О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1174
София, 09.12.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4937/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Л. Г., подадена чрез адв. Я. Я., срещу въззивно решение на Софийски градски съд, ГО, ІІІ-В състав, постановено на 26.06.2015г. по в.гр.д.№ 5573/2015г., с което е отменено Решение от 27.01.2015г., постановено по гр.д. №54214 по описа на РС- [населено място], ІІ ГО, 54-ти състав, за 2014г. в частта, с която са уважени предявените от А. Л. Г. искове по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ искове и ответникът [фирма] е осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса 335,84лв. и е постановено тяхното отхвърляне като неоснователни.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът сочи основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а искането му за допускане на касационното обжалване е мотивирано с оплакването, че съдът неправилно е анализирал доказателствата и следствие на това е формирал неправилни и необосновани изводи относно вида на трудовия договор и основанието за прекратяване на трудовото правоотношение. Поддържа, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона.
Ответната страна [фирма] в представен писмен отговор чрез адв. К. Г. взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от А. Л. Г. с искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ за отмяна на уволнението на ищцата от длъжността ,,Завеждащ канцелария и деловодство”, извършено със заповед 146/11.08.2014г. на управителя на ответното дружество, за възстановяване на предишната работа и за присъждане на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ в размер на общо 5 859 лв. за периода от 11.08.2014г. до 11.02.2015г. В исковата молба е поддържано от ищцата, че уволнението е незаконно, тъй като срочният трудов договор между страните е сключен в нарушение на чл.68, ал.3 и ал.4 КТ, поради което следва да се счита за сключен за неопределено време и извършеното прекратяване на трудовото правоотношение от ответника – работодател на основание чл.325, т.3 КТ с изтичане на уговорения срок, е незаконосъобразно. В срока по чл.131 ГПК от ответника ,,Б. Био НЦЗП” EООД е депозиран отговор на исковата молба, с който предявените искове са оспорени като неоснователни. Поддържано е, че трудовият договор е с уговорен срок за изпитване в полза на работодателя, за което страните са се съгласили изрично, видно и от посоченото в договора основание чл.70 от КТ, поради което трудовото правоотношение е прекратено с изтичане на срока за изпитване, който е шестмесечен.
С решението си въззивният съд e приел, че предявените от жалбоподателката искове са неоснователни. Посочил е, че с оглед на събраните доказателства е установено, че трудовото правоотношение между страните е възникнало от трудов договор № 19/06.02.2014г., по силата на който ищцата е изпълнявала длъжността ,,Завеждащ канцелария и деловодство” при основно месечно трудово възнаграждение в размер на 650 лв. и уговорен срок за изпитване от 6 месеца в полза на работодателя, считано от 10.02.2014г. до 10.08.2014г. Счел е за безспорно по делото, че за периода от 10.02.2014г. до 11.08.2014г. ищцата е отработила при ответника общо 19 дни, от които за м.02.2014г. – 15 дни и за м.март 2014г. – 4 дни, като за останалия период от 10.03.2014г. до 10.08.2014г. същата е била в отпуск по болест, както и, че трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено със заповед № 146/11.08.2014г. на управителя на ответника, а като основание за прекратяването е посочено – чл.325, т.3 КТ. Обосновал е извод, че договорът със срок за изпитване /какъвто е безспорно процесния/ не е срочен договор, а е самостоятелен вид трудов договор. Сключва се както когато работодателят иска да провери годността на работника или служителя да изпълнява съответната работа, така и когато работникът желае да провери дали работата е подходяща за него. Срок за изпитване може да се уговори както при договор за неопределено време, така и при всички видове срочни договори. Видът на трудовия договор е без значение за валидността на клаузата за изпитване. Наличието на последната не прави договора срочен /независимо от начина по който същата е формулирана в договора/, а дава право на страната, в чиято полза е сключен, да го прекрати с едностранно волеизявление в рамките на срока на изпитване. Или докато тече срокът за изпитване съществуването на договора е несигурно /той не е окончателно сключен, работникът не е окончателно приет – арг. от чл. 71, ал. 2 и чл. 70, ал. 1, изр. 1 от КТ/, а зависи от волята на страната, в чиято полза е уговорен срокът. Само, ако не бъде прекратен до изтичане на срока за изпитване, трудовия договор се счита за окончателно сключен като срочен или за неопределено време, на осн. чл. 71, ал. 2 от КТ. При наличие на сключен договор със срок за изпитване в полза на работодателя, последният може в рамките на изпитателния срок да го прекрати с едностранно волеизявление, без да посочва мотиви и без да е необходимо да ангажира пред съда каквито и да са други доказателства. Единственото задължение на съда в този случай е да провери дали прекратяването е настъпило в рамките на уговорения изпитателен срок, което в процесния случай е спазено – прекратяването е настъпило в рамките на уговорения срок, тъй като работните дни, през които работникът или служителят не е изпълнявал работата, не се включват в този срок, а същият се удължава с реалното време, в което работникът не е изпълнявал трудовите си функции. Приел е също, че за законността на прекратяването по чл.71, ал.1 КТ е достатъчно в срока за изпитване писменото волеизявление на отправилата го страна да достигне до другата страна, без да е необходимо нито посочване на правно основание, нито излагане на някакви конкретни фактически причини и мотиви- достатъчно е страната да заяви, че прекратява договора; че такова волеизявление в случая е налице – в диспозитива на заповед № 146/11.08.2014г. се съдържа изрично изявление ,,прекратявам трудовото правоотношение”, което е напълно достатъчно за законосъобразното упражняване на правото по чл.71, ал.1 КТ, като без значение за законността на уволнението е посочената от работодателя грешна правна квалификация по чл.325, т.3 КТ.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съображенията за това са следните:
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В настоящия случай касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а обосновава искането си за допускане до касационно обжалване с оплакването си за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, развито в контекста на несъгласието му с анализа на доказателствата и с решаващите изводи на съда. Тези оплаквания са касационни основания по чл.281 ГПК, а не основания по чл.280 ГПК. Същите не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Основанията за достъп до касационно разглеждане на делото не могат да се отъждествяват с основанията за неправилност на въззивното решение и е недопустимо в стадия по селекция на касационните жалби ВКС да се произнася по законосъобразността на фактическите и правни изводи на решаващия съд. В посочения смисъл са и задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии. Касационната инстанция в рамките на мотивирано изложените оплаквания по чл. 281 ГПК проверява валидността, допустимостта на въззивното решение, като и правилността му. Тази проверка обаче се извършва само след предварителна селекция за наличие на основания за допускане на касационното обжалване по обосновка, дадена от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се извърши преценката по чл. 288 ГПК, трябва да са посочени ясно въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд, за да достигне до крайното си заключение, налагащи разглеждане на касационната жалба, както и какво е конкретното им отношение към резултата по спора. Касационният съд не може сам да ги определя или извлича от съдържанието на жалбата или изложението, а само да ги уточнява или преформулира, каквито указания са дадени изрично в ТР № 1-2009-ОС ГК ТК ВКС. В случая, въпроси, които са правни по смисъла на нормата на чл.280 ГПК, не са формулирани в изложението, а липсва и допълнителна обосновка относно поддържаното допълнително основание по т.3 на чл.280 ГПК.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Предвид изхода на спора разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд, ГО, ІІІ-В състав, постановено на 26.06.2015г. по в.гр.д.№ 5573/2015г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: