Определение №819 от 13.11.2014 по ч.пр. дело №6556/6556 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 819

гр. София, 13.11.2014г.

Върховен касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

като изслуша докладваното от съдия ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.д. № 6556 по описа за 2014г.,
за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба, изходяща от адв. М. Т. в качеството й на процесуален представител на [фирма] със седалище [населено място], срещу определение на Великотърновски окръжен съд от 01.08.2014г. по в.гр.д. № 355/2014г., постановено в производство по чл.248 ГПК, с което е допълнено постановеното по делото решение №148 от 12.05.2014г. в частта за разноските като [фирма] е осъдено да заплати на Л. З. В. – адвокат от [населено място], сумата 1710лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство за две инстанции на страната Г. И. И., определено по реда на чл.38 ал.2 от Закон за адвокатурата. Поддържа се оплакване за неправилност и необоснованост на съдебния акт. Изразява се становище, че определеното и присъдено адвокатско възнаграждение в размер 1710лв. е прекомерно; че е неправилно определено с оглед правилата на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, че е несъответно на обема на осъществената услуга по правна защита и на действителната фактическа и правна сложност на делото, която не надвишава обичайната сложност на трудов спор. Искането е да бъде намален до предвидения в закона минимум дължимия адвокатски хонорар.
Ответната по частната жалба страна взема становище за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол по реда на чл.274 ал.2 пр.1 ГПК, поради което е допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Съображенията за това са следните:
С атакуваното определение, постановено в производство по чл.248 ГПК, ВТОС е допуснал изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските като е осъдил [фирма] да заплати на адв.Л. З. В. като процесуален представител на ищеца – въззивник, сумата 1710лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство за две инстанции, определено по реда на чл.38 ал.2 от Закон за адвокатурата. За да постанови този резултат съдът е констатирал своевременно заявено от страната искане за присъждане на разноски, благоприятния за молителя резултат и предмета на делото – искове по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ. Приел е също, че е налице хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и че на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокат В., като пълномощник на ищеца, оказал безплатна адвокатска защита по делото пред двете съдебни инстанции, има право на адвокатско възнаграждение, дължимо от насрещната страна, което съдът е определил по предвидения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер.
Така постановеният съдебен акт е правилен и обоснован и не страда от пороците, визирани в частната жалба. При направено искане от пълномощника на ищеца за присъждане на разноски при оказана безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 – материално затруднено лице, адвокатското възнаграждение се определя от съда, тъй като не се касае до оказана на основание възмезден договор на страната адвокатска помощ. При оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие, насрещната страна по делото се осъжда да заплати възнаграждение за осъществената безплатна адвокатска помощ, ако е налице някое от основанията по чл. 78 ГПК, като съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждението се определя от съда. В случая съдът е констатирал оказаната безплатна помощ от адв.В. в хода на производствата пред двете съдебни инстанции, съобразил е характера на правния спор, действителната фактическа и правна сложност на делото, положителния за представляваната от този адвокат страна резултат и е определил дължимия адвокатски хонорар за двете инстанции съобразно Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер. В тази връзка неоснователно е направеното от жалбоподателя възражение за прекомерност на определеното и присъдено адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят не е изложил правни аргументи водещи до такъв извод, а само е заявил, че размерът на адвокатското възнаграждение бил завишен спрямо фактическата и правна сложност по делото, която според него не надвишава обичайната за трудови спорове, и спрямо обема на осъществените процесуални действия по защита от страна ан адвоката – изготвяне на искова молба и въззивна жалба. Така заявено твърдението не е установено и поради това, че фактическата и правна сложност на делото като правно съдържание е различно от процесуалното действие – изготвяне на искова молба и на въззивна жалба. Страната е приравнила понятията, поради което и не е изложила никакви аргументи защо счита, че делото не е с фактическа и правна сложност. В случая делото е по трудов спор – за отмяна на заповед за прекратяване на трудово правоотношение, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за присъждане на обезщетение за принудителна безработица, поради което и правната сложност на поставените проблеми сама по себе си не обосновава извод за прекомерност на определеното адвокатско възнаграждение, при това близко до минималния размер по Наредбата. Не съставлява такъв аргумент и разбирането, че обемът на осъществената правна помощ се изчерпва в случая с изготвянето на исковата молба и въззивната жалба – данните по делото сочат, че процесуалният представител е изготвял и допълнителни становища по делото, осъществил е и процесуално представителство на страната във всяко от насрочените и проведени открити съдебни заседания и пред двете инстанции. Не на последно място не съставлява такъв аргумент и разбирането, че на противната страна се дължи минималното адвокатско възнаграждение съобразно чл. 9, ал. 1 Наредба № 1/04 г. Този довод би имал правно значение само ако възражението е мотивирано и обосновано и съдът може да обсъди аргументите относно твърдяната прекомерност. При липса на каквито и да било релевантни доводи в тази насока, то следва да се приеме, че възражението е неоснователно.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение на Великотърновски окръжен съд от 01.08.2014г., постановено по в.гр.д. № 355/2014г.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top