О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 505
гр. София, 06.06.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на седемнадесети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 970 по описа за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Софийска апелативна прокуратура срещу решение № 2544 от 22.12.2015 година по гр. дело № 2784/2015 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, І гр. състав.
Ответниците П. И. Г. и Районен съд – [населено място] не са взели становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение от 03.04.2015 г. по гр. дело № 15574/2013 г. на Софийски градски съд, І ГО, 20 състав в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която първоинстанционният съд е уважил частично иск по чл. 2, ал. 1, т. 3, предложение 1 ЗОДОВ, предявен от П. И. Г. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 7000 лв., ведно със законната лихва, считано от 21.01.2011 г. до пълното му изплащане и е присъдил разноски в полза на ищеца в размер на сумата 10 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на 2, ал. 1, т. 3, предложение 1 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – оправдаване на ищеца по повдигнатото му обвинение – чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20 НК и чл. 339, ал. 1, вр. чл. 339 НК. Освен това в мотивите на въззивното решение са изложени съображения относно доказаността на неимуществените вреди, изразяващи се в душевни страдания, стрес, напрежение и чувство на злепоставяне пред социалното обкръжение на ищеца. Обсъдени са и обстоятелствата, релевантни за присъждането на претърпените неимуществени вреди в размер на сумата 7000 лв., като е изложено, че те се изразяват преди всичко в неудобство и притеснение от общественото мнение в едно малко населено място, като [населено място], а е прието още, че в подобна ситуация е съвсем естествено потърпевшият да се затвори в себе си и да се изолира от социални контакти, а състоянието на стрес да се отрази негативно на цялостното му емоционално състояние в прояви на потиснатост и нервност. Въззивният съд е мотивирал съображения за това, че наличие на пряка причинна връзка между обвинението и раздялата на ищеца с дългогодишната му приятелка и последвалите други събития в личен план – липса на постоянна работа и друга сериозна връзка не са доказани по делото. След като е обсъдил посочените обстоятелства Софийският апелативен съд е изложил изводи, че при тяхната преценка следва да се съобрази продължителността на наказателния процес 5 години / в съдебната фаза на първа инстанция/, която се е дължала до голяма степен на отлагане на съдебните заседания по молби на защитниците на подсъдимите, а взетата мярка за неотклонение – „парична гаранция” не е повлияла или засегнала обичайния начин на живот на ищеца, като негативните психически преживявания не надхвърлят съществено обичайните такива. Предвид тези фактически и правни изводи съдът е приел, че сумата 7000 лв., представлява справедливо обезщетение с оглед обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е посочено, че „В случая процесуално-правният въпрос е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД”. Касаторът твърди, че обжалваното решение противоречи на посочената разпоредба /т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., а също така и на „разпоредбите на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.”. Твърди се в приложението, че по цитирания въпрос са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
ВКС в настоящия си състав намира, че предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК не са налице, тъй като посоченият въпрос не формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а с приложението не е обосновано и допълнително основание за допускане на касационен контрол. Определянето на неимуществените вреди е процесуална дейност на въззивния съд при реализирането, на която се приемат правни разрешения, определящи конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. За да въведе общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК касаторът е задължен да постави правен въпрос по съответствието на конкретно разрешение на въззивния съд с разрешението в практиката, на която се позовава, което в случая не е направил, тъй като не е свързал въпроса си с конкретен извод в решението. Практиката на Върховния съд /ВС/ и ВКС е цитирана, без мотивиране на противоречието между разрешенията на Софийски апелативен съд и задължителната съдебна практика, посочена в приложението. Касаторът не е съобразил, че изброяването на обстоятелствата, които са от правно значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, както в ППВС № 4/23.12.1968 г., така и в ТР на ОСГК на ВКС № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г., а също така и в практиката, формирана по реда на чл. 290 ГПК, на която се е позовал / решение по гр. дело № 5386/2013 г., решение по гр. дело № 2899/2015 г. на състави на ІV г.о., решение по гр. дело № 733/2011 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС / е примерно, а не изчерпателно, като кръгът на релевантните обстоятелства се определя за всяко дело в зависимост от конкретните особености на случая, както и от доказване на фактите, относими към накърняването на засегнатите блага на ищеца. Същият съответно не е въвел процесуално – правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с тези обстоятелства, респективно не е аргументирал отклонение на въззивния съд от тяхното разрешаване в задължителната съдебна практика. Освен това неаргументирано е становището на касатора, поддържано с позоваване на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, за това че въззивният съд не е обосновал решението си „поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди”. Софийски апелативен съд е изложил мотиви по тези обстоятелства, като несъгласието на касатора с тези мотиви, респективно съответствието им с установените по спора фактически обстоятелства, не е предмет на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК и е извън кръга на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ето защо следва да се приеме, че с тази част от приложението не са мотивирани предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
По следващото основание, поддържано като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в приложението е изложено, че „Материално – правният въпрос е свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ.”. Въпросът е със същото съдържание, като предходния, но квалифициран от касатора като „материално – правен” и поддържан на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с доводи , че „Налице е противоречие в съдебната практика на отделните съдилища в страната, защото има различия в тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, което е довело в практиката до различно решаване на еднородни случаи.”. Жалбоподателят, както по предходния въпрос, така и по цитирания по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК въпрос не е формулирал въпрос, произтичащ от приети от въззивния съд конкретни правни разрешения, съответно не е аргументирал отклонение на въззивния съд от изводите в задължителната съдебна практика. Страната не е съобразила разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС относно задълженията на касатора за въвеждане и обосноваване на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, като в настоящето приложение не е обосновала общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да се има предвид, че липсва обосновка на твърдението за противоречие между разрешенията на въззивния съд и цитираната практика / решение по гр. дело № 5386/2013 г., решение по гр. дело № 2899/2015 г. на състави на ІV г.о., решение по гр. дело № 733/2011 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС, решение по гр. дело № 4269/2012 г. на САС/, която не е обсъдена в приложението, поради което не са обосновани предпоставки за допускане на касационно обжалване. Ето защо следва да се приеме, че и с тази част от приложението страната не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2544 от 22.12.2015 година по гр. дело № 2784/2015 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, І гр. състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: