О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 910
София, 09.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 587/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 73835 от 09.07.2012г. на П. С. С. срещу въззивно решение от 10.05.2012г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 16128/2011год., и по касационна жалба вх.№ 124930 от 07.11.2013г. на П. С. С. против решението от 04.07.2013г. по в.гр.д.№ 16128/2011год. на СГС.
В касационните жалби се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решенията, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Към жалбите са приложени изложения на основанията за допускане на касационно обжалване.
Ответната страна С. А. К. – С. в представени писмени отговори взема становище, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на атакуваните решения.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационните жалби са подадени от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащи на обжалване актове на въззивен съд, поради което се явяват допустими. Същите са редовни като подадени в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
С решение № ІІІ-90-81 от 01.06.2011 г., постановено по гражданско дело № 8244 по описа за 2010 г. , Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 90 състав, е допуснал развод и е прекратил гражданския брак, сключен с акт брак № 52/23.01.1988 г. на СО, между П. С. С. и С. А. К., като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на мъжа; предоставил за упражняване родителските права по отношение на роденото от брака и ненавършило пълнолетие дете И. П. С., на майката, при която детето ще живее, с право на бащата да го вижда и взема всяка събота и неделя от месеца от 09.00 часа в събота до 17.00 часа в неделя, с преспиване, до навършване на пълнолетие; предоставил ползването на семейното жилище, находящо се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „А”, ап. 19, напуснато от мъжа, на жената; осъдил е П. С. да заплаща на детето И. П. С. месечна издръжка в размер на 60 лева, считано от 01.06.2010 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, до настъпването на причини, водещи до изменение или прекратяване на издръжката; възстановил на жената предбрачното й фамилно име К.; осъдил П. С. да заплати по сметка на СРС държавна такса по иска за развод от 50 лева, както и държавна такса върху определената издръжка в размер на 86,40 лева.
С решение № 51 от 27.07.2011 г. постановено по гражданско дело № 8244 по описа за 2010 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 90 състав, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение, като вместо думите „по вина на мъжа” се четат „по взаимна вина” и било изменено решението в частта, с която П. С. бил осъден да заплати държавна такса по допускане на развода в размер на 50 лева и вместо това било постановено осъждане на всяка от страните да заплати по сметка на СРС държавна такса по допускане на развода в размер на 25 лева за всяка от тях.
С решение № 61 от 25.10.2011 г., постановено по гражданско дело № 8244 по описа за 2010 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 90 състав, е допусната поправка на очевидни фактически грешки в основното решение, като било постановено навсякъде в решението „СО” да се чете „РНС „В. Л.- [населено място]”, както и изразът „ с право на бащата П. С. С. да го вижда и взема всяка събота и неделя от месеца от 09.00 часа в събота до 17.00 часа в неделя, с преспиване, до навършване на пълнолетие” навсякъде в решението да се чете „ с право на бащата П. С. С. да го вижда и взема всяка събота и неделя от месеца от 09.00 часа в събота до 17.00 часа в неделя, с преспиване, до навършване на пълнолетие, както и тридесет дни през лятото, несъвпадащо с годишният платен отпуск на майката, до навършване на пълнолетие ”, като молбата по чл.247 ГПК в останалата й част е отхвърлена като неоснователна.
По въззивна жалба на П. С. по описа на СГС е образувано в.гр.д.№ 16128/2011год. С решението си от 10.05.2012г. СГС е потвърдил Решение № ІІІ-90-81 от 01.06.2011 г., постановено по гражданско дело № 8244 по описа за 2010 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 90 състав, поправено с решение № 51 от 27.07.2011г. и с решение № 61 от 25.10.2011 г., в обжалваните части относно вината на жалбоподателя за разстройството на брака, родителските права и издръжката на непълнолетното дете И. П., ползването на семейното жилище, както и в частта относно разноските и дължимите държавни такси. Със същото решение въззивният съд е оставил без разглеждане като процесуално недопустима въззивната жалба на П. С. срещу първоинстанционното решение в частта относно прекратяването на брака, поради липса на правен интерес .
За да постанови този резултат, въззивният съд, след анализ на доказателствата и препращайки към мотивите и на първостепенния съд е приел, че бракът между страните е дълбоко и непоправимо разстроен по вина на двамата съпрузи. Съдът е приел също, че родителските права върху непълнолетния син на страните следва да бъдат предоставени на майката. В тази връзка след като е отчел, че представените социални доклади не дават приоритет при кого от двамата родители да остане детето за отглеждане и възпитание е приел, че въпросът следва да бъде решен през призмата на гарантиране и отчитане основно на интересите на детето. След анализ на доказателствата е обосновал извод, че и двамата родители имат родителски капацитет и желание да упражняват родителските права и да имат трайна връзка с детето. Въззивният съд приел обаче, че ще следва да даде приоритет на майката, тъй като тя и понастоящем упражнява фактически родителските права спрямо непълнолетния, не препятства контактите му с бащата, които се осъществяват свободно и пълноценно помежду им, извън определения от съда режим на лични отношения. Съдът е посочил и това, че при обосноваване на този извод е съобразено и заявеното от детето желание да остане да живее при майка си,както и, че предстои същото да навърши пълнолетие. Съдът е посочил, че определения режим на лични отношения е правилно определен, съобразен с интереса на детето и достатъчен. Счел е за несъстоятелни доводите, изложени в жалбата, досежно присъдената в полза на детето издръжка,че решението в тези му части е недопустимо. В тази връзка е посочил, че действително въззиваемата не е носител на материалното право за издръжка, а имащ право на издръжка се явява непълнолетния И., който не е страна в брачния процес. Отчитайки особения характер на производството, в което страните следва да предявят всички основания за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, като съобразно разпоредбата на чл. 322, ал. 2 от ГПК с тях задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име, както и че нормата на чл. 59, ал. 2 от СК възлага в тежест на съда задължение да се произнесе по тези въпроси, дори в случаите, когато не е сезиран с искове по чл. 59 от СК съдът е приел, че в процесната хипотеза не е налице соченото нарушение на разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ГПК. Що се касае до началния момент, от който тази издръжка се присъжда и дължи, следва да се прави разграничение между служебното произнасяне на съда, когато не е бил сезиран с искове по чл. 59 от СК и произнасянето му по предявени от страните такива искове. В последния случай произнасянето следва да е в съответствие със заявения петитум от ищеца. Доколкото в случая са уважени предявените от въззиваемата искове, първоинстанционният съд правилно е присъдил заплащането на издръжката да е от посочената от последната дата, предшестваща предявяването на исковата молба с 15 дни. По отношение размера на присъдената издръжка, съдът след анализ на доказателствата е приел, че след 2000г. издръжката както за детето И., така и за вече пълнолетния им син е била осигурявана единствено от майката. Решаващият си извод и относно ползването на семейното жилище съдът е обосновал с необходимостта да се защитят най-пълно интересите на детето. В тази връзка е посочил, че с оглед обстоятелството, че родителските права са предоставени за упражняване на майката, интересите на детето, общата вина на страните за настъпване на дълбокото и непоправимо разстройство на брака и липсата на други наведени и правно релевантни обстоятелства, обосноваването на различен от направения в обжалвания съдебен акт извод досежно ползването на семейното жилище не е възможен.
Въззивното решение в частта му с характер на определение, с която е оставена без разглеждане въззивната жалба срещу първоинстанционното решение в частта относно прекратяването на брака, е обжалвано пред ВКС с частна жалба. С определение № 56 от 18.01.2013г. по ч.гр.д.№789/2012г. ВКС, ІV ГО, е отменил решението в тази част и е постановил връщане на делото на въззивния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
С решението си от 04.07.2013г. по в.гр.д.№ 16128/2011год. , СГС е потвърдил първоинстанционното решение и в частта относно прекратяването на брака. За да постанови този резултат съдът след анализ на доказателствата е обосновал извод, че е установено по несъмнен начин наличието на дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от жалбоподателя въпроси не обосновават извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване и на двата съдебни акта.
В изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване, приложено към касационната жалба срещу решението от 10.05.2012г., касаторът поддържа основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК с оглед релевираното в жалбата оплакване на недопустимост на въззивното решение в частта на произнасянето по въпроса за вината, родителските права, издръжката на непълнолетното дете и ползването на семейното жилище.
Действително съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна процесуална недопустимост или нищожност на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила като се е произнесъл по въпросите относно вината, родителските права, издръжката на непълнолетното дете и ползването на семейното жилище преди да се разреши с влязъл в сила съдебен акт въпросът за допустимостта на въззивната жалба против решението в частта, касаеща прекратяване на брака с развод; поради това, че решението е постановено преди да бъде осъществена процедурата по поправка на съдебния протокол; както и поради това, че при постановяване на решението в частта касаеща присъждането на издръжка съдът е допуснал нарушение на нормите на чл.26 ал.1 и ал.2 ГПК. Така заявените твърдения за недопустимост са правно необосновани, мотивирани с доводи за неправилност на акта, поради допуснати процесуални нарушения, които са ирелевантни към неговата допустимост. Същите подлежат на преценка във втората фаза на касационното производство в случай, че се допусне касационното обжалване. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на съдебния акт.
В изложението си касаторът се позовава и на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпроса: “ допустимо ли е разглеждането и решаването по същество на спора относно вината за разстройството на брака, родителските права, издръжката на непълнолетното дете и ползването на семейното жилище преди да се разреши с влязъл в сила съдебен акт въпросът за допустимостта на въззивната жалба против решението в частта, касаеща прекратяване на брака с развод. Обосновава наличието на основанието с твърдението, че произнасянето на касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона и развитие на правото с оглед големия брой дела за развод и с оглед неговата относимост към основни принципи на гражданското съдопроизводство.
Така поставеният въпрос е релевантен към изхода на делото, но не е налице поддържаната от касатора специфична предпоставка – по т.3 на чл.280 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е посочил наличието на такива предпоставки, а и такива не са налице.
В същото изложение касаторът се позовава на чл.280 т.1, т.2 и т.3 ГПК във връзка с въпроса “за допустимостта в брачния процес да разгледа претенция за присъждане на издръжка за непълнолетно дете за минал период от време преди завеждането на иска”. Във връзка с основанието по чл.280 т.1 твърди, че въззивното решение противоречи на т.17 от ППВС№10/71г. по д. №5/1971г. и на ТР№ 11/1969г. Въпросът е обуславящ изхода на спора, доколкото съдът е приел тази претенция за допустима и се е произнесъл по същество с обжалваното решение. Не е налице обаче твърдяното противоречие със задължителна за съдилищата практика. Позоваването на цитираните ППВС и ТР е неотносимо, тъй като същите дават разрешение на въпроси, свързани със служебното присъждане на издръжка в полза на ненавършили пълнолетие деца, а процесната хипотеза не е такава. Позоваването на чл.280 т.2 ГПК е формално, доколкото касаторът не се е позовал на влезли в сила съдебни актове от обхвата на каузалната практика, респективно не е доказал противоречиво разрешаване на поставения въпрос. Не е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК. Според касатора това основание е налице във връзка с поставения въпрос, тъй като липсва практика по въпроса дали ППВС№10/71г. по д. №5/1971г. и на ТР№ 11/1969г. запазват действие при новия СК. Както вече бе посочено позоваването на цитираните актове на ВКС е неотносимо към процесния случай и не обосновава извод за наличие на основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване, приложено към касационната жалба срещу решението от 04.07.2013г., касаторът поддържа основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК с оглед релевираното оплакване на недопустимост на въззивното решение поради това, че въззивният съд е изразил в мотивите на акта си несъгласието си с отменителните указания на ВКС, дадени с определение № 56 от 18.01.2013г. по ч.гр.д.№789/2012г., и не се е съобразил с тях, като по този начин е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Твърдението за недопустимост на съдебния акт е необосновано, тъй като соченото процесуално нарушение на съда при разглеждане на делото и постановяване на съдебното решение е порок, относим към правилността на обжалвания акт, а не към допустимостта му. На следващо място въпреки, че в мотивите на акта си съдът е изразил , че не споделя становището на касационната инстанция, в решаващата си дейност същият се е съобразил с указанията на горната инстанция.
В това изложение касаторът се позовава и на чл.280 т.3 ГПК във връзка с въпроса : “налице ли е основание за отвод на въззивния съд в случаите на връщане на делото за ново разглеждане от ВКС и несъгласие на въззивния съд с дадените му указания от ВКС, обективирани в отменителното решение”. Обосновава наличието на основанието с твърдението, че по този въпрос липсва задължителна за съдилищата практика.
С поставянето на този въпрос касаторът не обосновава извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. Въззивният съд не е давал правно разрешение по такъв въпрос и същият не обуславя крайния му извод. При отсъствие на обща предпоставка не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е или не поддържаната специфична предпоставка. Въпреки това следва да се посочи, че е налице трайна практика , която не се нуждае от промяна, съгласно която при отмяна на акт, с който не се решава спора по същество, делото се връща на същия състав за продължаване на съдопроизводствените действия. Същевременно наличието или не на основание за отвод на съдебния състав и преценката дали е допуснато нарушение на процесуалните правила при решаване въпроса за отвода касае втората фаза на касационното производство тъй като по съществото си е оплакване за неправилност на решението – касационно основание по чл.281 ГПК.
По нататък в изложението си касаторът поддържа и наличието на основанията по чл.280 т.1 и т.2 ГПК във връзка с въпросите ; 1/ какви са правомощията на въззивния съд , на какви изисквания следва да отговаря решението на въззивната инстанция, необходимо ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства в случаите на препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК; 2/какво е основанието за прекратяване с развод на граждански брак; 3/длъжен ли е съдът да конкретизира и установи причините, които са разстроили брака,връзката им със състоянието на брачните отношения и да прецени дали те са предизвикали временно или дълбоко и непоправимо разстройство. Във връзка с първия въпрос твърди, че въззивното решение противоречи на разрешението, дадено с т.19 на ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, тъй като съдът е препратил към мотивите на първоинстанционното решение без да изложи свои собствени мотиви. Във връзка с останалите въпроси поддържа, че въззивното решение противоречи на постановките, дадени с т.2 и т.4 на ППВС№10/71г. по д. №5/1971г. Обосновава наличието на противоречие с оплакването, че изводите на съда за наличие на дълбоко и непоправимо разстройство на брака са неправилни и необосновани.
И трите поставени от касатора въпроси са обуславящи крайния изход на делото. Във връзка с тях обаче не са налице поддържаните специфични предпоставки. На първо място във връзка с основанието по чл.280 т.2 ГПК касаторът не се позовава на конкретни съдебни актове от обхвата на казуалната практика , не обосновава в какво се състои твърдяното противоречиво разрешаване на тези въпроси, нито го доказва в настоящото производство. Във връзка с основанието по чл.280 т.1 по отношение на първия поставен въпрос касаторът твърди противоречие с т.19 на ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС. Такова противоречие обаче не е налице. В съответствие с дадените разрешения с т.19 на цитираното тълкувателно решение, въззивният съд при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора, достигнал е до свое собствено решение по отношение на исковете като е извършвал в същата последователност действията, които е извършил и първоинстанционния съд, изготвил е собствени мотиви, като констатирайки пълното съвпадение на фактическите си и правни изводи с тези на първата инстанция е препратил и към мотивите на нейния съдебен акт.
Не е налице основанието по т.1 на чл.280 ГПК и във връзка с останалите два въпроса. Касаторът твърди, че във връзка с тези два въпроса решението на въззивния съд противоречи с разрешенията, дадени с т.2 и т.4 на ППВС №10/71 г. по д.№5/71г. Наличието на противоречие обосновава с оплакването си за неправилност и необоснованост на изводите на въззивния съд за наличие на дълбоко и непоправимо разстройство на брака вследствие непълен и незадълбочен анализ на събраните доказателства. По същество доводите му съставляват касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, които подлежат на преценка във втората фаза на касационното производство и не могат да обосноват извод за наличие на противоречие в твърдения от касаторра смисъл. Въпреки това правното разрешение на въззивния съд относно това “кои обстоятелства следва да бъдат обхванати от цялостната преценка на съда при решаване на въпроса налице ли е разстройство на брака и дълбоко и непоправимо ли е това разстройство” не е в противоречие , а е съобразено с правните разрешения, дадени с т.2 и т.4 на ППВС №10/71 г. по д.№5/71г.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановените от въззивния съд решения.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационните жалби не е претендирал присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивни решения от 10.05.2012г. и от 04.07.2013г. на Софийски градски съд, постановени по в.гр.д.№ 16128/2011год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: