О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 942
гр. София, 20.10.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 2935/2015 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. К. И. срещу решението от 05.03.2015 г. по гр. дело № 45/2015 г. на Окръжен съд – Монтана.
Ответникът М. И. М. не е взел становище.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационното обжалване ВКС, състав на гражданска колегия, трето отделение взе предвид следното:
С цитираното по – горе решение в обжалваната пред въззивния съд част, състав на Окръжен съд – Монтана е потвърдил решение на Районен съд – Монтана от 04.12.2014 г. по гр. дело № 70367/2014 г. в частта, с която искът на Д. К. И. в качеството й на законен представител на малолетната Л. М. И. против М. И. М. по чл. 149 СК е отхвърлен над сумата 100 лв. до претендирания размер от 150 лв. месечно, а искът по чл. 143, ал. 2 СК – над сумата 120 лв. до претендирания размер от 180 лв. месечно. За да постанови този резултат окръжният съд е приел, че месечната издръжка от 220 лв. не противоречи на данните на НСИ. В мотивите на решението е изложено, че размер на издръжка от 100 лв. за една година преди предявяване на иска и 120 лв. месечно занапред е балансиран според нуждите на детето и възможностите на бащата. Твърдението във въззивната жалба, че е даден приоритет на възможностите на дължащия издръжка вместо на потребностите на малолетната Л. е обсъдено и отхвърлено, като неоснователно. Съдът е мотивирал виждането, че издръжката на ненавършилите пълнолетие деца се дължи безусловно, независимо дали родителите са неработоспособни и дали притежават имущество, от което да се издържат, но при определяне на размера на издръжката чл. 143, ал. 1 СК въвежда критерий „възможности и материално състояние на родителя”, при който водещ е интересът на детето, който не игнорира принципа за съотнасяне на нуждите на детето към възможностите на родителя.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос, формулиран от жалбоподателката, както следва: „Допустимо ли е при определяне размера, необходим за издръжка на едно дете съдът да не се съобрази със статистическите данни, предоставени от Националния статистически институт, при положение, че те посочват минималния размер необходим за оцеляването на един човек, а детето освен за физическо оцеляване има нужди и от разходи във връзка с психическото и интелектуалното си развитие.”. Допускането на касационно обжалване изисква да са установени допълнителни основания, които представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане на касационно обжалване – разрешеният от въззивния съд правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, в случая посочен от страната. В приложението жалбоподателката се позовава на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но не го установява съобразно изискванията на закона, разяснени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. По – конкретно в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са развити доводи за противоречие в мотивите, приети в обжалваното въззивно решение и разрешенията, изложени в решение от № 7314 от 05.11.2013 г. по гр. дело № 5944/2013 г. на Софийски градски съд. Данни за влизането в сила на цитираното решение на Софийски градски съд не са представени от жалбоподателката, нито с копието от акта, приложено към жалбата, нито с други доказателства. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в случаите, когато касаторът не е представил доказателства за наличието на съдебна практика – влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за възприетия краен резултат по спора в обжалвания съдебен акт на въззивния съд / в този смисъл са разясненията в посоченото ТР на ОСГКТК на ВКС, т. 1/. Предвид изложеното следва да се приеме, че по поставения въпрос не е обосновано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол по тази разпоредба.
Следващият въпрос, квалифициран от жалбоподателката, като материалноправен е формулиран, както следва: „От значение ли е при определяне размера на издръжката на невършило пълнолетие дете дали издръжката ще създаде затруднение за родителя, който я дължи.”. Страната поддържа в приложението, че окръжният съд е определил издръжката „въз основа на невъведени от закона критерии” – „наличието или липсата на затруднение за дължащия издръжка”. Като допълнително основание същата е посочила решение по гр. дело № 1044/2013 г. на Окръжен съд – Благоевград, решение по гр. дело № 1729/2013 г. на Окръжен съд – Пловдив и решение по гр. дело № 92/2010 г. на Окръжен съд – София, които според изложените й доводи формирали практика по чл. 143, ал. 2 вр. чл. 144 СК, съгласно която родителите дължат издръжка на ненавършилите пълнолетие деца безусловно. Твърдението за противоречиви изводи в настоящето въззивно решение и посочените съдебни актове е необосновано, тъй като окръжният съд е приел, че издръжката на ненавършилите пълнолетие деца се дължи безусловно. Мотивите относно възможностите на родителя не се отнасят към дължимостта на издръжката, нито към критериите по чл. 143, ал. 2 СК, а към съобразяване на размера на издръжката. Следователно с цитираният въпрос жалбоподателката не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос допълнителното основание се поддържа по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и жалбоподателката не го е релевирала с приложената съдебна практика, тъй като /както вече се посочи по – горе/ обжалваното пред настоящата инстанция решение не съдържа правни разрешения, отклоняващи се от мотивите в изброените актове. От друга страна данни за влизането на тези актове в сила, респективно доказателства за това, че с тях е формирана съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК няма /указанията в представените копия от решения, че тези актове не подлежат на касационно обжалване са ирелевантни предвид цената на исковете и липсата на данни за влизането на същите актове в сила/. С тези актове / решение по гр. дело № 1044/2013 г. на Окръжен съд – Благоевград, решение по гр. дело № 1729/2013 г. на Окръжен съд – Пловдив, решение по гр. дело № 92/2010 г. на Окръжен съд – София/ не е доказано наличието на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Предвид изложеното следва да се приеме, че по поставения въпрос не е обосновано основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол по тази разпоредба.
Третият въпрос, квалифициран от жалбоподателката, като материалноправен е формулиран, както следва: „Следва ли родителят, който полага непосредствени грижи по отглеждането и възпитанието на детето да поеме почти равна с неотглеждащия детето родител част от издръжката и какво би следвало да бъде съотношението при разпределение на средствата, необходими за отглеждането на детето между двамата родители.”. Въпросът е фактически, тъй като не се отнася до тълкуване на критериите по чл. 142, ал. 1 СК, респективно не засяга правните разрешения, възприети от състави на ВКС съответно с решение по гр. дело № 4657/2013 г. по описа на ІV г.о. и решение по гр. дело № 1654/2010 г. по описа на ІІІ г.о. Характеристиката на въпроса, като фактически произтича от неговия предмет – обстоятелства, релевантни за възможностите на страните да участват в общата издръжка с оглед конкретните им доходи и разпределение на грижите по отглеждане на детето, които във всеки отделен случай са различни. Самият въпрос не е съобразен и с мотивите на въззивния съд, който не е определил равно участие на родителите в общия размер на издръжката, както неправилно поддържа жалбоподателката. Когато въпросът, който поставя касатора е фактически с въвеждането му не се обосновава общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията в цитираното ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1 общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК има за предмет само правни въпроси. Ето защо в случая следва да се приеме, че с цитирания въпрос жалбоподателката не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и не обосновава противоречие с приложената съдебна практика – посочените касационни решения. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Но в случая не е налице и отклонение от приложената практика, формирана от решения на ВКС, тъй като обстоятелството, при кого от двамата родители е оставено за отглеждане и възпитание детето, като критерий за определяне на издръжката е взето предвид от въззивния съд, а съответствието на неговите изводи с конкретните доказателства е въпрос по същество, който не се обсъжда в настоящето производство. Изложените съображения следва да се имат предвид и по отношение на решението по гр. дело № 812/2010 г. на Окръжен съд – Пазарджик, като е необходимо да се посочи, че разрешенията в касационните решения по конкретен правен въпрос изключват релевантността на съдебните актове, постановени от другите две инстанции – първоинстанционен съд и въззивен съд, поради което актовете на последните не формират съдебна практика /в този смисъл са разясненията в цитираното тълкувателно решение на ОСГКТК на ВКС, които жалбоподателката не е съобразила при мотивиране на приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че жалбоподателката не е обосновала приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 05.03.2015 г. по гр. дело № 45/2015 г. на Окръжен съд – Монтана.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: