О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 942
София, 17.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2472/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], подадена чрез юрисконсулт А. И., против Решение от 21.01.2014г. на Окръжен съд [населено място] /М./, постановено по в.гр.д.№ 320/2013г. С въззивното решение М. след като е отменил изцяло решение на Районен съд [населено място] /МРС/ от 4.10.2011г. ,постановено по гр. дело № 70549/2011 г.,по описа на същия съд, е отхвърлил иска с правно основание чл.135 от ЗЗД предявен от [фирма] – [населено място] , против Е. В. И. и Е. Е. И., за обявяване за недействителна по отношение на банката – кредитор, материализираната в Нотариален акт № 84, том ІV, рег.№ 10002, дело № 501 от 9.10.2009г. на нотариус Р. П. ,рег.№ 601 на НК,с район на действие РС –гр. М., сделка – договор за покупко-продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, по силата на който Е. В. И. продава на дъщеря си Е. Е. И. собствения си недвижим имот, а именно: самостоятелен обект в сграда с идентификатор 48489.9.103.4.16 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-29/5.04.2006г.на Изп. директор на АК, с административен адрес на имота: [населено място], [улица], вх.Б, ет.2, ап.4, находящ се в сграда № 4, разположена в Поземлен имот с идентификатор 48489.9.103, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, състоящ се от кухня, баня, дневна, санитарно помещение и антре, на едно ниво, с посочена в документа площ 67.58 кв. м., ведно с прилежащи: избено помещение № 10, с площ 4.60 кв.м. и 4.69% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – 48489.9.103.4.15, 48489.9.103.4.17, над обекта – 48489.9.103.4.9, под обекта – 48489.9.103.4.23, срещу задължението на купувача да поеме гледането и издръжката на продавача, като му осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водил до сега, докато е жив.
В касационната жалба се релевират доводи за необоснованост и неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства и е достигнал следствие на това до грешни крайни изводи. Искането е за отмяна на решението и уважаване на иска.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, инкорпорирано в касационната жалба, се сочи чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК . Според касатора въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на спора въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС, които се разрешават и противоречиво от съдилищата. Посочва въпросите : “1. Начина и доказателствените средства за оборване на презумцията за знание у приобретател /низходящ/ за увреждане на кредитора при възмездна сделка, атакувана на основание чл. 135, ал.1 и ал. 2 от ЗЗД; 2. В случаите на прехвърляне на имущество на низходящ срещу издръжка и гледане, здравословното състояние на длъжника пряко доказателство ли е за оборване на презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД?; 3. Необходимо ли е вземането на кредитора да е ликвидно и изискуемо при иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД; 4. Необходима предпоставка ли е третото лице приобретател да съзнава конкретно кой кредитор се уврежда със сделката; 5. Последващо прехвърляне на имота преди вписване на исковата молба по чл. 135 от ЗЗД основание ли е за отхвърляне на иска?” . За да обоснове наличието на поддържаните допълнителни предпоставки, касаторът се позовава на Решение от 26.01.2011г. по гр.д. № 551/ 2010г. на ВКС и Решение от 06.10.2010 г. по гр.д. № 754/ 2009г. на IІІ г.о. на ВКС, с които е прието, че за успешното провеждане на иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД вземането на увреденото лице /кредитор/ не е необходимо да е изискуемо и ликвидно /установено по размер/. Липсва конкретна обосновка в какво конкретно се състои твърдяното противоречие на въззивното решение с постановките на цитираните съдебни актове. Касаторът се позовава и на Решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на Върховен касационен съд. В тази връзка посочва, че “при решаващ извод за добросъвестност на лицето по чл. 135, ал.1 от ЗЗД, като условие на правната норма и оборена презумпция по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, който извод е основан на фактическа преценка на обстоятелства, свързани с узнаване, без съда да е обсъдил установеността на фактите по делото и доводите на страните, свързани с тях, е изразено противоречиво разрешение по процесуалния въпрос за задължението на съда по същество да обсъди обстоятелствата по делото”. Към изложението касаторът е приложил и други съдебни актове – Решение от № 26.07.2012 г. по в.гр.д. № 199/ 2012 г. на М. и Решение от 03.05.2012 г. на PC – М. постановено по гр.д. № 550/ 2012 г., за които няма данни дали са влезли в сила.
Ответната страна Е. В. И. в представен чрез адв. М.Ц. писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК взема становище, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноските, направени в настоящото производство.
Ответната страна Е. Е. И. не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното :
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.135 от ЗЗД с искане да бъдат обявени за недействителни спрямо ищеца действията, с които длъжникът Е. В. И. го уврежда, изразяващи се в сключването на процесната сделка с продавач – ответникът Е. В. И., и приобретател – дъщеря му Е. Е. И.. За да постаннови този резултат, описан по-горе в определението, въззивният съд е отчел, че за да бъде уважен искът по чл.135 ЗЗД, следва да са осъществени кумулативно следните елементи на сложния фактически състав: 1/ да е налице вземането на ищеца срещу ответника, от което ищецът извежда качеството си на кредитор; 2/ да е налице увреждащо кредитора действие, с което обективно да се намалява имуществото на длъжника или да се затруднява удовлетворяването на кредитора; 3/длъжникът и неговият контрахент да са знаели за увреждането, произтичащо от сделката, след като същата е възмездна. След анализ на събраните доказателства е приел за доказано, че ищецът има качеството на кредитор – издаденият изпълнителен лист установява изискуемо парично задължение от първия ответник към ищеца –кредитор; че вземането на кредитора към длъжника е възникнало преди действието , чието обявяване за недействително се иска; че длъжникът е извършил разпоредителна сделка със своя недвижим имот в полза на дъщеря си, което действие установява, че имуществото му е намаляло; че извършената разпоредителна сделка безспорно уврежда интересите на кредитора –ищец и същият има правен интерес да иска обявяване на последните за недействителни;че увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правно действие длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си. С оглед изложеното е обосновал извод, че твърдението на въззивниците, че с извършената сделка не е увреден кредитора, тъй като длъжникът е разполагал и с друго имущество, е неоснователно. Съдът е приел и това, че спорът между страните и пред двете инстанции основно е бил съсредоточен върху обстоятелството налице ли е третата предпоставка за уважаване на иска, а именно към момента на извършване на сделката втората ответница, която е дъщеря на длъжника, знаела ли е за увреждането. В тази връзка е отчел, че и пред двете инстанции кредиторът е твърдял ,че в случая е налице хипотезата на чл. 135 ал. 2 от ЗЗД – презумцията за знание. Съдът е намерил този довод за основателен. Посочил е, че презумцията на чл. 135 ал. 2 от ЗЗД важи за лимитивно изброените в нея лица, които са близки родственици на длъжника, поради което и законодателят е счел, че за тях знанието за увреждането се презюмира и не се нуждае от доказване; че няма спор по делото, че втората ответница е дъщеря на длъжника, поради което в настоящия казус знанието за увреждането на кредитора се презюмира; че доказателствената тежест за опровергаване на тази презумция се носи от ответницата. След подробен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, е обосновал извод, че презумцията за знание е оборена по несъмнен начин. Съобразно изложеното е формирал и крайния си извод за неоснователност на заявената претенция. В допълнение съдът е посочил, че целта на производството по П. иск е да бъде обявена относителната недействителност на атакуваната сделка с оглед на това ищецът – кредитор да може да се удовлетвори от продажбата на имота , предмет на сделката; че по делото са налице доказателства, представени от самия ищец, че процесният недвижим имот е вече препродаден на трето на процеса лице, като възмездната сделка е изповядана на 25.02.2011г. след вписване на исковата молба / 2.11.2009 г./, както и, че според него с оглед разпоредбата на чл.135, ал. 1, изр. трето ЗЗД, недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписването на исковата молба за обявяване на недействителността.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл. 290, ал. 2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпроса от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т. 1 от ТР № 1/19.II.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият поставен от касатора въпрос, касаещ начина и доказателствените средства за оборване на презумцията за знание у приобретател /низходящ/ за увреждане на кредитора при възмездна сделка, атакувана на основание чл. 135, ал.1 и ал. 2 от ЗЗД, е поставен общотематично, а не в контекста на конкретни правни разрешения, действия или бездействия на въззивния съд, поради което и не може да обоснове извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Във връзка с този въпрос не е доказано и наличието на поддържаните допълнителни предпоставки. Съдебните актове, на които се позовава касаторът, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК и относими към поддържаното основание по чл.280 т.1 ГПК, не дават правно разрешение по този въпрос, поради което и не могат да установят наличие на противоречие между тях и въззивното решение. Следва да се отбележи, че в изложението касаторът не е обосновал във връзка с този въпрос в какво конкретно се състои твърдяното от него противоречие, което прави невъзможно извършването на преценка дали твърдението му в тази насока е основателно. Останалите съдебни актове, относими към основанието по чл.280 т.2 ГПК, няма данни дали са влезли в сила, поради което и не обосновават извод за наличие на това основание. Позоваването на последните е неуместно и с оглед на това, че същите са постановени при различна фактическа обстановка и не могат да обосноват извод за противоречие в поддържания от касатора смисъл.
Следващите три въпроса, поставени от касатора – в случаите на прехвърляне на имущество на низходящ срещу издръжка и гледане, здравословното състояние на длъжника пряко доказателство ли е за оборване на презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД; необходимо ли е вземането на кредитора да е ликвидно и изискуемо при иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД; и необходима предпоставка ли е третото лице приобретател да съзнава конкретно кой кредитор се уврежда със сделката, не са правно разрешавани от въззивния съд в обжалваното решение и не обуславят решаващите изводи на съда. Съдът е засегнал въпроса за здравословното състояние на длъжника дотолкова, доколкото е приел за установено от анализа на доказателствата, че преди сключването на сделката , през 2008г. е констатирано тежко онкологично заболяване на ответника длъжник, както е, че при съобразяване на този момент, ведно с обстоятелството, че процесната сделка е сключена през 2009г., а изпълнителният лист в полза на банката е издаден на 28.05.2011 г., се обосновава извод, че при прехвърляне на имота си първият ответник е бил воден единствено от здравословните си проблеми. Въззивният съд не е правно разрешавал и втория въпрос – обсъждайки доказателствата единствено е приел за установено, че в процесния случай ищецът има качеството на кредитор с изискуемо вземане. Видно от мотивите на атакувания съдебен акт, липсват каквито и да било доводи и съображения на съда във връзка и с третия, поставен от касатора въпрос. Изложеното обосновава извод, че във връзка с тези въпроси не се установява наличие на общо основание за достъп до касация, а при липса на последното, не се дължи произнасяне по въпроса за допълнителните основания.
В процесния случай и последният въпрос на касатора не формира извод за наличие на обща предпоставка по смисъла на чл.280 ГПК. С атакуваното решение съдът е дал правно разрешение на въпроса, но същото не обуславя решаващите му изводи. Въпросът за последващата разпоредителна сделка с имота и правата на новите приобретатели са извън предмета на спора. Настоящият състав не споделя даденото от въззивния съд правно разрешение по този въпрос, но това обстоятелство, с оглед гореизложеното, е ирелевантно за настоящото производство.
В обобщение – тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че по приложение нормата на чл.135 ЗЗД, по въпросите кои са предпоставките за уважаване на отменителните искове по чл. 135 ЗЗД, в кои случаи и спрямо кои лица е налице презумпция за знание за увреждане, необходимо ли е вземането на кредитора да е ликвидно и изискуемо, както и по въпроса за разпределението на доказателствената тежест в процеса, е налице многобройна, трайна, последователна практика, в това число и задължителна такава, на която въззивното решение не противоречи. Конкретната преценка на съда дали в случая са налице установените от закона елементи на фактическия състав на правото на кредитора по чл. 135 ЗЗД да обяви за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника, е фактически въпрос, който би подлежал на проверка за правилност по реда на чл. 281, т. 3 ГПК, но не е предмет на производството по чл. 288 ГПК и затова не може да обоснове приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса какво представлява знанието за увреждането на кредитора у третите лица, отговор дава практиката и доктрината. В случай, че действието е възмездно, възникването на преобразуващото право по чл. 135 ЗЗД изисква не само длъжникът, но и лицето с което той е договарял, да са знаели за увреждането – чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, а в хипотезата на чл.135 ал.3 ЗЗД, когато увреждащото действие предхожда по време възникване на вземането – законът изисква не само длъжникът, но и лицето с което той е договарял, да са целели увреждането. Затова правната сделка на длъжника може да бъде обявена за недействителна спрямо длъжниковия контрахент само ако той е бил недобросъвестен. Знанието, респективно намерението за увреда, на третото лице – контрахент на длъжника – има същото съдържание, каквото има знанието,респективно намерението за увреда, на самия длъжник. След като това трето лице не е от кръга на посочените в чл.135 ал.2 ЗЗД лица, няма законовоустановена презумпция за знание и в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване в процеса с допустимите доказателствени средства. Когато обаче договарящият с длъжника е негов съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра, разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД установява предположението, че знанието му се предполага до доказване на противното. Тази оборима законова презумпция, с която се обръща тежестта за доказване в процеса, също изхожда от основната цел на относителната недействителност по чл. 135 от ЗЗД – да се даде приоритет на защитата на интересите на кредитора пред тези на изброените близки на длъжника, които са сключили с последния увреждаща възмездна сделка и са придобили права по нея, а също и от обичайната житейска ситуация, че в тези случаи, както длъжникът, така и договарялият с него негов близък обикновено знаят за увреждането. Въззивното решение е съобразено с тези правни разрешения, поради което и не може да се обоснове извод за наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по касационната жалба Е. В. И. сторените в настоящото производство и надлежно удостоверени с договора за правна помощ такива в размер 500лв. Съдът не присъжда разноски в полза на втория ответник, тъй като същият не е претендирал присъждането им.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 21.01.2014г. на Окръжен съд [населено място], постановено по в.гр.д.№ 320/2013г.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място], да заплати на Е. В. И. сторените в настоящото производство разноски в размер 500лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: