О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 270
София, 13.07.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1154/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], подадена чрез адв.Н.Ш., срещу въззивно решение №1885 от 07.11.2014г. на ОС [населено място], постановено по в.гр.д.№ 2917/2014год., с което е потвърдено решение №3085 от 18.07.2014г. по гр.д.№ 2095/2012г. на Районен съд [населено място] и [фирма] [населено място] е осъден да заплати на В. Ц. С. деловодни разноски в размер 500лв.
С първоинстанционното решение Районен съд [населено място] е признал уволнението на В. Ц. С. от [населено място], извършено с Предизвестие за прекратяване на трудово правоотношение № 65/11.12.201Зг. и със Заповед № 66/11.12.201Зг. за прекратяване на трудово правоотношение на управителя на [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], с които трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на осн. чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ – поради намаляване обема на работата, считано от 11.12.201Зг., за незаконно и го е отменил; възстановил е В. Ц. С. на заеманата преди уволнението длъжност „счетоводител” при ответника; осъдил е ответното дружество да заплати на В. Ц. С., следните суми: сумата от 3357, 34 лева , представляваща обезщетение на осн. чл. 225, ал. 1 от КТ за това, че в периода 11.12.201Зг. -06.05.2014г. е останала без работа вследствие на незаконното уволнение; на основание чл.128 т.2 КТ сумата от 209, 34 лева, представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода 01.12.201Зг. -11.12.201Зг.; сумата от 69,04 лева, представляваща обезщетение на осн. чл. 224, ал. 1 от КТ за 2 дни неползван платен годишен отпуск за 201Зг, ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на исковата молба – 10.02.2014г до окончателното плащане на дължимите суми, както и сумата от 1 407, 58 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част от исковете, като е ОТХВЪРЛИЛ иска по чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение за м. 12.201Зг. за разликата над сумата от 209, 34 лева до пълния предявен размер от 302, 54 лева като неоснователен; осъдил е „К.” да заплати и в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на ПРС следните суми: сумата от 354, 30 лева – държавна такса върху уважените искове, сумата от 90 лева – разноски за съдебно-счетоводни експертизи от бюджета на съда, и сумата от 5 лева – държавна такса за издадено на ищеца съдебно удостоверение.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете изцяло. Към жалбата е приложено изложение на основания за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна В. Ц. С. в представен писмен отговор чрез адв.К., взема становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Взема становище и за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендира присъждането на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба в частта, насочена срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са уважени претенциите по чл.128 и по чл.224 КТ е недопустима. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Това е така, защото касационната жалба срещу въззивното решение е подадена след изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК /ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г./, което е в сила от датата на обнародване на Закона за изменение и допълнение на ГПК. Новата редакция на процесуалната норма предвижда критерий, който изключва касационното обжалване, когато цената на иска по делото е до 5000лева. По силата на незабавното действие на новата процесуалноправна уредба, Върховният касационен съд е длъжен да приложи новата разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК, чиято действаща редакция определя като критерий за достъп до касационно обжалване цената на иска, която пък се определя от съответните процесуални разпоредби, действали към момента на предявяване на исковете – чл. 55 ГПК (отм.) или чл. 69 от сега действащия ГПК. В случая, цената на всеки от исковете по чл.128 КТ и по чл.224 КТ се е определяла съобразно чл. 69, ал. 1, т.1 ГПК (отм.) и се равнява на размера на търсената парична сума. Доколкото в случая всяка една от тези претенции е с цена под 5000лв., касационният контрол на въззивното решение досежно тях е изключен по силата на императивното правило на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касационната жалба в останалата й част досежно произнасянето по исковете с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което тези искове са уважени, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата е работила по трудово правоотношение при ответника, като и че с предизвестие същото е прекратено на основание чл. 328 ал.1 т.3- намаляване обема на работа, на 11.12.2013 година. Представени са по делото и доказателства – медицинско удостоверение от 09.12.2013 година удостоверяващо, че ищцата е бременна, както и 3 болнични листове за предоставена възможност на същата да ползва отпуск по болест от 12.12.2013 година до 24.01.2014 година, поради заболяване с диагноза ”заплашващ аборт”. Съдът е приел за установено и това, на ищцата на 09.12.2013 година е връчена заповед за наказание „забележка” на основание чл.187 ал.1 от КТ. Във връзка с приетия за безспорно установен факт на бременност на ищцата към момента на постановяване заповедта за прекратяване трудовото й правоотношение, съдът е обосновал извод, че следва да прецени дали ищцата се е ползвала от предвидената в чл. 333 от КТ закрила. Посочил е, че съгласно правилото на чл. 154 ал.1 от КТ задължение за установяване законността на уволнението носи ответникът; че съгласно разпоредбата на чл. 333 ал.5 от КТ бременна работничка или служителка може да бъде уволнена с предизвестие само на основание чл. 328 ал.1 ,т.1, 7, 8 и 12, както и без предизвестие на основание чл. 330 ал.1 и ал.2 т.6 от КТ; че освен в изброените случаи закрилата при уволнение включва забрана за уволнение на работничка или служителка с предизвестие във всички останали случаи, какъвто е и настоящият случай – уволнение на основание чл. 328 ал.1 т.3 от КТ- поради намаляване обема на работа, непопадащ в нито една от посочените хипотези, даващи право на работодателя да уволни бременна работничка. Счел е, че закрилата на чл. 333 ал.5 от КТ е абсолютна , като докато трае това състояние работодателят не може да уволни работничката. За да се ползва от тази абсолютна закрила, бременната работничка следва да доведе до знанието на органа на работодателска власт, че е бременна– чл.313 а от КТ , съгласно който бременната служителка се ползва от правата на чл. 333 ал.5 от КТ след удостоверяване състоянието си пред работодателя с надлежен документ, издаден от компетентни здравни органи. След анализ на доказателствата е обосновал извод, че в процесния случай бременността на ищцата е била удостоверена с надлежни документ. Като спорен между страните съдът е посочил единствено въпросът дали ищцата е връчила преди уволнението си удостоверение на работодателя, с което да удостовери пред него факта, че е бременна. Във връзка с този въпрос е отчел като безспорно обстоятелството, че преди уволнението работодателят не е искал от нея да представи доказателства дали се ползва с предварителна закрила на някое от изброените в чл. 333 от КТ основания, както и, че няма данни ищцата да е декларирала пред работодателя, че не се ползва с такава закрила. След анализ на събраните в процеса гласни доказателства, ангажирани от ищцата за установяване връчвано ли е удостоверение на работодателя, че ищцата е бременна и в кой момент, съдът е приел за безспорно установено в процеса, че ищцата е уведомила работодателя си преди издаване на атакуваната заповед за уволнение за своята бременност и по този начин е изпълнила своето задължение съгласно чл. 313а от КТ на 10.12.2013 година и от този момент работодателят е задължен да се съобразява с нейното състояние и произтичащите от това права за бременна служителка , в това число и за дължащата й се закрила по чл. 333 ал.5 от КТ. При така приетото за установено е обосновал извод, че след като служителката се е ползвала от специалната закрила на чл. 333 ал.5 от КТ, уволнението подлежи на отмяна на формално основание, поради нарушение свързано именно с посочената норма, без да се разискват по същество други основания за неговата незаконосъобразност.
В решението си въззивният съд е посочил, че не споделя изводите на районния съд за задължения за работодателя да събере сведения от работника, който желае да уволни, дали същият се ползва от закрилата по реда на чл.333 от КТ за всички случаи, предвидени в тази разпоредба; че такова задължение за работодателя действително съществува, но единствено и само в случаите, попадащи в хипотезите на Наредба № 5 / 20.02.1987 година за конкретни заболявания, при които работниците страдащи от тях имат особена закрила по чл. 333 ал.1 от КТ.
С оглед изхода на спора по главния иск съдът е приел за основателен и иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност при ответника, като е посочил, че в случая не е налице пречка за възстановяване ищеца на работа, тъй като същият е работил по безсрочно трудово правоотношение, а не по срочно такова, срокът на който да е изтекъл. По основателността на иска по чл. 225, ал. 1 от КТ вр. с чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ за присъждане на обезщетение за оставане без работа, съдът е приел за безспорно установено, че ищцата е останала без работа в резултат на незаконното уволнение , видно от представените пред районния съд справки от ТД на НАП – П. за периода 11.12.2013г. – 06.05.2014г., когато не е работила по Т., като на 06.5.2014г. е сключила нов трудов договор с [фирма]. Обосновал е извод, че за периода 11.12.2013г. – 06.05.2014г. с оглед заключението на в. л. С., дължимото й за обезщетение възлиза на 3357, 34 лева.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа , че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 т.1 и т.3 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по значимите за изхода на спора въпроси: „ 1/ Към кой момент започва действието на законната закрила срещу уволнение по смисъла на член 333, алинея 5 от КТ ; 2/ Какъв документ следва да се възприема и третира от Съдът като такъв отговарящ на изискванията за надлежен документ, по смисъла на член 313 а от КТ; 3/ С оглед горния въпрос, следва ли да се приеме,че така представеният документ е бил надлежен, въпреки,че липсват както изходящ номер от здравното заведение, от което произтича, така и входящ такъв, че документът действително е депозиран в деловодството /регистратурата/ на работодателя – основен правнорелевантен факт, обуславящ спора; 4/ Следва ли да се признае за осъществено уведомяването на работодателя от страна на бременната служителка, само въз основа гласните показания на сестра й, при условие, че в член 313а от КТ — изрично е посочено, че бременността се удостоверява с надлежен документ; 5/ В противоречие ли е постановеното въззивно Решение № 1885 от дата 07.11.2014 година на Окръжен Съд [населено място], Гражданска колегия, VII съдебен състав по въззивно гражданско дело № 2917/2014 година, с което е потвърдил Решение № 3085 от 18.07.2014 година, постановено по ф. дело 2095/2012 година по описа на Пловдивски районен съд, гражданска колегия, XI състав, със законодателна уредба на Европейския съюз и по-конкртено член 8, алинея 2 от Европейската социална харта; 6/ Достатъчни ли са справките в ТД на НАП за липса на последващ трудов договор с друг работодател, за да бъде възприета като основателна и доказана ищцовата претенция на заплащане на обезщетение по реда на член 225 алинея 1 от КТ и такова по член 222 от КТ; 7/При какви УСЛОВИЯ Съдът определя един здрав и трудоспособен човек като активно търсещ работа; 8/ С оглед горното, противоречи ли на трайно установената и задължителна практика на ВКС, така решеният в обжалваното решение въпрос, относно необходимостта от регистрация в Бюрото по труда, като безспорно доказателно, определящо активността за търсене на работа за един безработен, респ. казано предпоставка ли е регистрацията в Бюрото по труда за уважаване претенциите по член 225 алинея 1 от КТ и член 222 от КТ; 9/ Следва ли по отношение на едно и също лице и за един и същ период да се присъди едновременно обезщетение за временна нетрудостопобност и обезщетение за оставане без работа; 10/ Взаимно изкчючващи ли са обстоятелствата – временна нетрудоспособност по здравословни причини и претенцията на едно лице да търси обезщетение по причина, че не е могло да работи, поради уволнение?; 11/ Към кой момент следва да се определи размерът на обезщетението по член 225, алинея 1 от КТ, вр. с член 344, алинея 1, точка 3 от КТ, при условие че ищцата е депозирала искова молба на 10. 02. 2014 година, а претенцията е уважена с 3 месеца напред от този момент; 12/ Не съставлява ли това преждевременно търсена защита и насърчаване пасивността на безработната?; 13/ Непроизнасянето на съда по възражения на ответника, относно правнорелевантни по предмета на делото обстоятелства, съставлява ли съществено процесуално нарушение по смисъла на член 236 алинея 2 от ГПК.” Във връзка с тези въпроси касаторът се позовава на чл.280 т.1 ГПК, като поддържа, „че част от разрешените с постановеното от въззивния съд материално – правни въпроси са в противоречие с задължителната практика на Върховен Касационен Съд, обективирана в постановените от него по реда на член 290 от ГПК решения”. Не се позовава на конкретни съдебни актове и не обосновава в какво се състои твърдяното противоречие, не прилага такива актове и към изложението. Във връзка с горните поддържа единствено, че въззивният съд не се е съобразил с ТР№6/15.05.2013г. по т.д.№6/2013г. на ОСГК на ВКС, съгласно което „при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца”.
С тази част от изложението си касаторът не обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване. Поставените въпроси с номера 3, 4 и 6 са фактически, а не правни по смисъла на чл.280 ГПК. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спорното право, са фактически и с поставянето им не се обосновава наличие на общо основание по смисъла на закона. Въпросите с номера 5, 7, 8, 9, 10 и 12 също не са общо основание – такива въпроси не са правно разрешавани от въззивния съд и не обуславят решаващите му изводи. Не е общо основание и въпрос №13 от тази част на изложението. По естеството си така формулираният въпрос е оплакване за необоснованост на решението и като такова е касационно основание по чл.281 ГПК, което е ирелевантно за производството по чл.288 ГПК. Касационните основания по чл.281 ГПК подлежат на преценка във втората фаза на касационното производство, в случай, че обжалването бъде допуснато. При отсъствие на общо основание не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е или не поддържаното допълнително такова.
Правно разрешени и обуславящи изхода на спора са единствено въпросите с номера 1, 2 и 11, макар и непрецизно формулирани от касатора. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК. В изложението си касаторът поддържа , че правното разрешение на въззивния съд по тези въпроси / а така също и по останалите от тази част на изложението/ е в противоречие с правното разрешение по същите въпроси, дадено с актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Касаторът обаче не се позовава на конкретни съдебни актове и не обосновава в какво се състои твърдяното противоречие. При това положение настоящата инстанция е в невъзможност с оглед диспозитивното начало в процеса да извърши преценка основателно ли е твърдението на касатора или не. Позовава се единствено на противоречие на въззивното решение с постановките, дадени с ТР№6/15.05.2013г. по т.д.№6/2013г. на ОСГК на ВКС. Това тълкувателно решение е неотносимо и към трите въпроса, представляващи общо основание за достъп до касация, и не е от естество да обоснове извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл.
Във втората част от изложението си касаторът поставя въпроса : ”Задължен ли е работодателя да събира сведения и информация за работника, което възнамерява да уволни дали същия се ползува със закрила по член 333 алинея 5 от КТ във всички случай предвидени в тази разпоредба.” Счита, че е налице основанието по чл.280 т.3 ГПК. За да обоснове наличието на това основание поддържа, че въззивният съд в мотивите на постановено от него решение е отрекъл направения от първоинстанционния съд извод, че задължение на работодателя е да изиска предварително информация от работника дали не попада под закрилата на някой от текстовете по член 333 от КТ, в случая закрила по смисъла на член 333 алинея 5 от КТ. Противно на възприетото от Районен Съд [населено място], Окръжен съд е приел, че такова задължение е предвидено в Наредба № 5 от 20.02.1987 година за конкретни заболявания, но не и за настоящия случай на бременност. Счита, че направените противоречиви изводи от първоинстанционния и въззивния съд налагат постановяването на решение, с което да бъде даден отговор на този въпрос.
Така формулираният въпрос е правно разрешен от въззивния съд, но не обуславя решаващите му изводи, доколкото какъвто и отговор да бъде даден по същия, не би се променил крайния изход по спора. Във връзка с последния не е и обосновано наличието на поддържаното допълнително основание по т.3 на чл.280 ГПК. Изложените доводи за противоречие в правните разрешения на първоинстанционния и въззивния съд по този въпрос не са от естество да обосноват извод, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В последната част от изложението си касаторът поддържа наличието на основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с поставените в първата част на изложението и посочени по-горе в настоящото определение въпроси с номера 1, 2, 3, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11 и 12. Счита, че основанието по чл.280 т.3 ГПК е налице, защото няма постановени решения, които да налагат трайна, еднозначна и задължителна за съдилищата съдебна практика, както и защото е налице празнота в закона, която, така както се сочи в ТР №1 от 19.02.2010 година, следва да бъде преодоляна по пътя на тълкуването на закона и прилагането на съответните правни норми в пълния им смисъл.
По вече изложените съображения общо основание по смисъла на закона са единствено въпроси – първи, втори и единадесети. Във връзка с тези въпроси обаче не е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК. Твърдението на касатора за липса на задължителна съдебна практика по тези въпроси не е достатъчно да обоснове извод за наличие на това основание. Касаторът не е конкретизирал и обосновал и твърдението си за наличие на празнота в закона, която следва да бъде преодоляна по пътя на тълкуването от ВКС. При това положение не може да се обоснове извод , че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Съдът не присъжда такива и в полза на ответника по касационната жалба, тъй като не са ангажирани доказателства за сторени такива в производството пред настоящата инстанция.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима касационната жалба на [фирма] [населено място], подадена чрез адв.Н.Ш., срещу въззивно решение №1885 от 07.11.2014г. на ОС [населено място], постановено по в.гр.д.№ 2917/2014год., В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение №3085 от 18.07.2014г. по гр.д.№ 2095/2012г. на Районен съд [населено място] В ЧАСТТА на произнасянето по исковете с правно основание чл.128 и чл.224 КТ, И
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№1154/2015г. в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1885 от 07.11.2014г. на ОС [населено място], постановено по в.гр.д.№ 2917/2014год., в останалата му обжалвана част.
Определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане и е прекратено производството по делото, може да се обжалва пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му.
Определението в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: