О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 671
София, 25.10.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2835/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез адв. Ив.С., срещу решение №443 на Софийски апелативен съд /САС/, постановено на 10.03.2016г. по в.гр.д.№ 4170/2015г., с което е потвърдено решение от 17.07.2015г. по гр.д. № 6745/2014г. на Софийски градски съд /СГС/ и [фирма] е осъдено да заплати на К. В. Ц. деловодни разноски в размер 4500лв. С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма] против К. В. Ц. иск по чл.284, ал.2 ЗЗД за присъждане на сумата 55000 евро като дължима по отчетна сделка, произтичаща от сключен на 18.12.2009г. договор за поръчка, и [фирма] е осъдено да заплати на ответника сторените в първата инстанция разноски в размер 4800лв., а по сметка на СГС – разноски в размер 100лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, като се твърди, че е налице „противоречие на постановеното от въззивния съд решение с трайно установената от ВКС практика, обективирана в Решение №88 от 11.06.2015г. по гр.д.№4559/2014г. на ІV ГО, Решение №231 от 08.07.2015г. по гр.д.№6604/2014г. на ІV ГО, и Решение №11 от 03.02.2015г. по гр.д.№3889/2014г. на ІV ГО – чл.280 ал.1 т.1 ГПК. За да обоснове наличието на това противоречие касаторът посочва, че въззивният съд превратно е анализирал събраните доказателства, в това число и основното и допълнително заключение на вещото лице, вследствие на което е формирал неправилния и необоснован извод, че заприходената в каса 501 на дружеството сума е била изразходвана за цели на последното, макар и да няма за това документи, които да оправдават нейното разходване. Сочи също, че съдът е допуснал и процесуално нарушение като е приел за преклудирано възражението му за липса на първични счетоводни документи за разходване на сумата.
Ответната страна К. В. Ц. в представен писмен отговор чрез адв. З. З. – П. от САК взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на сторените в производството разноски за адвокатско възнаграждение в размер 4800лв.
Касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.284, ал.2 ЗЗД за присъждане на сумата 55000 евро като дължима по отчетна сделка, произтичаща от сключен на 18.12.2009г. договор за поръчка.
За да счете иска за неоснователен, въззивният съд след анализ на доказателствата е приел за безспорно, че на 18.12.2009г. между страните по делото е сключен договор за поръчка, по силата на който О. Ш., в качеството си на едноличен собственик на капитала и управител на [фирма] София е възложила на ответника да представлява дружеството пред всички държавни и административни органи в Република България, както и да оперира със средствата по банковите сметки на дружеството; че от представеното по делото извлечение от банкова сметка IBAN BG СЕСВ 97901 14ВЗ 067800 с титуляр ищцовото дружество е видно, че на 14.01.2010г. от сметката е изтеглена в брой сумата 55 000 евро и в извлечението от банковата сметка като извършил платежната операция е посочен ответникът К. В. Ц.; че от основното и допълнително заключения на изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно- счетоводна експертиза се установява, че на 15.01.2010г. в счетоводството на дружеството е осчетоводена сума в размер на 55 00 евро, като постъпила в касата на дружеството; осчетоводяването е извършено надлежно при спазване на изискванията на закона, като сумата е отнесена по сметка 501- каса в лева; че от заключението е видно и това, че по сметка 501 на дружеството за цялата 2010 година са осчетоводени като постъпили суми в общ размер на 122 620 ,65 лева, с които сметката е кредитирана, като за същия сметка 501 на дружеството е дебитирана със сума в размер на 101 159,62 лева и като основания за изразходване на сумата е посочено захранване на банкови сметки, плащане на задължения по фактури и по договор за заем. Касовата наличност на дружеството по баланса към 31.12.2010 година възлиза на 21 461,03 лева, а тази към 31.12.2011 г. – на 1 077,33 лева. При така приетото за установено въззивната инстанция е обосновала извод, че доводите на ищеца за липса на отчет относно начина на използване на исковата сума са неоснователни. Счел е също, че доводите на въззивницата за липса на доказателства за реалното изразходване на сумата за дружествени цели, предвид липсата на първични счетоводни документи относно конкретните плащания са по естеството си оспорване на счетоводните записвания и редовността на воденето на счетоводството на дружеството. Същите са наведени едва пред въззивната инстанция, поради което възможността за тяхното доказване е преклудирана. За неоснователни е приел и доводите, че ответникът е водил лично счетоводството на дружеството, тъй като същите касаят редовността на счетоводните записвания, които не са оспорени несвоевременно.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочената предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая подадената касационна жалба не съдържа такова изложение, а само формално позоваване на нормата на чл.280 ГПК.
Изложението не съдържа изобщо формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същото не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката е бланкетна и преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Несъгласието на касатора с анализа на доказателствата и с формираните правни изводи е довод за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение. Всички тези съображения са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното: В представеното изложение не само не е формулиран от касатора материално правен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, но същият не е обосновал и тезата си относно поддържаното основание по чл.280 т.1 ГПК. И трите съдебни акта от обхвата на задължителната съдебна практика, приложени от касатора към изложението, са неотносими. С първото решение – Решение №88 от 11.06.2015г. по гр.д.№4559/2014г. на ІV ГО, е дадено правно разрешение по въпроса „осчетоводяване на суми в сметки 501 и 503 без съставени първични счетоводни документи за предаването им установява ли постъпване на сумите в патримониума на предприятието”. Правно разрешение по такъв правен въпрос във въззивното решение липсва. В процесния случай спорът се свежда до това дали внесените по сметка 501 суми са изразходвани за погасяване на задължения на дружеството като въз основа на заключенията на експерта съдът е обосновал извод, че разходването й за цели на дружеството е безспорно установено, както и, че оспорването на счетоводните записвания относно разходването на сумата е релевирано едва пред въззивната инстанция и поради това е преклудирано. Поради това с позоваването на това решение не може да се обоснове извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл. Неотносим към спора е и вторият съдебен акт – Решение №231 от 08.07.2015г. по гр.д.№6604/2014г. на ІV ГО. С него е дадено правно разрешение по въпроса :” следва ли съдът да приеме удостовереното изявление в нотариалния акт за покупко-продажба на едно и също лице, в качеството му на валидно упълномощен пълномощник на продавача и купувач,за извършено плащане на продажната цена преди подписването му, за обвързващо съда, при липса на други убедителни и категорични доказателства за факта на получаване на претендираната сума от упълномощителя”. Настоящият казус не е такъв. Неснователно е позоваването и на последния съдебен акт, посочен от касатора – Решение №11 от 03.02.2015г. по гр.д.№3889/2014г. на ІV ГО, доколкото въпросът „деликтна ли е отговорността на лицето, което по силата на едностранна упълномощителна сделка е продало недвижим имот и не е отчело продажната цена на упълномощителя”, разрешен в него е неотносим към настоящия случай. Следва да се посочи и това, че в обжалваното решение въззивният съд не е имал колебания относно характера на отговорността на ответника като следствие от договорно отношение.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното от САС въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посоченото в изложението основание. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати сторените от ответната страна такива. Видно от представения договор за правна защита ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер 4800лв. Същото обаче е уговорено и заплатено за „касационно обжалване” без да е упоменато каква част от общия размер за кое действие на представителя се дължи – колко за изготвяне на възражение по касационната жалба и колко за процесуална защита пред ВКС. Настоящият състав приема, че за всяко от двете действия се дължи по равно или по 2400лв. Предвид изложеното и с оглед изхода на делото, касаторът следва да се осъди да заплати на ответната страна деловодни разноски в размер 2400лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №443 на Софийски апелативен съд /САС/, постановено на 10.03.2016г. по в.гр.д.№ 4170/2015г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.3, офис 317, с с управител О. Н. Ш., да заплати на К. В. Ц. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.3, ап.20, деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 2400лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: