О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 104
София, 29.01.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1188/2012год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Н. Т., подадена чрез адв.Р., против решение на Окръжен съд – [населено място] от 18.07.2012г., постановено по в.гр.д. № 45 по описа за 2012г., с което е потвърдено решение №907/05.12.2011г. на Ш., постановено по гр.д. № 2764/2011г. С това решение е отхвърлен предявеният от Т. Н. Т. иск за признаване за установено по отношение на М. Д. Д. и С. А. Д., че ищеца не дължи на ответниците сума в общ размер на 14 000лв. или по 7000лв. на всеки от тях, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането- 03.06.2005г. до окончателното изплащане на главницата, присъдени по присъда № 36/17.09.2008 г. по НОХД №235/2008г. по описа на Ш. и издаден изпълнителен лист от 04.03.2010г., по който е образувано изп.д.№2011767400119 по описа на ЧСИ Г.Г., с район на действие СОС от СИС, поради изтекла погасителна давност, като неоснователен и недоказан.
В касационната жалба се релевират доводи за необоснованост и неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Поддържа се, че съдът неправилно е анализирал доказателствата по делото и е достигнал следствие на това до грешни крайни изводи. Искането е за отмяна на решението и уважаване на иска изцяло.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Според касатора обуславящия изхода на делото и правната воля на съда въпрос е “ не дали може и следва да плати обезщетение преди застрахователя, а защо ответниците не са се обърнали към застрахователя за репариране на вредите, след като са знаели, че е нали такава застраховка и имат права по нея”. Касаторът счита, че даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос е в противоречие със задължителната практика на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Позовава се на ТР№2 / 06.06.2012г. по т.д.№1/2010 на ОСТК на ВКС, съгласно което при уважен иск срещу делинквента по чл. 45 ЗЗД е допустим прекият иск на увреденото лице по чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.), съответно по действащия чл. 226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“. Позовава се също на решение №6 от 28.01.2010г. по т.д.№705/2009г. на ВКС,ІІ ТО,постановено по реда на чл.290 ГПК, в което са разрешени въпросите относно началния момент на дължимото обезщетение за забава и , че застрахователят не може да прави възражения пред увреденото лице за неуведомяване по чл.224 КЗ, както и на решение №100/13.11.2009г. по т.д.№92/2009г. на ВКС, І ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК, в което се приема, че застрахователят дължи обезщетение за пропуснати ползи и реално настъпили вреди. В изложението са изложени оплаквания за неправилност на решението като се поддържа и това, че като не са насочили претенцията си към застрахователя, ответниците са злоупотребили с правата на касатора като надлежно застрахован делинквент.
Ответната страна С. А. Д. в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК, приподписан от адв.К., взема становище, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Ответната страна М. Д. Д. не взема становище.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното :
Пред районния съд е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 във вр. с чл.439 ГПК. Ищецът е предявил иск за признаване за установено по отношение на М. Д. Д. и С. А. Д., че не дължи на ответниците сума в общ размер на 14 000лв. или по 7000лв. на всеки от тях, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането- 03.06.2005г. до окончателното изплащане на главницата, присъдени с влязла в сила присъда № 36/17.09.2008 г. по НОХД №235/2008г. по описа на Ш., по която е издаден изпълнителен лист от 04.03.2010г., по който е образувано изп.д.№2011767400119 по описа на ЧСИ Г.Г., с район на действие СОС от СИС, поради изтекла погасителна давност. С цитираната присъда касаторът е бил признат за виновен в извършването на транспортно престъпление, вследствие на което е починал синът на ответниците. Със същата наказателният съд се е произнесъл и по предявените в наказателното производство граждански искове, като е присъдил посочените суми като обезщетение за претърпени неимуществени вреди. С решението си първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло предявения иск като е приел, че вземането на ответниците не е погасено по давност. Въззивният съд с атакуваното решение е потвърдил акта на първата инстанция.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че вземането на пострадалия се погасява с изтичането на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Пътно-транспортното произшествие е настъпило на 03.06.2005 г. С молба от 19.03.2008 г. М. Д. и С. Д., родители на починалия А. Д., са предявили граждански искове в наказателното производство за заплащане на обезщетения за причинените им неимуществени вреди в резултат на престъплението и са поискали да бъдат конституирани в качеството на граждански ищци и частни обвинители в наказателния процес, т. е. в рамките на петгодишната давност. Следователно петгодишната погасителна давност в случая е започнала да тече от датата на увреждането 03.06.2005 г., но не е текла по време на наказателния процес, в който исковете на ответниците са били приети за съвместно разглеждане в процеса. Съдът е приел и това, че с подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на основание влязлата в сила присъда се прекъсва давността по чл. 116, б. „в“ ЗЗД. В случая изпълнителният лист е издаден на 04.03.2010 г., от която дата е започнала да тече нова петгодишна давност за погасяване на вземанията по изпълнителния лист (чл. 117, ал. 2 ЗЗД). Законът предвижда прекъсване на давността с предприемане на действия за принудително изпълнение – чл. 116, б. „в“ ЗЗД, като в ППВС № 3/1980 г. е прието, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. В настоящият случай, погасителната давност е прекъсната с подаване на молба от взискателите от 20.04.2010 г. за образуване на изпълнителното дело № 20107670400418 на ЧСИ Г. Г., с район на действие ОС – [населено място]. По молба на взискателите от 24.11.2010 г. изпълнителното производство е прекратено, на основание чл. 433, ал. 2 ГПК, като последните са получили обратно изпълнителния лист за предявяване на претенциите си за обезщетение срещу застрахователя [фирма], [населено място]. Прекратяването на изпълнителното производство не води до заличаване с обратна сила на ефекта на прекъсването на давността, настъпило с подаването на молбата от 20.04.2010 г., нито на спирането й за времетраенето на висящия изпълнителен процес. Ето защо от прекратяването на изпълнителното дело, т. е. считано от 24.11.2010 г., е започнала да тече нова петгодишна погасителна давност. По молба на взискателите от 21.02.2011 г., въз основа на същия изпълнителен лист, е образувано ново изпълнително дело № 20117670400119 по описа на ЧСИ Г. Г., с район на действие ОС – [населено място], като същото към настоящия момент е висящо. Посочената молба е основание за прекъсване и спиране на погасителната давност, докато трае изпълнителния процес относно принудителното осъществяване на вземането. Съобразно тези доводи е обосновал извод, че давността по чл. 110 ЗЗД за вземанията по изпълнителния лист, към настоящия момент, не е изтекла, предвид че същата е спряна за времетраенето на висящия изпълнителен процес, както и че предявените искове за признаване за установено, че вземанията по изпълнителния лист не се дължат като погасени по давност, са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Той не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК № 1/2009 г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. С оглед посочената дефинитивност не може да се третира като релевантен поставеният фактически въпрос, тъй като той няма правен характер и не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, а със становището на страната, изведено от доводи за неправилност на мотивите на съда, които са ирелевантни към производството по чл. 288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл. 281 ГПК.
Не посочването на общото правно основание за достъп до касация само по себе си е достатъчно за отказ от селектиране на касационната жалба. В случая не са налице и специфичните такива. Представените съдебни решения удостоверяват практиката на ВКС по приложение нормата на чл.407 , ал. 1 ТЗ (отм.), съответно по действащия чл. 226, ал. 1 КЗ, на която въззивното решение не противоречи в твърдения от касатора смисъл.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответниците по касационната жалба не са претендирали присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Окръжен съд – [населено място] от 18.07.2012г., постановено по в.гр.д. № 45 по описа за 2012г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: