О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 544
София, 07.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори юли две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 3347/2014год.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от Г. Н. К., Я. Н. П., И. Д. М., М. Д. М., В. Ц. Н. и Х. Г. Н. чрез адвокат К. Д. от В. срещу определение № 220 от 02.04.2014г. по в. ч. гр. д. № 88/14г. на ВрОС, с което е оставено в сила определение №791 от 14.12.2013г. на Мездренски районен съд за прекратяване на производството по гр. д. № 1362/12г. поради недопустимост на предявения иск с оглед липсата на правен интерес.
В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно и необосновано, постановено при нарушаване на материалния закон и процесуалните правила и се иска отмяната му по подробно изложени в жалбата оплаквания. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите излагат съображения, че с въззивното определение е разрешен обуславящ изхода на спора процесуалноправен въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата. Сочат като такъв въпроса : ” Когато едно лице/респ.лица/ твърди, че съществува определено правоотношение, което иска да установи, а всъщност такова правоотношение няма, образуваното производство следва ли да се прекрати поради недопустимост или следва искът да бъде отхвърлен като неоснователен? В частност: Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск на съвладелци, които се позовават на изтекла в тяхна полза придобивна давност върху реална част от УПИ при наличие на уважен за единия , съответно отхвърлен спрямо другия ревандикационни искове върху идеални части от същия УПИ, респ. допустим ли е такъв иск за разглеждане и произнасяне на съда със съдебно решение или производството по делото следва да бъде прекратено като образувано въз основа на недопустим иск?”. Поддържат също, че прекратявайки делото В. е разрешил предварително материалноправни въпроси без да е разгледал делото по същество, а именно:
– Налице ли е идентичност между предмета на дела, всяко, от които е имало за предмет ревандикация на отделни идеални части от УПИ и друго, което има за предмет да установи право на съвладение и съсобственост на тези лица върху реална част, индивидуализирана с площ граници и съседи от същия УПИ ?
– Частта от УПИ, върху която едно лице е извършило действия, с които е обективирало спрямо трети лица намерението си да владее идеални части за себе си, следва ли да се приема едновременно и като владение, и съответно придобита собственост върху реална част?
Считат, че в определението си В. излага противоречиви твърдения относно предмета на ревандикационните искове по гр.д.№ 814/11г. и гр.д.№ 939/11г. – някъде твърди, че предметът на исковете по тези дела е за съответни идеални части, другаде твърди , че предметът на същите тези дела е за реални части от спорния УПИ.
Посочват и това, че според тях въпросът :”Разграничаването на действията, които едно лице е извършило, за да обективира спрямо трети липа намерението си да владее идеални части за себе си от владението върху реални части от имот” е въпрос, по който няма съдебна практика и е от значение за точното и еднакво приложение на закона, както и за развитие на правото.
Във връзка с така поставените въпроси касаторите намират, че е налице основанието по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, без да конкретизират конкретна специфична хипотеза. Доколкото към изложението са приложени Тълкувателно решение №1/ 06.08.12г и Тълкувателно решение № 8/ 27.11.13г. на ОСГК на ВКС; Определение №780/08.11.2013г. на Добричкия окръжен съд; Решение №492/27.11.13г. на Д. и Определение №90/15.02.13г. на Апелативен съд В., настоящият състав приема, че във връзка с първите четири въпроса касаторите поддържат основанията по чл.280 ал.1 т.2 и т.2 ГПК, а във връзка с последния въпрос – основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Ответникът [фирма] – [населено място], чрез пълномощника си адв. В. взема становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на частната касационна жалба. Претендира присъждането на разноски.
Върховният касационен съд на РБ, състав на IІІ г. о., като обсъди данните по делото, намира следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Делото е образувано по предявен от Г. Н. К., Я. Н. П., И. Д. М., М. Д. М., В. Ц. Н. и Х. Г. Н. против [фирма] – [населено място] установителен иск за установяване със сила на пресъдено нещо по отношение на ответника, че са собственици / съсобственици на 2225 кв.м. , представляващи реална част от УПИ ІХ 416 в кв.40 по плана на [населено място] , целият от 7650 кв.м. В исковата молба са поддържали,че Г. Н. К., Я. Н. П., И. Д. М. и М. Д. М. са собственици на 1425/7650 ид.ч. от УПИ ІХ 416 в кв.40 по плана на [населено място] , целият от 7650 кв.м. по силата на договор за дарение обективиран в нот.акт № 196 т.І нот.дело № 1018/99 год. на МРС, а В. Ц. Н. и Х. Г. Н. са собственици на 800/7650 ид.ч. от същият УПИ по силата на нот.акт № 141 т.ІV нот.дело № 983/97 год. на МРС ; че след влизане в сила на реституционния закон – ЗСПЗЗ те започнали да владеят 2225 кв.м. реална площ от цялото УПИ и продължават и към настоящия момент да ги владеят; тази площ ползват заедно като зеленчукова градина, оградили са я и никой не им е пречел , включително и ответника по делото. Към това дело е приложено гр.д.№ 939/2011 год. по описа на МРС от което е видно,че [фирма] е предявило иск с правно основание чл.108 от ЗС против ищците Н. за признаване за установено, че дружеството е собственик на 800 кв.м. от УПИ ІХ 416 в кв.40 по плана на [населено място], и същите да бъдат осъдени да отстъпят собствеността върху тях. Искът на [фирма] е отхвърлен с влязло в сила съдебно решение. От приложеното гр.д.№ 814/2011 год. по описа на МРС се установява,че [фирма] е предявило иск с правно основание чл.108 от ЗС и против ищците Г. Н. К., Я. Н. П., И. Д. М. и М. Д. М. за признаване за установено,че дружеството е собственик 1425/7650 ид.ч. от същия имот и ревандикирането му. Искът е бил отхвърлен от РС [населено място], но с решение по в.гр.д.№ 552/2012 год. по описа на ОС Враца, решението на първата инстанция е отменено и дружеството [фирма] е признато за собственик на процесните 1425/7650 ид.ч. от общия УПИ и ищците са осъдени да отстъпят собствеността и предадат на дружеството владението върху последните. Решението на ОС Враца не е допуснато до касация и е влязло в сила. При тези фактически данни районният съд е обосновал извод, че предявеният иск е недопустим поради наличие сила на присъдено нещо. С въззивното определение е потвърдено първоинстанционно определение. Решаващият извод на въззивната инстанция е обоснован с това, че е налице съвпадение в предмета на приключилите гр.дело №814/2011 год. и гр.дело №939/2011 год. на РС-Мездра и образуваното след това гр.дело №1362/2012 год. на РС-Мездра – това е правото на собственост върху общо 2225 кв.м. от УПИ ІХ-416,кв.40 по плана [населено място], който въпрос е разрешен с влезли в сила решения, като механичното сборуване на двата имота -от 1425 кв.м. и 800 кв.м., не сочи на ново спорно право; че е налице и пълно съвпадение между страните, което е безспорно, въпреки че приключилите дела са две; че предявеният иск е недопустим опит за пререшаване на вече разрешените спорове за правото на собственост върху тези общо 2225 кв.м., както и, че по отношение на ищците Н. е налице и липса на правен интерес, доколкото правото им на собственост вече е признато с влезлия в сила съдебен акт .
При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на трето гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното определение. Съображенията за това са следните :
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт.Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, като се обосновава и в какво се състои твърдяното противоречие, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.
В случая първите три въпроса, поставени в изложението, макар и непрецизно формулирани, са обуславящи решаващите изводи на въззивната инстанция и обуславят извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. Не са налице обаче поддържаните специфични такива от касаторите. На първо място позоваването на Тълкувателно решение №1/ 06.08.12г. по т.д.№1/2012г. на ОСГК е неотносимо в случая, тъй като последното дава разрешение на въпросите : 1/ Приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването и 2/ С., който се позовава на придобивна
давност за чуждата идеална част трябва ли да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо съсобствениците намерението да владее техните идеални части за себе си или намерението му за своене се предполага на основание чл.69 ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79, ал.1 ЗС. Тези въпроси нямат отношение нито към поставените в изложението на касаторите правни въпроси, нито към решаващите изводи на съда в процесния случай. Не е налице и обосновка от страна на жалбоподателите в какво се състои твърдяното противоречие, поради което и за касационната инстанция е невъзможно извършването на преценка дали такова противоречие е налице. По идентични съобръжения неотносимо е и позоваването на ТР№ 8/2012 г. от 27 ноември 2013 год. по т.д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС, даващо разрешение на въпросите : 1. При какви предпоставки е допустимо предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права? и 2. Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права, когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право?. Не се доказва и наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, доколкото приложените съдебни актове няма данни да са влезли в сила, а същевременно и са постановени при различна фактическа обстановка. Не на последно място касаторите не са обосновали и в какво се състои формално заявеното в изложението наличие на противоречие с въззивното определение, предмет на настоящото производство.
Останалите два въпроса, поставени от частните жалбоподатели въпрос не обуславят решаващата воля на съда, по тези въпроси не е давано правно разрешение в обжалвания съдебен акт и не обосновават извод за наличие на обща предпоставка по смисъла на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1, 2 и 3 от чл.280 ал.1 ГПК. В случая обаче не са налице и поддържаните специфични предпоставки. Липсата на обосновка от страна на касатора относно поддържаните основания прави невъзможна преценката на касационната инстанция досежно въпроса налице ли е или не твърдяното основание.
Предвид изхода разноски за частните жалбоподатели не се следват. Съдът не присъжда такива и в полза на ответника по жалбата, тъй като по делото липсват доказателства за реално сторени такива пред настоящата инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на IІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 220 от 02.04.2014г. по в. ч. гр. д. № 88/14г. на ВрОС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: