О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 986
София, 30.09.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3607/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от П. чрез прокурор от Окръжна прокуратура – [населено място], против решение № 430/15.11.2013г., постановено от Старозагорски окръжен съд по в.гр.д. № 1201/2013г.,В ЧАСТТА, с която след отмяна на решение №42 от 28.05.2009г., постановено по гр.дело № 202/2008г. по описа на Старозагорския районен съд в частта, в която предявеният иск е отхвърлен до размера на 2000лв., както и в частта относно присъдените разноски, П., [населено място], е осъдена да заплати на М. Г. Х., със съдебен адрес – Затвора – [населено място], ІІ – г група, сумата от 2000лв., представляваща обезщетение на неимуществени вреди, причинени на ищеца за периода 12.09.2000г. до 14.02.2003г. в резултат на неоснователно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по НОХД № 726/2000г. по описа на РС Бургас и по ВНОХД № 854/2002г. по описа на ОС Бургас, за което е бил оправдан, както и налагане на наказание, което е отменено, заедно със законната лихва върху сумата, считано от влизане на оправдателната присъда в сила – 02.03.2003г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства, не е преценил всеобхватно и прецизно всички обективни обстоятелства, следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи за наличие на причинно-следствена връзка между наказателното производство и настъпилите вреди. Поддържа се и оплакване, че съдът неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на иска.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС. Според касатора това е въпросът “за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”. Поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.11 на ППВС №4/1968г., с т.3 и т.11 на ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС и с т.19 на ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС. Обосновава наличието на твърдяното противоречие с оплакване за неправилност и необоснованост на решаващите изводи на съда , както и за допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата.
Ответната страна М. Г. Х. не взема становище .
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че постановената оправдателна присъда по повдигнатото обвинение дава основание да се приеме, че обвинението е било незаконно и ответникът следва да понесе отговорността за настъпилите неимуществени вреди за ищеца; че вредите се изразяват в неприятни душевни преживявания, неудобства от семеен, социален и битов характер; че обремененото съдебно минало на ищеца, няма отношение към незаконните действия на правозащитните органи при привличане на едно лице към наказателна отговорност и осъществяване спрямо него на процесуална принуда, но претърпените от ищеца вреди следва да бъдат ценени с оглед доказателствата за предишни присъди и водени други наказателни производства, предвид които се обосновава извод, че негативните изживявания, свързани с повдигнатото обвинение, задържане под стража и постановяване на осъдителна присъда на първа инстанция са се отразили в относително по – малка степен. Приел е, че това е така, защото повдигнатото неоснователно обвинение се посреща различно от лице, спрямо което никога не е била упражнявана процесуална принуда, в сравнение с лице, което е извършвало престъпления и е било обект на наказателно преследване. След анализ на доказателствата въззивният съд е счел също, че е неоснователен доводът на въззиваемия за липса на причинна връзка между действията на Прокуратурата и неблагоприятните последици и психически изживявания у ищеца; че при определяне на дължимото обезщетение, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, следва да се вземат предвид, от една страна характера и вида на засегнатото субективно право, интензивността на настъпилите неблагоприятни изживявания на ищеца, както и продължителността им, а от друга – обстоятелствата, свързани с характера на осъществените срещу ищеца действия. Приемайки за установено, че ищецът е преживял неприятни изживявания и страдания, злепоставен е бил пред близки, колеги и познати, че наложените мерки за процесуална принуда не са били прекомерни както по характер, така и по интензитет и продължителност, е обосновал извод, че размерът на дължимото обезщетение за обезвреда на причинените неимуществени вреди, съобразно законовия критерий за справедливост, следва да бъде определен на 2000лв., както и,че тази сума се дължи, заедно със законната лихва, считано от влизане в сила на оправдателната присъда на съда – 02.03.2003г.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Поставеният в изложението въпрос “за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените в изложението актове на Върховния касационен съд.
Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Въпреки това следва да се отчете, че видно от мотивите на въззивната инстанция при определяне характера и интензитета на вредите, при определяне и на размера на дължимото обезщетение за тяхното репариране, съдът в съответствие с цитираните постановки е съобразил доказателствата за налични осъдителни присъди по водени други наказателни производства. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г.
Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба не е претендирал такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 430/15.11.2013г., постановено от Старозагорски окръжен съд по в.гр.д. № 1201/2013г., В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която след частична отмяна на решение №42 от 28.05.2009г., постановено по гр.дело № 202/2008г. по описа на Старозагорския районен съд, П. е осъдена да заплати на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ на М. Г. Х., със съдебен адрес – Затвора – [населено място], ІІ – г група, сумата от 2000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца за периода 12.09.2000г. до 14.02.2003г. в резултат на неоснователно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по НОХД № 726/2000г. по описа на РС Бургас и по ВНОХД № 854/2002г. по описа на ОС Бургас, за което е бил оправдан, както и налагане на наказание, което е отменено, заедно със законната лихва върху сумата, считано от влизане на оправдателната присъда в сила – 02.03.2003г. до окончателното й изплащане.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: