 ЗЗД, аргументиран с несвоевременното отправяне на нотариалната покана, след извършеното отчитане на работата и след пропуска да се заяви становище за отказ да се приеме изпълнението по чл. 264 ЗЗД, както и след искане на ищеца за заплащане на извършената работа по договора с покана от 12.07.2010 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, т. 1 касаторът не е изпълнил задължението си да постави правни въпроси, като отрази правните разрешения във въззивното решение и тяхното отклонение от задължителната или казуална съдебна практика, а е изразил несъгласието си с изводите на СГС за изпълнение на задълженията от ищеца и неизпълнение на неговите /на поръчващият задължения/. Твърденията относно това, което е следвало според страната, в случая касатора да приеме въззивния съд и мотивите, които е обосновал не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1, а се квалифицират като общи оплаквания за неправилност на въззивното решение, основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производство по чл. 288 ГПК, каквото е настоящето, а при разглеждане на касационната жалба по същество, фаза на касационното производство, настъпваща единствено при допускане на касационен контрол. Следва да се посочи още и това, че изводите на въззивната инстанция са цитирани в несъответствие с мотивите в обжалваното решение, в което основателността на иска е аргументирана не само с представянето на отчет от изпълнителя, но и с пропуска на поръчващият, сега касатор да противопостави своевременно възражения по чл. 264, ал. 3 ЗЗД, като направените правни разрешения по въпроса са в съответствие с практиката на ВКС, на която съдът се е позовал. Неправилното отразяване на мотивите на въззивния съд също така, наред с неразграничаване на двата вида основания – по чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 281, т. 3 ГПК от касатора не са му дали възможност да обоснове правни въпроси, които да развие в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
В т. 2 от приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следният въпрос: „ Допустимо ли е страните по договор за изработка да уговарят изричен ред за приемане на извършената работа, съгласно разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД във връзка с чл. 20а от ЗЗД и какви са правните последици, произтичащи от неспазването на същия”. Така изложен въпросът не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. По него не биха могли да бъдат посочени правни разрешения на въззивната инстанция, тъй като СГС не е разглеждал приемането на възложената на ищеца работа в този контекст, т.е. въпроса е въведен извън мотивите на съда. Решаващият състав е обсъдил приемането на работата съобразно приложимия регламент, съдържащ се в чл. 264 ЗЗД. Касаторът определя тези норми като „общи”, а клаузите по договора, като релевантни, несъобразени от въззивния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено изискването, разяснено с цитираното по – горе тълкувателно решение, че правни въпроси жалбоподателят трябва да поставя във връзка с произнасянето на въззивния съд, т.е. по правните изводи, обусловили изхода на спора. СГС не се е произнасял по разграничението, което сега касаторът прави в приложението към касационната жалба, а е приел в съответствие с практиката на ВКС, че съгласно действащия правен ред – чл. 264 ЗЗД, ответникът по иска не е направил своевременно възражение за неизпълнение на престацията по договора от ищеца. Освен това ответникът по иска, сега касатор не е развил правен въпрос в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които са подробно изяснени в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 4.
По т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната също така не обосновава общи и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В тази част от приложението към касационната жалба е отразено следното: „Процесуалноправният въпрос е свързан със задължението на съда да обсъди всички относими към делото доказателства и становища на страните”. Видно от така направената формулировка касаторът е посочил с какви основания по чл. 281, т. 3 ГПК е свързан квалифицирания от него като процесуалноправен въпрос, без да го поставя, т.е. без да излага неговото съдържание. Дали въззивният съд е процедирал по начина, описан от жалбоподателя при обсъждане на доказателствата и становищата на страните – според твърденията на жалбоподателя „ е приел за доказани факти, без същите да са подкрепени със събрани по съответния ред релевантни доказателства, като в същото време не е обсъдил правнорелевантни факти, за които са събрани доказателства” е въпрос по съществото на касационната жалба, респективно съставлява довод по чл. 281, т. 3 ГПК, неотносим към настоящето производство, който в тази фаза на касационното обжалване не може да бъде проверен. Поради това не може да послужи и като основание за поставяне на правен въпрос. Следва да се има предвид и че доводите са общи, те не съдържат уточнения на конкретни факти, които въззивният съд е приел и конкретни факти, които не е обсъдил. Въведено по този начин изложението не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и с него не се обосновава противоречие с приложените решения на ВКС, част от които / решение № 385/11.03.2003 г. по гр. дело № 1926/2001 г. на ІV г.о., решение № 61/09.02.2005 г. по гр. дело № 458/2004 г. на ТК, решение № 220/07.03.2005 г. по гр. дело № 482/2004 г. на ІІ т.о. / не формират практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като съдебните актове не се ползват със сила на пресъдено нещо, съгласно разясненията, дадени с цитираното ТР на ОСГКТК. При липсата на обосновка за противоречието в правните разрешения в обжалваното въззивно решение и приложената практика не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, което има за последица недопускане на касационното обжалване.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 06.07.2012 г. по гр. дело № 14974/2011 г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ Г състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: