О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 11
София, 15.01.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5522/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Т. К. срещу решение №235 на Смолянски окръжен съд, постановено на 13.06.2013г. по в.гр.д.№ 120/2013г., с което е потвърдено решение № 248/29.11.2012г., постановено по гр.д.№ 3/2012г. по описа на Маданския районен съд. С последното са отхвърлени предявените от Д. Т. К. против [фирма] искове, както следва : по чл.226, ал.2 от КТ за заплащане на сумата 70813.79 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за не предадена му трудова книжка след прекратяване на трудовия му договор за периода 05.01.2009 г. до 31.12.2011 г., сумата 10829.24 лв. законна лихва върху главницата за периода 05.01.2009 г. до 31.12.2011 г., както и за заплащане на законната лихва върху главницата от 70813.97 лв. след 01.01.2012 г. до окончателното й изплащане, по чл.226, ал.1, т.1 от КТ за заплащане на сумата 76099.71 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за неиздадено, респ.издадено невярно удостоверение по образец съгласно приложение № 2 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж, за времето от 05.01.2009 г. до 31.12.2011 г., сумата 9002.04 лв.законна лихва върху главницата по чл.86 от ЗЗД за времето от 05.01.2009 г. до 31.12.2011 г., както и за присъждане на законната лихва върху главницата от 76099.71 лв. до окончателното изплащане, по чл.226, ал.3 от КТ за сумата 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за неиздадено, респ.невярно издадено удостоверение по образец съгласно приложение № 2 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж, за времето от 05.01.2009г. до 31.12.2011 г., както и законната лихва върху тази сума от 01.01.2012 г. до окончателното й изплащане, по чл.226, ал.3 от КТ – обезщетение за имуществени вреди в размер на 600лв., представляващо заплатен адвокатски хонорар за водене на кореспонденция с ответника и държавни органи, както и законната лихва върху тази сума, считано от 01.01.2012 г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението, като се поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани доказателства и е направил неправилни и необосновани изводи от значение за решаване на спора. Счита, че съдът се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. В изложението си касаторът преповтаря съдържанието на касационната жалба, анализира събраните доказателства и поддържа, че от този анализ се обосновават изводи, различни от приетите от съда.
Ответната страна [фирма] [населено място] взема становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира да се присъдят сторените в производството разноски в размер 2500лв.
Касационната жалба срещу решението в частта, с която съдът се е произнесъл по исковете на касатора по чл.226, ал.3 от КТ за сумата 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за неиздадено, респ.невярно издадено удостоверение по образец съгласно приложение № 2 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж, за времето от 05.01.2009г. до 31.12.2011 г., както и законната лихва върху тази сума от 01.01.2012 г. до окончателното й изплащане, и по чл.226, ал.3 от КТ – обезщетение за имуществени вреди в размер на 600лв., представляващо заплатен адвокатски хонорар за водене на кореспонденция с ответника и държавни органи, както и законната лихва върху тази сума, считано от 01.01.2012 г. до окончателното й изплащане, е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК /изм. – ДВ бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г./ не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева по граждански дела. В конкретния случай касационната жалба е подадена след 21.12.2010 г., поради което на основание § 25 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ГПК /ДВ бр. 100 от 21.12.2010 г./ приложима е разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК в посочената й редакция. Предявените искове , посочени по-горе, са с цена към момента на предявяването им до 5000лв. Достъпът до касация в частта на тези искови претенции е изключен поради предвиденото ограничение с чл.280 ал.2 ГПК. Предвид изложеното касационната жалба в тази част следва да се остави без разглеждане, а производството в същата част да се прекрати.
Касационната жалба срещу решението в останалата обжалвана част е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Предявените искове са по чл. чл.226, ал.2 от КТ и алтернативно – искове по чл.226, ал.1, т.1 от КТ и по чл.86,ал.1 от ЗЗД. По иска за обезщетение по чл.226,ал.2 от КТ за незаконно задържане на трудовата книжка след прекратяване на трудовия договор, въззивният съд е приел, че за да бъде уважен такъв иск следва да са налице следните кумулативни предпоставки: да е налице прекратяване на трудовия договор между страните, работодателят незаконно да е задържал трудовата книжка на работника или служителя след прекратяването на договора и да са налице претърпени имуществени вреди от работника или служителя, които да са в причинна връзка с незаконното задържане на трудовата книжка. Приел е също, че съгласно чл.348, ал.3 от КТ трудовата книжка се съхранява от работника или служителя, който е длъжен да я представя на работодателя при поискване, както и за вписване на нови обстоятелства в нея, като същата регламентация е приета и с чл.2, ал.3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж, а съгласно чл.350,ал.1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е длъжен да впише в трудовата книжка данните, свързани с прекратяването, и да я предаде незабавно на работника или служителя. След анализ на доказателствата е обосновал извод, че в случая е останало недоказано твърдението на ищеца, че при подписване на трудовия си договор е предал на работодателя трудовата си книжка. След като липсват доказателства, че ищецът е предал на работодателя трудовата си книжка, то неоснователно било твърдението, че работодателят незаконно я задържа след прекратяване на трудовия договор. Посочил е и това, че след като работодателят оспорва твърдението на ищеца, че трудовата книжка се намира в негово държане, то в тежест на ищеца е да докаже, че е предал на работодателя си трудовата си книжка, което в случая не е направено. С оглед изложеното е обосновал извод, че искът по чл.226,ал.2 от КТ да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 70 813,97 лв., представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудовата му книжка за периода от 05.01.2009г. до 31.12.2011г. , както и лихва за забава върху тази сума в размер на 10 829,24 лв. за периода от 05.01.2002г. до 31.12.2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.01.2012г. до окончателното изплащане на сумата, е неоснователен и недоказан. По отношение на предявения при условията на алтернативност иск по чл.226, ал.1, т.1 от КТ въззивният съд също е приел, че е неоснователен и недоказан. За да обоснове извода си е посочил, че съгласно чл.226,ал.1,т.1 работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно за вредите, причинени на работника или служителя поради неиздаване или несвоевременно издаване на необходимите му документи, удостоверяващи факти, свързани в трудовото му правоотношение и по т.2 вписване на неверни факти в издадените документи, а съгласно ал.3 обезщетението обхваща всички вреди, претърпени от работника или служителя, включително и неимуществени; че в тежест на работника или служителя е да установи настъпването на вредите и техния размер, както и, че съгласно чл.128а от КТ по писмено искане на работника или служителя работодателят е длъжен да му издаде и предостави необходимите документи, удостоверяващи факти, свързани с трудовото правоотношение, в 14-дневен срок от искането. След анализ на доказателствата е обосновал извод, че в процесния случай не се установява по безспорен начин в процеса, че ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в пропуснати ползи в претендирания размер.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл.280 ал.1 от ГПК допускането е възможно ако при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по процесуален или материален въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението по който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Същевременно според разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК № 1/2009 г./, а доводите в изложението са свързани с фактите, подлежащи на доказване. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Следва да се посочи , че съдържанието на изложението изразява по същество доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а в полза на ответната страна следва да се присъдят сторените и удостоверени с приложения договор за правна помощ такива в размер 2500лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Д. Т. К. срещу решение №235 на Смолянски окръжен съд, постановено на 13.06.2013г. по в.гр.д.№ 120/2013г., в обжалваната част, с която съдът се е произнесъл по исковете на Д. Т. К. против [фирма] по чл.226, ал.3 от КТ за сумата 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за неиздадено, респ. невярно издадено удостоверение по образец съгласно приложение № 2 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж, за времето от 05.01.2009г. до 31.12.2011 г., както и законната лихва върху тази сума от 01.01.2012 г. до окончателното й изплащане, и по чл.226, ал.3 от КТ – обезщетение за имуществени вреди в размер на 600лв., представляващо заплатен адвокатски хонорар за водене на кореспонденция с ответника и държавни органи, както и законната лихва върху тази сума, считано от 01.01.2012 г. до окончателното й изплащане.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 5522/2013г. на Върховния касационен съд, гражданска колегия, трето отделение, в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №235 на Смолянски окръжен съд, постановено на 13.06.2013г. по в.гр.д.№ 120/2013г. в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Д. Т. К. да заплати на [фирма] деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 2500лв.
Определението, с което касационната жалба на Д. Т. К. се оставя без разглеждане, може да се обжалва пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на това определение.
Определението в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: