О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 649
София, 18.10.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2320/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение №30 от 29.02.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 10/2016г. е потвърдено решение № 1725/05.11.2015г. по гр. д. № 692/2015г. на Пловдивския окръжен съд, с което Прокуратура на Република България на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е осъдена да заплати на Г. С. И. сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от образувано срещу него наказателно производство ДП № 25/2011г. по описа на ГД „ Б.“-МВР, което бил прекратено на основание чл. 369, ал.2, вр. с чл. 24, ал.1,т.1 НПК с определение от 13.06.2014г. по ч.н.д. № 265/2014г. на Пловдивския окръжен съд, ведно със законната лихва, считано от 13.06.2014г. до окончателното й изплащане и направените по делото разноски в размер на 500 лева, съразмерно с уважената част от иска. Със същото решение е отхвърлен предявеният иск за разликата над уважения размер от 10 000 лв. до пълния претендиран размер от 100 000 лв.
Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Г. С. И. сумата от 10 000 лв. неимуществени вреди е подадена касационна жалба с вх.
№ 1983/10.03.2016г. от Прокуратурата на Република България чрез прокурор С. Г. от Апелативна прокуратура – [населено място].
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост – основание за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и постановяване на друго, с което размерът на присъденото възнаграждение да бъде намален, съобразно доказаните от ищеца вреди и правилата на чл. 52 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържат основанията за касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 и т. 2 ГПК, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл с решението си в противоречие с т. 7 и т. 8 от ТР № 3/2004г. на ВКС. Излагат се съображения, че от доказателствения материал по делото не може да се направи извода, до който е достигнал въззивният съд, че твърдените неимуществени вреди са в резултат само от повдигнатото на ищеца обвинение за деяние по НК. Обосновава се нарушение на принципа, въведен в чл. 52 ЗЗД, допуснато от съда при обсъждането на доказателствата. В касационната си жалба жалбоподателят се позовава и на противоречие на въззивното решение с т.II от ПП на ВС № 4/1968г., т.3 и т.11 от ТР № 3/05 г. на ОСГК на ВКС, т.19 от ТР № 1/01г. на ОСГК на ВКС, решение № 539/10г. по гр. д. № 1747/09г. на ВКС, решение
№ 37/09г. по гр. д. № 5367/07 г. на ВКС, решение № 322/08г. по гр. д.
№ 1726/07 г. на ВКС, решение № 29/12г. по гр. д. № 170/11 г. на ВКС, решение № 49/11г. по гр. д. № 697/10 г. на ВКС и решение № 62/12г. по гр. д. № 1065/11 г. на ВКС.
Ответната страна Г. С. И. не взема становище по касационната жалба.
Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск от Г. С. И. срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на разликата над уважения размер от
10 000лв. до пълния претендиран размер от 100 000 лв., ведно с обезщетение за забава от 13.06.2014г. до окончателното му изплащане, е подадена касационна жалба с вх. № 2803/05.04.2016г. от Г. С. И., чрез адв. Л..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на въззивното решение, в обжалваната му част, и уважаване на иска изцяло или увеличаване на размера на присъденото обезщетение, като неоснователно занижен и несъобразен с практиката на ВКС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните правни въпроси: 1) „Какво е съдържанието на понятието „критерий за справедливост”?”; 2) „Какви се елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване, с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в „критерия за справедливост”?”; 3) „Какви стъпки включва процеса на оценяване на едно негативно преживяване, включени в „критерия за справедливост“?”; 4) „Следва ли и в каква степен, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съдът да отчита отделните проявления и аспекти на засягане на основни права и свободи на ищеца при извършването на процесуално-следствени действия срещу него?“; 5) „Какъв е обхватът на доказването от страна на ищците, претендиращи неимуществени вреди, и доказателствените средства при прилагането на ЗОДОВ и чл. 52 от ЗЗД?” По отношение на обобщаващия въпрос за обезщетението за неимуществени вреди, определяно с оглед принципа за справедливост, който се извежда при групирането на формулираните от касатора въпроси под №№ 1-4, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с ППВС № 4/68 г., ТР 3/2005г. на ОСГК на ВКС, както и с постановените по реда на чл.290 ГПК Решение № 532 от 24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г. на ІII ГО на ВКС, Решение №377/ 22.06.2010г. по гр.д.№ 1381/2009г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 302/ 04.10.2011г. по гр.д.№ 78/2011г. на ІII ГО на ВКС, Решение №483/ 09.06.2010г. по гр.д.№ 1091/2009г. на ІII ГО на ВКС, Решение №311/ 21.10.2013г. по гр.д.№ 1416/2012г. на ІV ГО на ВКС и Решение №267/ 26.06.2014г. по гр.д.№ 820/2012г. на ІV ГО на ВКС. Поддържа се, при условията на евентуалност и основанието на чл. 280, ал.1, т.2 по поставения въпрос поради противоречие на въззивното решение със сочените съдебни актове на ВКС, както и основанието по чл.280 т.3 ГПК. Касаторът поддържа основанието на чл. 280, ал.1,т.3 от ГПК и във връзка с въпроса: „Какъв е обхватът на доказването от страна на ищците, претендиращи неимуществени вреди, и доказателствените средства при прилагането на ЗОДОВ и чл. 52 от ЗЗД? Обосновава приложението на това основание, поради липсата на унифициран стандарт, установен в задължителната съдебна практика на ВКС за тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, в хипотезата на ЗОДОВ. Твърди, че няма установени ясни и всеобхватни критерии, от които да се ръководят съдилищата при формиране на вътрешното убеждение за присъждане на съразмерно на вредите справедливо обезщетение. Същевременно не са установени критерии за обхвата на доказателствената тежест на ищците по тези дела и способите за доказване на специфичните неимуществени вреди, което създавало предпоставки за различно прилагане на закона в сходни от фактическа и правна страна случаи. Поддържа, че поставените въпроси са обуславящи изхода на спора, като същевременно имат принципно значение за сходни от фактическа и правна страна случаи, поради което са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено на основание чл. 369, ал. 2 НПК, което е равнозначно на прекратяване, поради това, че деянието не е извършено от лицето; че в настоящия случай е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ – ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 333 вр.с чл.330 ал.2 т.1 вр. с ал.1 вр. с чл. 20 ал.2 НК и за престъпление по чл. 339 ал.1 НК с постановление от 16.03.2011г. по досъдебно производство № 25/11г. на ГД „Б.“-МВР, а с постановление от 10.10.2011г. за престъпление чл. 116 ал.1 т.4 пр.3, т.6, пр.1,т.9, във вр. с чл. 18 пр.2 във вр. с чл. 20 ал.2 във вр. с ал.1 НК, но с определение от 13.06.2014г., постановено по н.ч.х.д. № 265/14г. по описа на Пловдивския окръжен съд на осн.чл. 369 ал.2 във вр. с чл. 24 ал.1 т.1 НПК е прекратено воденото срещу него наказателно производство по повдигнатите му обвинения. Счел е, че от събраните по делото писмени доказателства се установяват по безспорен начин изложените от ищеца в исковата молба фактически твърдения относно привличането му като обвиняем в извършване на посочените престъпления, извършените спрямо него процесуални действия, приложените спрямо него мерки за неотклонение „задържане под стража”, „домашен арест“ и „подписка“, и за процесуална принуда „забрана за напускане на страната без разрешение на прокурор“, както и относно продължителността на наказателното производство /три години и три месеца/. Приел е също, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като негативните емоции и страдания на лицето, изразяващи се в притеснение, страх, безпокойство, неудобство, срам и др., при образуване на наказателно производство, което е прекратено, безспорно се понасят. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че по делото не са ангажирани доказателства за наличие на причинно-следствена връзка между обвинението в извършване на престъпление и влошеното здравословно състояние на ищеца, тъй като от представения медицински картон се установяват оплаквания на ищеца в ареста, извършени прегледи и назначено лечение, но не и конкретно посочените в исковата молба увреждания на здравето. Счел е, че от разпитаните по делото свидетели не се установяват по вид и интензитет твърдените негативни преживявания, поради отказано сключване на граждански брак и забавена във времето ин витро процедура, за която нямало данни за започване и прекъсване, поради задържането на ищеца под стража. Не били представени и доказателства за неосъществени бизнес планове. Приел е и това, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание вида и характера на упражнената процесуална принуда, тежестта на повдигнатото обвинение, общата продължителност на наказателното производство и взетите мерки на процесуална принуда. Отчетено е, че в процесния случай на ищеца е повдигнато обвинение в извършени тежки престъпления по смисъла на НК, като наказателното производство е продължило над 3 години и три месеца, но не са надхвърлени разумните срокове за провеждането му, тъй като целта на процедурата по чл. 368 НПК е именно предотвратяване на неразумните срокове в наказателното производство; че спрямо ищеца е приложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ за около девет месеца и следващата по тежест – „домашен арест“ за седемнадесет дни, чиято продължителност е почти една трета от общата продължителност на наказателното производство; че спрямо ищеца е наложено и друго ограничение – мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на страната без разрешение на прокурор“. С оглед изложеното, въззивният съд е обосновал извод, че за така установените неимуществени вреди, които са от вида на обичайните по вид и интензитет и при липса на доказателства за настъпили извън тях други болки и страдания следва да се приеме, че за обезщетяването им са необходими 10 000 лв., който размер съответства на характера и степента им.
При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:
По касационната жалба на Прокуратурата на Република България и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, а е изложил единствено оплаквания за неправилен анализ на събраните доказателства и необоснованост на фактическите и правни изводи на съда, касаещи правилността на въззивното решение, която е предмет на проверка при разглеждане на касационната жалба по същество.При отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по въпроса налице е поддържаното допълнително основание, посочено от касатора. Въпреки това следва да се посочи, че в случая не е налице и поддържаното основание по т.1 на чл.280 ГПК. Позоваването на т. 7 от ТР № 3/2005г. по т. д. 3 от 2004г. е неоснователно, доколкото възприетото от въззивния съд съответства на разясненията, дадени относно основанието за ангажиране отговорността на правозащитния орган, в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението. Неотносимо към настоящия случай е и посочването на т. 8 от тълкувателното решение, разглеждаща въпроса за отговорността на прокуратурата при образуване на наказателно производство преди наказателното преследване да е погасено по давност или деянието да е амнистирано. Настоящият случай не е такъв.
В касационната си жалба касаторът Прокуратурата на Република България сочи чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора въпрос в противоречие със задължителната и незадължителната практика на ВКС. Според него това е въпросът “относно присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД”. Поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.II на ППВС №4/1968г., с т.3 и т.11 на ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС и с т.19 на ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, както и посочените решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Обосновава наличието на твърдяното противоречие с оплакване за неправилност и необоснованост на решаващите изводи на съда.
Така поставеният въпрос “относно присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД ”, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените в изложението актове на Върховния касационен съд.
Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Не се установява противоречие на въззивното решение по поставения въпрос и с постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 29/12г. по гр. д. № 170/11 г. на ВКС, решение № 49/11г. по гр. д. № 697/10 г. на ВКС и решение № 62/12г. по гр. д. № 1065/11 г. на ВКС. В решение № 539/10г. по гр. д. № 1747/09 г. на ВКС е допуснато касационно обжалване по различен правен въпрос, поради което не следва да бъде извършвана съпоставка с дадените в него правни разрешения.
С представените решение № 37/09г. по гр. д. № 5367/07 г. на ВКС и решение № 322/08г. по гр. д. № 1726/07 г. на ВКС, с които се твърди приложението на чл. 280, ал.1,т.2 ГПК отделните състави на ВКС са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ/ чл.2, т.2 ЗОДВПГ/, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на Прокуратурата на Република България.
По касационната жалба на Г. С. И. и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, в контекста на оценката на конкретните претърпени неимуществени вреди, който въпрос се поставя от касатора, посредством формулирането на първите четири въпроса от изложението, касационният съд многократно е имал случай да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки.
Следва да се има предвид, че относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, е налице задължителна съдебна практика /ПП № 4-1968-ВС РБ, както и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, в това число посочените от самия касатор/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Предвид това не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение с приложената задължителна за съдилищата съдебна практика.
Касаторът не обосновава и приложното поле на чл. 280, ал.1,т.2 ГПК, доколкото не се позовава и не представя влязъл в сила съдебен акт от обхвата на казуалната практика, с който е дадено различно правно разрешение по правния въпрос от това на въззивния съд. Същевременно не може да се обоснове извод за наличие на основанието по чл.280 т.2 ГПК при наличието на многобройна задължителна съдебна практика по поставените въпроси.
Следва да се посочи и това, че и законодателят не борави с други техники / различни от приетите с формираната задължителната съдебна практика/ за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Именно този законодателен подход, страната явно счита за неправилен, доколкото обосновава приложното поле на чл.280 т.3 ГПК с необходимостта от създаване на унифициран стандарт, което е в разрез със законодателния замисъл. Това обаче не е от естество да обоснове извод за наличие на поддържаното допълнително основание. Последното е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил такива съображения, поради което и не може да се обоснове извод, че поддържаното основание е налице. Касаторът не обосновава приложението на това касационно основание и по въпроса за обхвата на доказване от страна на ищците, претендиращи неимуществени вреди и доказателствените средства при прилагането на ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД. По този процесуалноправен въпрос е налице многобройна задължителна съдебна практика, от която въззивния съд не се е отклонил.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на Г. С. И..
Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№ 30 на Пловдивския апелативен съд, постановено на 29.02.2016г. по в.гр.д.№ 10/2016г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: