О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 578
София, 20.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 3938/2015 год.
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на М. С. С., приподписана от адв. М. Б., срещу определение № 2418 от 03.02.2015год. по ч.гр.д.№ 1401/2015год. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 16.12.2014г. по гр.д. № 33504/2014г. на Софийски районен съд, І ГО, 120 с-в. С първоинстанционното определение производството по делото е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на Административен съд-София град.
В жалбата не се съдържат конкретни оплаквания в какво се състои порочността на обжалвания съдебен акт. Иска се неговата отмяна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване във връзка със следните формулирани въпроси: 1. „Разпоредбата на чл. 71, ал. 1 З., предвиждаща ред за установяване на вреди и обезщетяване на вреди в специално производство по защита от дискриминация, специална ли е по отношение на чл. 1 ЗОДОВ по смисъла на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ”; 2. „Разпоредбата на чл. 74, ал. 2 З. специална ли е спрямо разпоредбата на чл. 71, ал. 1 З. по отношение на компетентността на съдилищата с оглед на това, че двете разпоредби разглеждат различни хипотези.” Твърди, че по поставените въпроси е налице противоречива практика на съдилищата, като сочи определение от 29.12.2008г. по адм.д. 676/2008г. по описа на Административен съд-Стара Загора, определение № 19235 от 29.09.2014 г. по гр.д. 12427/2014 г. по описа на Софийски градски съд и определение №62/17.02.2009 г. по ч.гр.д. 2091/2008г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ г.о. Не излага конкретни съображения защо поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната жалба Министерство на правосъдието, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” е подал писмен отговор, в който е изразил становище за недопустимост и неоснователност на подадената жалба.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Пред Софийски районен съд е депозирана искова молба от М. С. С. срещу Министерство на правосъдието, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” с искане да се установи наличие на дискриминация, да се постанови преустановяване на същата, както и да се заплати обезщетение в размер на 1000лв. за неимуществени вреди от незаконосъобразни действия, обуславящи породени чувства за унижение, отхвърленост, изолация, незачитане на права и интереси. СРС е приел, че делото не му е подсъдно, тъй като са предявени искове, произтичащи от актове на дискриминация, извършени от длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност и следва да се разглеждат като първа инстанция от съответния административен съд. На основание чл. 118, ал. 2 ГПК Софийски районен съд е прекратил производството и е изпратил делото по подсъдност на Административен съд- София-град.
С обжалвания въззивен съдебен акт, Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното прекратително определение. С оглед твърденията на ищеца, че се касае за дискриминация по отношение на него от незаконосъобразни и в нарушения на закона действия и бездействия по служба на длъжностни лица при Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, съдът е приел, че исковете следва да бъдат квалифицирани като искови претенции във вр. с чл. 128, ал. 1, т. 3 и т. 5 АПК вр. чл. 74, ал. 2 З. и чл. 1 ЗОДОВ. Посочил е, че разпоредбата на чл. 74, ал. 2 З. е специална спрямо общото правило на чл. 71, ал. 1 З. , следователно при искове за обезщетения за вреди от действия или бездействия на органи, осъществяващи държавна власт, компетентен да разгледа делото е съответният административен съд, а при искове за обезщетения за вреди, произтичащи от отношения на равнопоставеност между субектите, делата са родово подсъдни на общите съдилища. Направил е извод, че предвиденият различен ред за осъществяване правата на засегнатите лица произтича от качеството на субекта, осъществяващ незаконното действие или бездействие.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
Решаващата воля на въззивния съд е обусловена от преценката му по отношение на квалификацията на иска и в частност кой е компетентният съд по делата образувани по искове за вреди от нарушение на права на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, уреждащи равенство в третирането. Поставеният в т. 1 въпрос изобщо не е бил разглеждан от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи, обективирани в обжалваното решение. Следователно по първия въпрос не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 1 -3 ГПК.
Формулираният в т. 2 въпрос отговаря на изискванията за общо основание за допускане до касационно обжалване, тъй като е обусловил решаващата воля на въззивния съд. За да се допусне касационно обжалване по отношение на него следва да е налице някое от специалните основания, посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Касаторът твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, като прилага определение № 62/17.02.2009г. по ч.гр.д. № 2091/2008г. по описа на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Този съдебен акт, обаче, не може да установи наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, доколкото в него е разгледана различна хипотеза и е разрешен различен от формулирания в настоящото производство правен въпрос. Не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване. На първо място, следва да се отбележи, че понятието „практика на съдилищата” по смисъла на визираната законова разпоредба не включва практиката на административните съдилища, каквито са и дадените задължителни указания за тълкуване на закона в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. На следващо място, касаторът не е представил доказателства за наличието за влизане в сила на представения съдебен акт на СГС, за който се твърди, че е постановен при формирани противоречиви изводи по обуславящия въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът трябва да изложи обосновано становище защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като изложи съображения какво налага промяна на създадената практика или осъвременяването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Жалбоподателят не е изложил никакви конкретни мотиви, а само бланкетно е посочил това основание, следователно не е налице и това основание.
Въпросът относно подсъдността на делата по искове за вреди от нарушение на права на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, уреждащи равенство в третирането е бил предмет на разглеждане в Тълкувателно постановление № 2/2014 г. по тълк.дело №2/2014 г. на ОСГК на ВКС и Първа и Втора Колегия на ВАС. В т. 4 от посоченото Тълкувателно постановление е прието, че делата по искове за вреди от нарушение на права на граждани, свързани с равенство в третирането, причинени от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, са подсъдни на административните съдилища и когато не е проведено производство по раздел първи от Закона за защита от дискриминация. Това разрешение е постановено при условията на чл. 124, ал. 2 ЗСВ и е задължително за органите на съдебната власт на основание чл. 130, ал. 2 ЗСВ. Въз основа на възприетата с тълкувателното постановление принципна позиция следва да се приеме, че при настоящата нормативна уредба исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 З.., когато са основани на твърдение, че нарушението на антидискриминационното законодателство е извършено чрез действие или бездействие на държавен орган или длъжностни лица, са подсъдни на административните съдилища съгласно чл. 128, ал. 1, т. 3 АПК, а когато произтичат от отношение между равнопоставени субекти са родово подсъдни на гражданските съдилища. В този смисъл е формираната задължителна за съдилищата практика, обективирана в редица актове на ВКС / пр.: Решение №242/18.06.2014г. на ВКС по гр.д.№311/2012г.; Решение на ВКС № 192/25.06.2014г. по гр.д.№5663/2013г.; Решение на ВКС №73/12.06.2013г. по гр.д.№311/2012г. – всички постановени по реда на чл.290 ГПК; Определение № 232 от 10.08.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1920/2015 г., II г. о., ГК, постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК, както и Решение № 268/20.01.2014г. на ВКС, ІІІ ГО, по гр.д.№3198/2012г./, а обжалваното определение на въззивния съд е изцяло съобразено с така формираната задължителна за съдилищата практика.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2418/03.02.2015 г. на Софийски градски съд по ч.гр.д. №1401/2015 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: