О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 767
София, 01.07.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 838/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Областна Дирекция на МВР [населено място], подадена чрез гл.юрисконсулт И.П., срещу решение №659 на Пловдивски апелативен съд, постановено на 12.11.2014г. по в.гр.д.№ 985/2014г., с което е потвърдено решение №1138 на Пловдивски окръжен съд, постановено на 16.06.2014г. по гр. дело № 2666/2013г. в обжалваната част, и Областна Дирекция на МВР [населено място] е осъдена да заплати на адв. А. А. сумата 1050лв. адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА за осъществено процесуално представителство на С. Б. във въззивното производство, както и да заплати по бюджетната сметка на В. държавна такса в размер 1200лв. С потвърдената част на първоинстанционното решение Областна Дирекция на МВР [населено място] е осъдена да заплати на С. А. Б. от [населено място], сумата 30 000 лева — обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се във физически болки и страдания от насенен побой по тялото, ръцете, лявото ухо, главата, приченено безпокойство, притеснение и страх, чувство на безсилие и безизходност от временното задържане и малтретиране, неудобство от временната загуба на слуха, загуба на доверие в полицейските органи, причинени от лицата С., М., Д. и Т. при изпълнение на възложена от ответника ОД на МВР- П. работа, в резултат на извършено от тях престъпление, за което те са признати за виновни по НОХД №3657/2011г. по описа на ПРС, ведно със законната лихва, считано от 06.11.2010г. до окончателното и изплащане, както и 1050 лева — адвокатско възнаграждение.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила– основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск, евентуално за намаляване на присъденото обеезщетение.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението, като се поддържа, че : “ В конкретния случай е налице основанието за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Въззивният съдебен състав се е произнесъл в противоречие с практиката на съдилищата и с Постановление № 4 от 23.12.1968г на Пленума на ВКС, като е постановил решение, противно на разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК. Съдът не се е съобразил с изискванията на чл.52 от ЗЗД и съдебната практика на съдилищата, каквато е в приложеното решение – решение от 19.08.2013г. по гр. д. № 12042/2012г. на Софийски Районен съд.” В изложението си касаторът сочи и това, че „от приетото за установено като доказателствен материал по делото не може да се направи извода, до който е достигнал съда, а именно, че всички твърдени неимуществени вреди са в резултат само от действията на служителите на ОДМВР-П.”.
Ответната страна С. А. Б. не представя представен писмен отговор и не взема становище по жалбата.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
С решението си въззивният съд приел, че е сезиран с иск по чл.49 от ЗЗД – ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди , причинени му от служители на ответника при изпълнение на възложената им от последния работа; че наличието на престъпление, извършено от служителите на ответника С., М., Д. и Т., спрямо ищеца е установено с влязла в сила присъда; че съгласно чл.300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца; че деянията са извършени от посочените лица, при изпълнение на възложената им работа, виновно и противоправно, в качеството им на лица от състава на МВР — съответно младши разузнавач, разузнавач и инспектор III степен, разузнавач IV степен в група 01 при сектор „Криминална полиция” при II РУП при ОД на МВР – П.; че от събраните писмени и гласни доказателства са установени по несъмнен начин претъърпените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се във физически болки и страдания от насенен побой по тялото, ръцете, лявото ухо, главата, приченено безпокойство, притеснение и страх, чувство на безсилие и безизходност от временното задържане и малтретиране, неудобство от временната загуба на слуха, загуба на доверие в полицейските органи; че е установено наличието на причинна връзка между виновното и противоправно поведение на служителите на ответника и настъпилия вредоносен резултат – причинени неимуществени вреди. С оглед на това е обосновал извод, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл.49 ЗЗД за ангажиране на безвиновната отговорност на работодателя – възложител на работата. Счел е за неоснователен доводът на ОД на МВР, че след като не е възлагала на служителите си Д., М., Т. и С. извършването на престъпление, а те са извършили именно такова, за което има влязла в сила присъда, то не следва да носи отговорност за техните действия. В тази връзка е посочил, че съгласно чл.54 от ЗЗД лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от другиго, има иск против него за това, което е платил. Счел е за неоснователно и възражението на ответната дирекция, че присъденото от първостепенния съд обезщетение е завишено по размер. Като е съобразил степента на причинените физически и психически страдания, последвалия възстановителен период, продължилият психически стрес и дискомфорт, въззивният съд е обосновал извод, че за репариране на действително понесените от ищеца вреди следва да се присъди обезщетение в размер на общо 30000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба.
В случая касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. Изложил е единствено доводи за необоснованост и неправилност на въззивното решение и несъгласието си с фактическите и правни изводи на въззивния съд, които са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1293 на Пловдивски апелативен съд, постановено на 27.06.2013г. по в.гр.д.№ 4773/2012г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: