О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 25
гр. София, 10.01.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и втори ноември двехиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1235/2012 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Т. П. Х. чрез пълномощника му, адвокат Г. Д. К. срещу решение № 1128 от 02.07.2012 г. по гр. дело № 841/2012 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 7 състав.
Ответницата В. Л. Т. чрез пълномощника си, адвокат Ц. П. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът [фирма] в несъстоятелност, [населено място] не е взел становище.
Върховният касационен съд /ВКС/, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване ВКС намира следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 4842 от 16.08.2011 г. по гр. дело № 1679/2009 г. на Софийски градски съд, първо гражданско отделение, втори състав за уважаване на предявения от В. Л. Т. против [фирма], [населено място], сега в несъстоятелност иск по чл.19, ал. 3 ЗЗД, за обявяване за окончателен на предварителния договор, по който ищцата е купувач, а ответника продавач на недвижим имот – апартамент в [населено място], подробно описан в диспозитива на съдебния акт. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че сключения на 13.06.2007 г. между страните предварителен договор е изпълнен от ищцата, която е заплатила капаро 65000 евра /€/ при подписване на сделката и съставляващо част от уговорената цена – 70000 €, чието окончателно заплащане е било дължимо при сключване на окончателния договор, с който продавача е следвало да прехвърли правото на собственост и който е следвало да се реализира до месец декември 2008 г. Прието е също така, че са налице всички съществени елементи, които следва да съдържа окончателния договор – индивидуализация и цена на имота. В мотивите е проследена транслацията на правото на собственост върху процесния имот / нотариални актове № 132, том І, рег. № 4053, дело № 119/2003 г. на нотариус Е. К., нотариус с район на действие, района на Софийски районен съд, нотариален акт № 42, том ІІІ, рег. № 5212, дело № 364/2004 г. на М. И., нотариус с район на действие, района на Софийски районен съд / и придобиването му от ответника [фирма] в несъстоятелност, [населено място], като са изложени мотиви за наличието на предпоставки за прехвърляне на собствеността по нотариален ред на ищцата, включително и за доказване на твърдението, че отчуждителят е собственик на имота. В тази връзка е прието за неоснователно възражението на третото лице – помагач на ответника, Т. Х., че не били представени необходимите документи за обявяване на предварителния договор за окончателен. Констатирано е, че съществуването на апартамента, предмет на договора се установява от издадената за него данъчна оценка, разрешение за строеж № 390/31.03.2004 г., таблица за разпределение на обектите в сградата, за чието изграждане и въвеждане в експлоатация е направена констатация и в процесния договор. Обсъдено е от въззивния съд спазването на чл. 264 ДОПК, като е прието, че неплатените данъци за имота не са основание за отхвърляне на предявения иск, а могат да послужат за отказ да бъде издаден препис от решението, с което този иск е уважен. Констатирано е, че за да се легитимира като собственик на имота въз основа на съдебното решение, ищцата трябва да заплати дължимите се от продавача данъци за имота. Разгледано е възражението на третото лице – помагач на ответника, Т. Х. за това, че решението не било съобразено с кадастралната карта на [населено място] и е изведен мотив, че кадастралната карта има информативно значение и това, дали имотът е отразен в нея не се отразява на действително притежаваните вещни права, от което е обоснован и следващия мотив, че изискването за индивидуализация на имота, съобразно кадастралната карта, не е част от изискването за редовност на исковата молба, а при липсата на такива данни, съдът изхожда от данните за индивидуализация на имота в документите за собственост и в предварителния договор, както е процедирано в случая. Изложени са съображения за това, че е достатъчно индивидуализацията на имота да позволи последващото му идентифициране по кадастрална карта, което в случая е налице. В. съд е изследвал и предпоставките за приложение на чл. 637, ал. 2, ал. 3 и ал. 5 ТЗ и е достигнал до извода, че по отношение на спора същите са неотносими, тъй като производството няма за предмет притезателни права, а реализацията на потестативно право задължението, по което не се включва в масата по несъстоятелността и производството по несъстоятелност не е пречка за предявяване и разглеждане на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, а като допълнителен аргумент в подкрепа на извода е отразено и съображението, че задължението на ответното дружество е възникнало преди откриване на производството по несъстоятелност. Съдът е разгледал и въпроса за наложената с решението по чл. 711 ТЗ възбрана и е обосновал извод, че възбраната не може да бъде противопоставена на ищцата, съответно да представлява основание за отхвърляне на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
Касаторът е поставил като процесуалноправни следните въпроси, които е квалифицирал едновременно по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК:
„1.1. Длъжен ли е съдът в рамките на проверката, дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред по смисъла на чл. 363 от ГПК, да провери спазени ли са изискванията на чл. 49 от Закона за кадастъра и имотния регистър /ЗКИР/, при наличието на предвиденото от същата разпоредба условие, а именно – одобрени кадастрална карта и кадастрални регистри за съответната територия;
1.2. Длъжен ли е съдът в рамките на проверката, дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред по смисъла на чл. 363 от ГПК, да провери налице ли е точна и актуална идентификация на процесния имот, установена със съответно приложимите по реда на ЗКИР и Закона за устройство на територията /ЗУТ/ официални документи;
1.3. Длъжен ли е съдът в рамките на проверката, дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред по смисъла на чл. 363 от ГПК, да провери дали е налична данъчна оценка, издадена по съответния ред за календарната година, в която съдът постановява решението си;
1.4 При преценката си относно дължимия местен данък в полза на общината, определен по реда на Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/ и дължимата нотариална, съответно държавна такса в полза на съда, определена по реда на Закона за нотариусите и нотариална дейност /ЗННД/, следва ли съдът да вземе предвид данъчната оценка на имота или надвишаващата я цена по сделката, формираща материалния й интерес по смисъла на ЗННД. Ако следва да се вземе предвид данъчната оценка на имота, към кой момент, съответно календарна година, следва да бъде актуална тази оценка с оглед разпоредбата на изречение второ от чл. 19, ал. 3 ЗЗД и изискванията на ЗМДТ;
1.5. Намира ли приложение чл. 72, ал. 1 от ГПК при определяне на дължимата държавна такса за водене на дело по реда на Глава ХХХІ на ГПК / т.е. на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД /. Ако посочената разпоредба не намира приложение при дело по реда на Глава ХХХІ на ГПК, допустими ли са решенията на първоинстанционния и въззивния съд по дело, за воденето на което таксата не е внесена в пълен размер.”
Доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение са неправилни. Същият оспорва основата, върху която е определен размера на държавната такса в първоинстанционното производство, въпрос относим към цената на иска. По начало въпросът за цената на иска може да се повдигне от ответника или служебно от съда най – късно в първото заседание за разглеждане на делото – чл. 70, ал. 1 ГПК. В случая такъв спор не е повдиган в първото заседание за разглеждане на делото и не може да бъде въвеждан сега в настоящето производство. При тези обстоятелства следва да се приеме, че размерът на държавната такса за първоинстанционното производство, определен въз основа на цена на иска по отношение, на която не е възникнал спор по чл. 70 ГПК, респективно не е възникнал спор и за размера на държавната такса за първоинстанционното производство, а същата е внесена от ищцата по надлежния ред обуславя редовност на исковата молба. Трябва да се имат предвид още и следните съображения. И при допусната грешка при изчисляване размера на държавната такса, съдът може да се произнесе, за да присъди съответната сума с отделно определение / съгласно разясненията, дадени с ТР № 119/01.12.1956 г. на ОСГК /. Решението на съда по отговорността за разноски, включително относно дължимата държавната такса / чл. 236, ал. 1, т. 6 ГПК / има характер на определение, вид съдебно постановление със специфичен правен режим, тъй като не е по предмета на спора, а по частен въпрос, свързан с изхода на делото. Поради това дори да е допусната от съда грешка относно размера на държавната такса, дължима по иска или по жалбата, това обстоятелство не рефлектира върху процесуална допустимост на решението не само, защото може да бъде допълнително присъдена, но и защото не създава процесуални пречки, които да възпрепятстват решаването на делото по същество. Налага се извода, че като е приел исковата молба за редовна, въззивният съд е постановил допустимо решение. Горните съображения трябва да се има предвид и към процедирането на първоинстанционният съд. Необходимо е да се посочи, че поставения от касатора въпрос, за приложение на чл. 72, ал. 1 ГПК при определяне на дължимата държавна такса за водене на дело по реда на Глава ХХХІ на ГПК е неотносим към спора, тъй като с исковата молба не са предявени кумулативно съединени искове, за които се прилага нормата на чл. 72, ал. 1 ГПК. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване с оглед вероятната недопустимост на въззивното решение, съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2009 г. на О., т. 1.
Първият от поставените въпроси не е съобразен с обстоятелствата, по които се е произнесъл въззивния съд. В обжалваното решение не е изследвана индивидуализацията на процесния имот с оглед на кадастралната карта и регистри, тъй като е прието, че изискването за индивидуализация на имота, съобразно кадастралната карта не е част от изискванията за редовност на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Следователно не е налице първата от кумулативно изискуемите предпоставки за допускане на касационно обжалване – правният въпрос да е поставен във връзка с приетите от въззивния съд правни разрешения. Не са налице и следващите предпоставки за допускане на касационно обжалване – произнасяне на въззивния съд по материалноправни или процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната или казуална съдебна практика. В приложената практика, формирана от решенията, на които се позовава жалбоподателя не се съдържат правни разрешения, противоречащи на посочените изводи във въззивното решение. В решение № 29 от 19.03.2010 г. по гр. дело № 21/2010 г. съставът на Варненски апелативен съд не е разглеждал въпроса за кадастралната карта, като предпоставка за редовност на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, съответно като необходимо условие за индивидуализация на имота при постановяване на решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Същите съображения са относими и към другите решения, на които се позовава касатора – решение № 172 от 23.02.2009 г. по гр. дело № 2792/2009 г. на Софийски апелативен съд, г.о., 7 състав и решение № 551 от 29.04.1975 г. по гр. дело № 120/1975 г. на Върховния съд, І г.о. За вторият въпрос трябва да се имат предвид същите съображения, защото с него е изложена посочената вече проблематика. Третият по реда на изложението в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е общ, формулиран теоретично, без връзка с конкретно произнасяне на въззивния съд. ВКС няма задължение да дава общи отговори, доколкото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обоснована връзката между въпросите и разрешенията, приети от въззивният съд, които са относими към спорния предмет по делото и са винаги конкретни, тъй като произтичат от установена по спора фактическа обстановка. Тези мотиви трябва да се имат предвид и по отношение на четвъртият по реда на изложението в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, който не е свързан с обстоятелствата, по които въззивния съд е развил мотиви и изразил конкретни правни разрешения по тълкуване на закона.
Относно съображенията, засягащи основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК трябва да се има предвид, че във връзка с поставените въпроси не е обоснована нито една от хипотезите на разпоредбата, като не е аргументирана необходимостта от преодоляване на съществуващата съдебна практика в отразена от касатора насока, ако счита същата за неправилна, а също така не е обоснована необходимостта от промяна на съществуващата съдебна практика с конкретни причини, напр. законодателни промени или промени в обществените условия в отразена от касатора насока, ако счита същата за неактуална / в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2009 г. на О., т. 4/. Жалбоподателят не поддържа и становище за липсата на съдебна практика по въпроса, както и не аргументира доводи за непълнота, неяснота или противоречивост на конкретни правни разпоредби, пораждащи необходимостта от тълкуване на нормите / отново в този смисъл трябва да се имат предвид разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2009 г. на О., т. 4 /. Във връзка с квалифицирането на въпросите от касатора едновременно по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК трябва да се има предвид и следното. Основанията по тези норми са самостоятелни и за това не могат да съществуват едновременно в двете регламентирани хипотези. Въвеждането им едновременно като основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК в резултат на неразграничаване на фактическите им състави води до необоснованост на основанията за допускане на касационно обжалване. С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1128 от 02.07.2012 година по гр. дело № 841/2012 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 7 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: