О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 461
София, 26.03.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 7813/2013 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от С. Д. Ч. и Т. Й. Ч., чрез пълномощника им адв.Д. Д., срещу решение № 58/09.07.2013 г. по гр.д.№ 108/ 2013 г. на Бургаския апелативен съд.
Ответниците по касационната жалба- „И.”-ООД и Н. П. П., не изразяват становище.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
Въззивният съд е потвърдил решение № 32/11.02.2013 г. по гр.д.№ 68/ 2012 г. на Бургаския окръжен съд.С него е отхвърлен предявеният от касаторите иск за осъждане на ответниците да им заплатят солидарно сумата 30 000 евро, представляваща уговорена продажна цена по сключен помежду им на 02.11.2011 г.предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот , ведно със законната лихва от 13.01.2012 г. Въззивният съд е счел, че правната квалификация на предявените искове е по чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Приел е, че страните са сключили предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, подробно описан в него. В чл.2 са посочили уговорената цена, начина и сроковете на плащане на всяка отделна вноска от купувача „И.”-ООД, а в чл.3 са уговорили предсрочна изискуемост на задължението за плащане на цената при неиздължаване на която и да е от вноските.Срокът на последната вноска е изтекъл на 05.05.2012 г., а към датата на подаване на исковата молба не е била платена нито една от тях. В предварителния договор се съдържа и договор за поръчителство, с който ответникът Н. П. е поел задължението да отговаря солидарно за изпълнението на задълженията на купувача по предварителния договор „И.”-ООД , на което дружество той е управител. Направил е извод, че предварителният договор е подписан от продавачите и купувача, но не и от поръчителя Н. П..Макар същият да е управител на дружеството-купувач, положеният от него подпис е само един , в качеството на купувач. Поради това е счел, че договорът за поръчителство не е произвел действие и не е възникнала солидарна отговорност на купувачите и поръчителя. Позовал се е на задължителна съдебна практика- решение №118/06.10.2010 г. по т.д.№1063/2009 г.,2 І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК,както и на решение № 315/24.06.2009 г. по гр.д.№6000/2007 г., ІV г.о., според които предварителният договор, вкл. този за продажба на недвижим имот, не поражда целения правен резултат, който ще бъде постигнат с окончателния договор, при него няма разместване на имуществени блага, той е с организационен характер, като целта му е сключването на окончателния договор.Той е източник на продажбени облигационни отношения, обвързващи страните да се извърши уговорената продажба, но не представлява разпореждане с имущество, не прехвърля собственост , поради което не може да се претендира продажна цена, преди обявяването му за окончателен. При пречки за това , обещателят може да иска връщане на вещта, а ако е повредена или унищожена- обезщетение, но не и продажната цена. С оглед дадените разрешения е счел, че независимо, че според уговореното в предварителния договор купувачът е изпаднал в забава и не е изплатил нито една от уговорените вноски, по причина на това неизпълнение продавачите могат да търсят уговорените неустойки, но не и заплащане на продажната цена. Във връзка с останалите оплаквания на касаторите е приел, че по първоинстанционното дело не е постъпил отговор, поради което представените писмени доказателства и изложените в исковата молба факти не са оспорени.Същевременно е счел, че не е била налице една от предпоставките за постановяване на неприсъствено решение по чл.239 ГПК, а именно- искът да е вероятно основателен и че първоинстанционният съд дължи произнасяне с определение относно липсата на тези предпоставки само ако страната е направила искане за разглеждане на делото по този ред, което не е било сторено. Направил е извод, че по делото е бил изготвен доклад ,който е обявен в с.з.,в присъствие на процесуален представител на касаторите, но той не е направил възражения по него.
В изложението по чл. 284 ал.1 т.3 ГПК касаторите поддържат всички основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 ГПК. Извеждат следните материалноправни въпроси:
-възникнало ли е валидно задължение за поръчителство в случай, че договорът носи само един подпис, но лицето се е подписало едновременно в двете си качества, като управител на дружеството-длъжник и в лично качество като поръчител, като се има предвид, че в договора е изрично уговорено,че лицето ще действа едновременно и в двете качества.Счита, че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата, като прилага влезли в сила решения на Бургаския окръжен съд и Търговищкия окръжен съд. Въпросът не е релевантен, тъй като при формулирането му касаторите се основават на собственото си виждане за фактите по делото, което се различава приетото за установено от въззивния съд. Не е обосновано и допълнително основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, доколкото от първото решение е приложен само първият лист и с него е разглеждан иск за неустойка, а с второто е разгледан иск по чл. 422 ГПК. За да бъде доказано това основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо да е налице фактическа идентичност на разглежданите случаи.
-допустимо ли е по предварителен договор продавачът да претендира заплащане на продажната цена преди договорът да бъде обявен за окончателен, при условие, че съгласно уговорките в него страните са се съгласили първо да бъде заплатена цената, а след това да се прехвърли собствеността. Въпросът е обуславящ правните изводи на въззивния съд, но те не се отклоняват от дадените разрешения в цитираната задължителна съдебна практика, според която поради организационния характер на предварителния договор, по него не може да се претендира продажна цена, преди обявяването му за окончателен.
-допустимо ли е по предварителен договор продавачът да предяви иск за заплащане на продажната цена, без същият да е съединен с иск по чл. 19 ал.3 ЗЗД.
-налице ли е валидно облигационно отношение в случай, че не е сключен окончателен договор за покупко-продажба, при положение, че съгласно уговорките между страните, окончателен договор може да бъде сключен едва при заплащане изцяло на продажната цена.Последните два въпроса на практика са идентични с предходния.Относно тези три въпроса се поддържа основание за допускане на касасционно обжалване по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК с твърдението,че липсва съдебна практика, но такава е цитирана от въззивния съд. При твърдение за липса на съдебна практика касаторът следва да посочи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретната правна норма, чието тълкуване иска , което не е сторено.
Касаторите са извели и пет процесуалноправни въпроса, а именно:
-какво трябва да е съдържанието на доклада на съда по чл. 146 ГПК;
-какви са последиците от недаване указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства и как трябва да се разпредели доказателствената тежест между тях;
-какви са последиците от липсата на точен доклад по чл. 146 ГПК с оглед служебното задължение на въззивния съд да се произнесе и по допустимостта на първоинстанционното решение съобразно разпоредбите на чл.269 и чл.270 ГПК;
-въззивният съд допуснал ли е съществено процесуално нарушение, ако при неточен доклад на първоинстанционния съд не изготви собствен такъв и не се произнесе служебно по допустимостта на постановеното от първоинстанционния съд решение;
-задължен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени от страните възражения,съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание приема или не за основателни направените възражения. Касаторите твърдят, че по първите четири въпроса изводите съдържащи се в обжалваното решение са в противоречие с решение №549/29.10.2010 г. по гр.д.№56/2010 г.,ІV г.о., решение № 452/16.11.2011 г. по гр.д.№621/2010 г.,ІV г.о., решение № 138/25.03.2011 г. по гр.д.№1127/2010 г.ІV г.о., а по петия въпрос- в противоречие с решение № 157/08.11.2011 г. по т.д.№823/2010 г.,ІІ т.о.,постановени по реда на чл. 290 ГПК.Цитираното определение на ВКС , произнесено по реда на чл. 288 ГПК, не представлява съдебна практика, тъй като с него не се създава сила на пресъдено нещо. С така формулираните въпроси не е обосновано приложно поле на чл.280 ал.1 ГПК ,тъй като не са обуславящи процесуалните действия на въззивния съд. Не са обосновани твърдяните допълнителни основания, тъй като касаторите не са изложили аргументи какви точно процесуални действия е извършил въззивният съд или е пропуснал да извърши и в какво те противоречат на приетото в цитираната задължителна съдебна практика.В своето решение въззивният съд се е произнесъл по всички възражения,оплаквания и доводи на касаторите и не е препращал по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, направил е и извод за допустимост на постановеното от него решение.
Според приетите разяснения в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1 / 2009 г. на ОСГТК, за да обоснове селектирането на касационната жалба, касаторът следва да докаже наличието на общо и допълнително основание за това. Общото основание представлява правен въпрос, свързан с правните изводи на въззивния съд, които са от значение за изхода на делото, включени са в неговия предмет и са обусловили правната му воля. В случая, както беше посочено по-горе, повечето въпроси не са обуславящи правните изводи на съда. Касационният съд не може да изведе въпроса въз основа на твърденията и оплакванията на касатора, тъй като би нарушил диспозитивното начало.Следва да бъде доказано и наличието на допълнително основание –развитието на този въпрос в някоя от хипотезите по чл. 280 ал.1 ГПК. Допълнителното основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК е налице, когато разрешението на въззивния съд по обуславящ правен въпрос се отклонява от задължителна съдебна практика. В случая противоречие не е доказано, тъй като по материалноправния въпрос въззивният съд не се е отклонил от създадената задължителна съдебна практика, а по процесуалните въпроси посочената такава не е относима.Необходимо е също така да бъде направена съпоставка на правните разрешения, съдържащи се в нея, с тези в обжалваното решение и да бъдат изложени аргументи във връзка с твърдяните различия, при наличие на фактически идентитет . Относно основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1т.1 и т.3 ГПК следва да се имат предвид изложените по-горе мотиви. Необосноваването на общо и допълнително основание има за последица недопускането на касационно обжалване на решението.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 58/ 09.07.2013 г. по гр.д.№ 108/ 2013 г. на Бургаския апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: