О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 70
гр. София, 14.01.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на осми октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 3620 по описа за 2015 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на К. П. Б. чрез пълномощника й адвокат Е. В. срещу решение № 431 от 28.01.2015 г. по гр. дело № 1073/2014 г. на Окръжен съд – Благоевград.
Ответникът Професионална гимназия по туризъм и хранителни технологии „Н. С.”, [населено място] е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е развил доводи за липсата на основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалби е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
С въззивното решение в обжалваната пред настоящата инстанция част, Окръжен съд – Благоевград се е произнесъл по обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, предявени от жалбоподателката срещу Професионална гимназия по туризъм и хранителни технологии „Н. С.”, [населено място], като е потвърдил решение № 3519 от 31.08.2014 г. по гр. дело № 121/2013 г. на Районен съд – Разлог в частта, с която са отхвърлени посочените искове против Професионална гимназия по туризъм и хранителни технологии „Н. С.”, [населено място]. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че уволнението по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ на ищцата от длъжността „директор” на посоченото училище е законосъобразно. В мотивите въззивният съд подробно е обсъдил доводите на страните и е приел, че исковете не са погасени по давност, а по същество е приел, че са спазени от работодателя разпоредбите на чл. 194, ал. 1 КТ, чл. 193, ал. 1 КТ. Съдът е изложил мотиви за спазване от работодателя на нормите на чл. 333, ал. 1, т. 3 и т. 4 КТ, чл. 333, ал. 3 КТ. Прието е още, че заповедта за уволнение е издадена в съответствие с изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ, както и е прието, че описаните в заповедта нарушения на трудовата дисциплина са установени от доказателствата по делото.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е поставен правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която разпоредба се цитира като едно от основанията за допускане на касационно обжалване. Изложени са доводи за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК във връзка с мотивите на окръжния съд по приложението на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ. Жалбоподателката чрез повереника си – адвокат Е. В. счита, че решението на въззивния съд е в противоречие с практиката, формирана с решение по гр. дело № 1728/2009 г., решение по гр. дело № 1130/2009 г., решение по гр. дело № 4477/2013 г. на състави на ВКС, ІV г.о. В приложението се излагат твърдения, че ищцата е била временно нетрудоспособна поради заболяване, представила била болничен лист с молба вх. № 117/02.02.2011 г., в деня на връчването на заповедта за уволнение не била на работното си място. Освен това се съпоставя фактическата обстановка по настоящия спор с констатациите на съставите на ВКС в цитираните касационни решения, без да се сочат въпросите, по които касационния съд се е произнесъл, както и без да се въвежда общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК /правен въпрос, по който въззивния съд е приел конкретни разрешения/. Така изготвено приложението не съдържа основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В същото не е поставен правен въпрос, чиито характеристики са разяснени с ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1. Липсата на правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат допълнителните основания за това / в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1/. Жалбоподателката не е разграничила основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, като в приложението е изложила основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с които не се релевират предпоставки за допускане на касационен контрол, предвид тяхната приложимост в производството по чл. 290 ГПК, което се провежда ако се допусне касационно обжалване. Твърдението на страната – касатор в настоящето производство, че е налице отклонение на окръжния съд от задължителната съдебна практика по чл. 290 ГПК – решения на състави на ВКС, цитирани в мотивите на обжалваното решение и решения, посочени в приложението, на които същата се позовава, не е въведено във връзка с формулиран в приложението правен въпрос. Жалбоподателката, както се посочи по – горе е обсъдила „фактическата обстановка” в касационните решения и обжалваното пред настоящата инстанция решение, без да съобрази разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1 относно общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно които общото основание се формира от правни изводи, обуславящи изхода на спора по конкретното дело и съответно правния резултат, обективиран в диспозитива на въззивното решение. В този смисъл правният въпрос не може да бъде изведен от фактическите констатации на съда, които засягат единствено фактически въпроси. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. За това и в настоящия случай се налага извод за липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол. Следва да се посочи още, че позоваването на касационни решения, в които по реда на чл. 290 ГПК са дадени окончателни отговори на конкретни правни въпроси, без касаторът да е формулирал в приложението правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не съставлява въвеждане на общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като излагането на правен въпрос е негово задължение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, без изпълнението на което касационният съд не може да направи преценка за наличието на противоречиво разрешавани въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, респективно да прецени, налице ли е несъвпадащо казуално тълкуване на една и съща разпоредба. За пълнота на мотивите е необходимо да се отрази освен това и следното. Въззивният съд е приел в съответствие със съдебната практика, на която се е позовал, както и със съдебната практика, посочена по- горе, на която се позовава жалбоподателката, че щом работникът или служителят е бил на работа и на работното му място е връчена заповедта за уволнение, той не се ползва от предварителна закрила, макар и за същия ден да има болничен лист за временна неработоспособност. Доколко този мотив на окръжния съд е обоснован не е въпрос на правно разрешение / тълкуване на закона /, а е въпрос, засягащ правилността на извършената от съдебния състав преценката на доказателствата по делото, т.е. въпрос по съществото на спора, който както вече се посочи не се разглежда в настоящето производство. Предвид изложеното следва да се приеме, че с тази част от приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка, с която разпоредба жалбоподателката е поставила въпрос, формулиран както следва: „Какви са дължимите действия, които работодателят следва да предприеме, за да се приеме, че е изпълнил задълженията си по чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ да се информира относно факти и обстоятелства по чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ, при положение, че към момента на издаване и връчване на заповед за уволнение, работникът или служителя е започнал ползването на разрешен отпуск по болест, удостоверен от него с представен болничен лист.”. Въззивният съд не е разглеждал описаната във въпроса хипотеза, а е обсъдил неприложимостта на предварителната закрила, когато работникът или служителят, на който е разрешен отпуск за временна неработоспособност е бил на работа при връчване на заповедта по чл. 188, т. 3 КТ. Въпросът е формулиран не във връзка с изводи на съда, обусловили изхода на делото, а във връзка със становище на страната. В този случай не е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въпросът не произтича от решаващите изводи на въззивния съд. В настоящия случай страната не е обосновала и допълнителни основания, чрез позоваването на съдебна практика, която е формирана в резултат на неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е актуална предвид промяната на законодателството и обществените условия, а в хипотезата на липса на съдебна практика, чрез обосноваване на съществуваща непълнота, неяснота или противоречивост на конкретни норми, за да се създаде практика по приложението им. Ето защо следва да се приеме, че и с този въпрос жалбоподателката не е обосновала наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При тези обстоятелства позоваването в приложението на решение по гр. дело № 711/2012 г. на състав на ВКС, ІV г.о. е правно несъстоятелно, освен поради изложеното още и поради това, че в касационното решение е даден отговор на въпроса „…какви усилия трябва да положи работодателят, за да установи здравословното състояние на свой работник или служител, когато последният отказва да го уведоми дали страда от заболяване, нито му предоставя медицински данни при поискване”, който не е идентичен с поставения по – горе въпрос, засягащ хипотеза по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. При този изход на делото жалбоподателката следва да заплати на ответника по касация – Професионална гимназия по туризъм и хранителни технологии „Н. С.”, [населено място] разноските за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 500 лева.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 431 от 28.01.2015 г. по гр. дело № 1073/2014 г. на Окръжен съд – Благоевград в обжалваната част.
ОСЪЖДА К. П. Б. да заплати на Професионална гимназия по туризъм и хранителни технологии „Н. С.”, [населено място] разноски за касационното производство в размер на сумата 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: