О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 932
София, 16.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1458/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. П. П., подадена чрез адв. Г. Г., срещу въззивно решение на Софийски градски съд № 7703, постановено на 19.11.2013г. по в.гр.д.№ 12133/2013г., с което е потвърдено решение от 01.08.2013г. по гр.д.№54809/2012г. по описа на РС [населено място]. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от П. П. П. против [фирма] искове по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ за отмяна на Заповед №404/20.09.2012 г. на изп. и зам. изп. директори на [фирма], с която е прекратено трудовото правоотношение с ищцата на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ; за възстановяване на същата на заеманата до уволнението длъжност „Счетоводител” и за присъждане на обезщетение за времето, през което е останала без работа поради уволнението за периода 25.09.2012 г. – 25.03.2012 г. в размер на сумата от 9000,00 лв.Със същото решение ищцата е осъдена да заплати на [фирма] на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 1220,00 лв., представляваща разноски по делото.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, тъй като въззивният съд се произнесъл по обуславящи изхода на спора материалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС. Счита, че “в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №232 от 02.05.1995г. по гр.д. №1209/1994г. но ВКС,ІІІ го, постановено по реда на ГПК в производство по молба за преглед по реда на надзора, въззивният съд е приел, че макар да не е действала умишлено, деянието й е съставомерно по смисъла на чл.190 ал.1 т.4 КТ. Обосновава наличието на противоречие с това, че в приложеното решение на ВКС е прието обратното становище, че основанието “злоупотреба с доверието на работодателя” е съставомерно само когато е умишлено.
Ответната страна [фирма] в представен писмен отговор чрез “Адвокатско дружество Г. и партньори” поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендира присъждането на разноски за настоящото производство.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционния акт, с който исковете са отхвърлени като неоснователни, въззивният съд е приел за установено по делото, че в съответствие с трудовата си функция ищцата е изготвила /попълнила/ фактически всички процесни преводни нареждания, описани в уволнителната заповед, които впоследствие е представяла за подпис на изпълнителния директор или зам. изпълнителния директор на дружеството, като след тяхното подписване са били извършени по банков път двукратни плащания на едни и същи суми към едно и също лице – дружеството [фирма], а общата стойност на дублираните плащания е 206 659,63 лв. Приел е също, че основният спорен въпрос по делото е дали ищцата има вина за процесните двукратни плащания. Обосновал е извод, че такава вина би била налице ако ищцата е знаела, че попълва платежни нареждания за плащания, които не е следвало да се извършват /т.е. действала е с умисъл/, а също и когато не е знаела, но е могла да знае за това ако бе положила дължимата грижа /т.е. действала е с небрежност/; че умисълът подлежи на доказване от ответника, а липсата на небрежност подлежи на доказване от ищцата, доколкото в частното право небрежността се презюмира оборимо. Счел е за неоснователно твърдението на ищцата, че тя няма вина за двукратните плащания, тъй като е изготвяла платежните нареждания /и правилните и дублираните/ на основание искания за плащания, съдържащи се в описи, съставени от служители от други отдели. За да обоснове този си извод е посочил, че ищцата, в чиято тежест е било до докаже наличието на подобни описи, съставени от други служители и съдържащи искания за плащане по въпросната сметка в [фирма], не е сторила това, както и, че от данните по делото се обосновава извод, че същата е знаела за „неправилните“ плащания или най-малкото е могла да знае, ако бе положила дължимата грижа при изпълнение на служебните си задължения. В тази връзка е посочил, че по делото е безспорно установено от представените копия от преводни нареждания и приетите заключения на съдебни експертизи – счетоводни и софтуерна, че в „погрешното“ преводно нареждане ищцата е вписвала наименованието [фирма] и B. кода на същата банка в съответните графи на нареждането, но неясно защо в най-важната графа за IBAN на получателя е посочвала номер на банкова сметка в [фирма], с което очевидно е създавала заблуда у подписващия ръководен служител, че плащанията са към [фирма]; че болшинството от „погрешните“ преводни нареждания към [фирма] са извършвани след правилните нареждания към [фирма] – тези по т. 4, 5, 6, 9, 10, 12, 13, 14 и 15 от уволнителната заповед; че в графата „основание на превод“ ищцата е вписвала едни и същи номера на описи, както в „правилните“, така и в „погрешните“ преводни нареждания, като ищцата нито твърди, нито доказва, че тези идентични номера касаят различни по съдържание описи, т.е. очевидно описите са били едни и същи, което предопределя и невъзможност в тях да са посочени два различни номера на банкови сметки в различни банки за едно и също плащане; че в преводното нареждане от 7.05.2012 г. за сумата 9 581,86 лв. към [фирма] е вписан опис 108А, какъвто не е установен, че съществува въобще, както и, че при последващите действия по счетоводното отразяване на въпросните „погрешни“ плащания, ищцата е разделяла сумата на превода на по-малки суми, извършвала е коригиращи записи в счетоводната система и е свързвала сумите по тези преводи със сметки, които не се използват за осчетоводяване на този тип преводи. Въз основа на така приетите за установени факти въззивният съд е обосновал извод, че с фактическото изготвяне на въпросните „погрешни“ платежни нареждания ищцата е допуснала нарушения на преките си трудови задължения несъмнено виновно – най-малкото при небрежност /дори и груба/, което е достатъчно за обосноваване извод за наличието на вина. Счел е също, че е без значение обстоятелството дали ищцата лично се е облагодетелствала или не от така извършените дублирани плащания. За наличието на нарушения на преките й служебни задължения е достатъчно, че поради небрежност чрез горепосочените си действия тя е създала предпоставки работодателят да извърши без правно основание плащания към трето лице на значителна стойност, с което несъмнено са били накърнени имуществените му интереси. Съдът е посочил и това, че този краен извод се основава както на показанията на свидетеля , така и на анализа на целия значителен доказателствен масив, събран в първоинстанционното производство и включващ множество писмени доказателства, няколко експертизи /счетоводни, софтуерна, графологична/ и разпити на свидетели /вкл. и чрез рядко срещата процедура по чл. 163, ал. 2 ГПК/. Съобразно изложеното е обосновал извода си, че работодателят е имал основание за налагане на дисциплинарно наказание на ищцата за допуснатите нарушения на трудовите й задължения, които без съмнение са тежки по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ. Наложеното наказание – “уволнение” – е приел , че е съобразено с тежестта на извършеното нарушение и с другите критерии за индивидуализация на наказанието, предвидени в чл. 189, ал. 1 КТ.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл.280 ал.1 от ГПК допускането е възможно ако при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по процесуален или материален въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението по който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В случая касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. Изложил е единствено доводи в какво се състои твърдяното от него противоречие. Съдът обаче не може да извърши преценка за наличие на поддържаната от касатора специфична предпоставка, без да е налице общата такава, тъй като сочените допълнителни основания представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Отделно от това касаторът сочи наличие на противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, но се позовава на решение, постановено по реда на отменения ГПК, което е в обхвата на казуалната и незадължителна съдебна практика, относима към основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Следва да се има предвид, че с оглед диспозитивното начало касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Това е израз на служебното задължение на съда да квалифицира спорното право въз основа на фактите, доводите и твърденията на страните /арг. от чл. 5 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и др./.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че по приложението на нормата на чл.190 т.4 КТ има формирана задължителна съдебна практика, обективирана в решения на ВКС /пр.: решение № 86/25.05.2011 г. по гр. дело № 1734/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.; решение № 242 от 21.05.2012г. по гр.д.№932/2011г. на ВКС, ІV гр.отд. и др./, постановени по реда на чл.290 ГПК, с която въззивното решение е съобразено. Съгласно последната неизпълнението на задължението за лоялност към работодателя съставлява дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 4, предл. 1 от КТ и по чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 1 от КТ – злоупотреба с доверието на работодателя, оказано при възлагане изпълнението на работата за длъжността. Нарушението може да се прояви в различни форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие между работник или служител и работодател. Несъмнено, злоупотреба с доверието на работодателя е налице, когато работникът или служителят, възползвайки се от служебното си положение, е извършил преднамерени действия, с цел извличане на имотна облага. Злоупотреба с доверието на работодателя, обаче е налице и в случаите, когато без да е извлечена имотна облага, работникът или служителят, възползвайки се от служебното си положение е извършил деяние, компрометиращо оказаното му доверие, при което е злепоставил интересите на работодателя, независимо дали деянието (действие или бездействие) е извършено умишлено. Когато работникът или служителят осъществява материално-отчетнически функции, то изискванията за лоялност към работодателя са свързани и с проявата на поведение за опазване имуществото на работодателя. Възлагането на материално-отчетническа дейност предпоставя една по-висока степен на оказаното от работодателя доверие, поради което осъществяващият тази дейност работник или служител е длъжен при изпълнение на трудовите си задължения да престира поведение, при което да полага съответната на оказаното му доверие, по-голяма грижа за опазване на повереното му имущество на работодателя. Когато служителят, натоварен с материално-отчетнически функции, възползвайки се от служебното си положение, допуска действия или бездействие в разрез със задължението си за лоялност, то извършеното съставлява тежко дисциплинарно нарушение, за което законът предвижда налагане на наказание дисциплинарно уволнение.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основание. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват.съдът не присъжда разноски в полза на ответната страна, тъй като пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства за реално сторени такива – представено е единствено пълномощно, но не и списък на разноските, доказателство за договорен адвокатски хонорар, нито доказателство за реалното заплащане на такъв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд №7703, постановено на 19.11.2013г. по в.гр.д.№ 12133/2013г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: